Р Е Ш Е Н И Е
№ 124
гр. София, 01.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 364/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. Д., защитник на подсъдимия С. С. Ч., и на частния обвинител и граждански ищец Ц. Х. Г., действаща в качеството на законен представител на П. П. И., чрез повереника й адв. И. срещу решение № 36 от 20.02.2018 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, постановено по ВНОХД № 459/2017 г. по описа на същия съд.
В жалбата на защитника на подсъдимия е релевиран касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК с възражения за неправилно определяне на размера на наложеното на подсъдимия наказание и на начина на изтърпяването му. Оспорен е изводът на въззивния съд за висока степен на обществена опасност на инкриминираното деяние, тъй като то не било тежко по смисъла на закона – за същото се предвиждало наказание до пет години лишаване от свобода, било непредпазливо и било осъществено при най-леката форма на вината – несъзнавана непредпазливост. Твърди се, че било преекспонирано и надценено значението на издадената от органите на МВР характеристика на подсъдимия, в която се съдържали голословни твърдения, неподкрепени с факти. От друга страна, съдът неоснователно подценил положителните данни за личността на подсъдимия Ч., изтъкнати в характеристиките на работодателя му и на кмета на [населено място]. Неправилна оценка била дадена и на поведението на пострадалия към момента на извършване на деянието и дълго време преди това не само по отношение на подсъдимия, но и спрямо други свидетели по делото. От доказателствата по делото било видно, че нито подсъдимият, нито извършеното от него деяние се отличавали с висока степен на обществена опасност. Подсъдимият признал вината си пред първоинстанционния съд и изразил съжаление за извършеното от него деяние. Защитникът съзира съществено противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт: в мотивите било прието, че на подсъдимия следвало да се наложи наказание към средния размер на предвиденото в закона, т. е. около две години и шест месеца, но вместо това му било определено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, доближаващо се до максимума. Не били изложени мотиви и защо наказанието на подсъдимия Ч. по принцип не следвало да отлага при условията на чл. 66 от НК. По тези съображения касаторът моли ВКС да намали наложеното на подсъдимия наказание от четири на две години лишаване от свобода и да отложи изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 от НК за подходящ изпитателен срок. Отправено е и искане за намаляване на присъденото обезщетение за претърпените от гражданския ищец нематериални вреди поради прекомерност.
С касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Г., действаща като майка и законен представител на малолетния П. И., се претендира ВКС да измени атакуваното решение на ВАС, като признае подсъдимия Ч. за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК и му наложи наказание лишаване от свобода в максимален размер от осем години, както и да уважи предявения граждански иск в пълен размер. Повереникът на жалбоподателката счита, че при постановяване на атакувания съдебен акт не били обсъдени правилно всички доказателства по делото – не само поотделно, но и в тяхната съвкупност. В случая спорните обстоятелства от значение за правилната квалификация на деянието можели да бъдат обособени в две групи: първо, относно знанието у подсъдимия за алкохолното повлияване на пострадалия със значение за нарушаване на координацията и устойчивостта му, и второ, във връзка с обкрачването на тялото на И. и последващото двукратно блъскане на главата му в асфалтовата настилка. Съобразно доказателствената съвкупност медико-биологичните характеристики на уврежданията говорели за причинена средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК. Въззивният съд, както и първоинстанционният, погрешно приели различен извод, като не се съобразили с ППВС № 3/27.09.1979 г. и игнорирали всички съдебномедицински експертизи по делото, в които никъде не се говорело за причинена лека телесна повреда, в резултат на която да е настъпила смъртта на пострадалия П. И.. Касаторът твърди, че била нарушена и дългогодишната неотклонна съдебна практика относно компетенциите на медицинските експерти в наказателното производство. В тази насока е цитирано решение № 22 от 16.05.1985 г. на ОСНК на ВС по н. д. № 9/1985 г., съгласно което медико-биологичните признаци на нараняването не можели да бъдат предмет на тълкуване от съда, тъй като били от компетентността на медицинския експерт. С оглед тези съображения адв. И. твърди, че мотивите на въззивния съд не кореспондирали с доказателствата по делото, като били изведени в резултат на недостатъчно пълна и всеобхватна доказателствена проверка. Постановеното съдебно решение било порочно, защото съдът неправилно и необосновано преквалифицирал деянието на подсъдимия по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК.
В касационната жалба са изложени и доводи за допуснато нарушение на чл. 54 от НК при определяне на наказанието на извършителя. Били подценени редица обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказанието: конфликтната личност на подсъдимия, непровокираната агресия, която показал, поставяйки собствените си правила над задължителните норми за общуване, лошите му характеристични данни. Обществената опасност в случая била изключително висока с оглед причинената смърт. Поради това наказанието следвало да бъде определено при превес на отегчаващите обстоятелства към максималния размер на санкцията по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият С. Ч. и защитникът му адв. Д., както и частният обвинител и граждански ищец Ц. Г. и поверениците й адв. И. и адв. П. поддържат подадените касационни жалби по изложените в тях съображения.
Представителят на ВКП споделя тезата на поверениците на частния обвинител за по-тежка квалификация на деянието, налагаща увеличаване на наказанието, и предлага на съда да отмени атакуваното въззивно решение и да върне делото за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 21 от 05.10.2017 г., постановена по НОХД № 31/2017 г., Шуменският окръжен съд е признал подсъдимия С. С. Ч. за виновен в това, че на 16.05.2015 г. в [населено място] причинил по непредпазливост смъртта на П. П. И. следствие на умишлено нанесена на 11.05.2015 г. в [населено място] лека телесна повреда, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години, като го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК. Съдът е осъдил подсъдимия Ч. да заплати на Ц. Х. Г., действаща като майка и законен представител на малолетния П. П. И., обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск.
По протест на прокурор в ОП–гр. Шумен и жалби на частния обвинител и граждански ищец Г. чрез повереника й адв. И. и на защитника на подсъдимия Ч. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 459/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО. С атакуваното решение № 36 от 20.02.2018 г. въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като е увеличил наложеното на подсъдимия Ч. наказание на четири години лишаване от свобода, отменил е приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е постановил наказанието да бъде изтърпяно на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС при първоначален общ режим.
Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
С оглед естеството на посочените в тях касационни основания настоящият съдебен състав разгледа отначало доводите на повереника адв. И., тъй като макар в жалбата на частния обвинител и граждански ищец да не са изрично конкретизирани претендираните касационни основания, от съдържанието й е видно, че възраженията се отнасят до всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Оплакванията на защитника адв. Д. са свързани само с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, и с гражданската част на присъдата, които въпроси по принцип следва да се преценяват само при законосъобразно установена в процесуален план фактология на деянието и вярната му и точна квалификация.
В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Ц. Г., действаща в качеството на майка и законен представител на малолетния П. И., приоритетно е развито касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като повереникът е наблегнал върху допуснатото според него нарушение на материалния закон при квалификацията на инкриминираното деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК вместо по чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК. Съществените аргументи на касатора в подкрепа на тезата за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт обаче са основани върху твърдения за процесуални нарушения при установяването на фрагменти от фактологията на инкриминираното деяние, преди всичко на оспореното по същество фактическо положение, че в резултат на нанесения от подсъдимия удар на пострадалия била причинена лека телесна повреда. Затова, на първо място, касационната инстанция следва да се произнесе по касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като евентуалното му наличие би предопределило отмяната на проверявания съдебен акт и би препятствало обсъждането на материалната му законосъобразност и справедливост.
В резюме по делото е прието от фактическа страна, че на 11.05.2015 г. пострадалият П. И. заедно със свои приятели употребил алкохол, като се намирал в състояние на тежко опиване (2.6 %о етилов алкохол в кръвта). Повлиян от алкохола, той се качил в паркирания в центъра на [населено място] автомобил на св. Х., привел го в движение с оставените на таблото ключове и започнал да извършва маневри напред и назад. Намиращият се там св. Д. Д. се противопоставил на действията му, след което пострадалият спрял колата, предал му ключовете и си тръгнал към къщи.
Междувременно се върнал собственикът на лекия автомобил – св. Д. Х., който узнал за действията на пострадалия с колата му, ядосал се и се оплакал за случката на св. И. И., брат на пострадалия П. И.. Св. И. И. посъветвал св. Х. да предупредят брат му, включително „да му играят едно дърво”.
Тогава св. Х. се обадил за съдействие на подсъдимия Ч., който бил в дома си. Пристигнал у тях с лек автомобил, придружен от свидетелите Н. А. и П. П.. Взели подсъдимия Ч. и отишли пред къщата на пострадалия П. И.. Подсъдимият му се обадил по телефона, повикал го навън и слязъл от автомобила. Когато пострадалият дошъл, двамата започнали да се разправят, разменили си реплики. Подсъдимият Ч. ударил пострадалия с десния си юмрук в лицето. От удара намиращият се в тежка степен на алкохолно опиване пострадал паднал назад по гръб, ударил главата си асфалта и останал неподвижен на земята.
Приятелката му св. Ц. Г., с която пострадалият живеел, извикала екип на спешна помощ. Въпреки проведеното лечение в МБАЛ – Шумен, на 16.05.2015 г. пострадалият П. И. починал. При аутопсията на трупа му били констатирани следните увреждания: закрита черепномозъчна травма; травматичен оток в окосмената част на главата задушно-тилно вдясно; единично кръвонасядане и лек оток на меките черепни обвивки задушно-тилно-слепоочно вдясно; едно контузионно огнище с вътремозъчен хематом челно вляво; едно контузионно огнище с вътремозъчен хематом слепоочно вляво; малък кръвоизлив под паяжиновидната мозъчна обвивка в областта на черепната основа вляво; тежък мозъчен оток с компресия на мозъчния ствол и вклиняване на малкомозъчните тонзили; вторични огнища на мозъчно размекчение и кръвоизливи в областта на средния мозък и на мозъчния ствол, по-тежки вляво; плитко кожно охлузване в областта на челото вдясно; плитка завяхваща лацерация на лигавицата на долната устна; осем дребни кръвонасядания по лигавицата на долната устна; кожно охлузване по задната страна на десния лакът. Смъртта на пострадалия И. се дължала на прогресиращата сърдечна и дихателна недостатъчност, обусловена от дифузната травма на главния мозък и травматичния мозъчен оток.
1. При касационната проверка не се установи наличието на претендираното от повереника на частния обвинител отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Всички описани по-горе факти са установени от въззивния съд процесуално изрядно, като не са налице дискредитиращи доказателствената дейност основания. И двете предходни инстанции са изяснили картината на деянието при стриктно спазване на процесуалните правила; констатациите им се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото; изводите им са категорични и надлежно мотивирани. Поради това правото на решаващите съдебни състави да вземат суверенно решенията си по вътрешно убеждение е неоспоримо. Субективното несъгласие на страните, в случая – на частния обвинител, с крайните изводи на съдилищата не е основание за ревизията им.
На първо място, следва да се уточни, че претенцията за неправилно обсъждане на „всички доказателства по делото … в тяхната съвкупност” поначало не може да получи отговор в рамките на настоящото производство. Доводът на повереника в тази насока е формално и декларативно релевиран, като поради отсъствието на каквато и да е конкретика ВКС няма как да го разгледа. Неясен е и контекстът на окачествените в жалбата като „спорни” обстоятелства относно знанието у подсъдимия за алкохолното повлияване на пострадалия със значение за нарушаване на координацията и устойчивостта му, и относно обкрачването на тялото на И. от подсъдимия и последващото двукратно блъскане на главата на пострадалия в асфалтовата настилка. Такива факти, твърдени в обвинителния акт, мотивирано не са били приети за случили се още при първоинстанционното разглеждане на делото. Въззивната инстанция, на свой ред, също изключително внимателно е разгледала тези въпроси, подлагайки на педантичен анализ абсолютно всички налични доказателствени материали в тази насока. На л. 7 до л. 12 от решението на ВАС е залегнал обстоятелствен отговор на възраженията на повереника за необоснованост на тази част от мотивите на ШОС. Изведени са категорични изводи както за нанесения от подсъдимия само един удар с юмрук в лицето на пострадалия, така и за липсата на представи у подсъдимия за сериозна нестабилност и липса на координация на пострадалия с оглед действителната степен на алкохолното му опиване. Тези обстоятелства не са спорни, а напротив – установени са по несъмнен и безспорен начин стриктно съгласно изискванията на чл. 303 от НПК.
На второ място, касационната инстанция не констатира процесуални нарушения и при установяването на фактите, касаещи получените от пострадалия увреждания и конкретния механизъм и последователност на причиняването им. Изложената и в тази част на атакувания съдебен акт аргументация е убедителна, изчерпателна и в пълна степен отговаря на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. Основните фактически положения – че подсъдимият Ч. е ударил пострадалия с юмрук в лицето, причинявайки му по-леките увреждания (плитка лацерация и осем дребни кръвонасядания по лигавицата на долната устна), а закритата черепномозъчна травма е последица от падането на пострадалия назад от цял ръст, придружено с удар на главата му в асфалта – са изведени след всестранна оценка на доказателствените материали делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. Съдържанието на въззивното решение красноречиво свидетелства, че аналитичната дейност на съда е осъществена щателно, като доказателствените източници, обуславящи приетите фактически положения, са конкретно посочени и детайлно изследвани.
С оглед констатираната вариативност на гласните доказателствени средства достоверността на обясненията на подсъдимия Ч. и показанията на очевидците свидетелите Х. и А. е преценена на базата на логическа и фактическа съпоставка помежду им, както и преди всичко в контекста на обективните находки, отразени в заключенията на изслушаните по делото съдебномедицински експертизи за оглед и аутопсия на труп № 48/2015 г. и „комисийна” (разширена тройна) № ІІ-35/2016 г. Експертите последователно са поддържали, че закритата черепномозъчна травма, получена от пострадалия, е резултат от падането му върху терена, придружено с удар върху асфалта. Изхождайки от тяхната локализация, констатираните травми са обяснени като причинени от един директен удар отпред лицево и повече вляво с последващо падане на тялото на пострадалия с удар върху асфалта, действащ като твърд, тъп предмет в дясната слепоочно-тилна област, проявил се с появата на оток. Контузията на лявото мозъчно полукълбо е коментирана като причинена по класическия механизъм за подобни травми – на противоудара при удар върху тила („контра ку”).
Следва да бъде отчетено още, че въззивният съд с основание е подчертал (л. 10 от решението), че съдебните медици последователно са боравили с едни и същи базови увреждания на пострадалия. При това съгласно съдържанието на експертните заключения и особено на устните разяснения на вещите лица, дадени в съдебно заседание на 10.05.2017 г. по НОХД № 31/2017 г. на ШОС (гърба на л. 144 – л. 145) ВАС правилно е съобразил, че експертите единодушно са се обединили около становището за липса на морфологични находки, които да сочат на друг, различен от приетия, механизъм на причиняване на уврежданията на пострадалия. В настоящия случай обективно не се наблюдават противоречия в заключенията досежно точната последователност на получаване на уврежданията у пострадалия и взаимовръзката между тях и настъпилия смъртен изход. В устните си разяснения (л. 145 от първоинстанционното дело) вещото лице от тройната експертиза д-р В. пределно ясно е заявил, че фаталните последици за живота на пострадалия са породени следствие падането му назад и удара върху асфалта, причинил черепномозъчната травма (разстройство на здравето, временно опасно за живота), обусловила прогресираща сърдечна и дихателна недостатъчност, довела до смъртта на пациента. При регистрираните в областта на лицето му увреждания нямало рани, сериозни отоци на горна и долна устна, нито разклащане на зъби, поради което, разгледани отделно, морфологичните особености на тези увреждания от медицинска гледна точка би трябвало да бъдат квалифицирани като причиняващи „най-много” болка и страдание.
Тъкмо в същия смисъл са формулирани и приетите от въззивния съдебен състав факти. Касаторът неоснователно твърди, че съдът нарушил неотклонната съдебна практика относно компетентността на медицинските експерти, като си позволил да тълкува медико-биологичните признаци на получените от пострадалия наранявания, тъй като в нито една от експертизите не се говорело за причинена лека телесна повреда, от която да е настъпила смъртта му.
От една страна, определянето на вида на телесната повреда – лека, средна, респ. тежка – се числи към правната проблематика по делото, разрешаването на която е задача на съда. Вещите лица поначало не биха могли да дават заключение в тази насока. Съобразно специалните им знания тяхната компетентност включва преценката и дефинирането на медикобиологичните характеристики на нараняванията, но не и правната квалификация на вида им. Затова резонно в заключенията на съдебномедицинските експертизи не фигурират изрази, окачествяващи уврежданията в лицевата област на пострадалия като „причинена лека телесна повреда”.
От друга страна, при внимателния прочит на съдържанието на заключението на тройната съдебномедицинска („комисийна”) експертиза, потвърдено и в съдебно заседание на 10.05.2017 г., се изяснява, че крайната квалификация на получените от пострадалия П. И. увреждания като „разстройство на здравето, временно опасно за живота” е дадена въз основа на общия най-тежък резултат от всички получени травми. Данните по делото недвусмислено сочат, че вещите лица са определили медикобиологичните характеристики на цялостния комплекс от травми на пострадалия, включая контузиите на мозъка с вътремозъчен хематом челно и слепоочно вляво и субарахноидалния кръвоизлив в областта на черепната основа вляво, без да разграничат и квалифицират поотделно по-леките увреждания в лицевата област на пострадалия И.. Частният обвинител Г. очевидно неглижира цитираните по-горе устни разяснения на д-р В. пред първата инстанция, който е обособил и коментирал отделно констатираните травми по лицето на пострадалия, като ги е окачествил самостоятелно като причиняващи болка и страдание.
Правилата на НПК действително не допускат съда да влиза в експертна роля и да се обявява за компетентен по въпроси, за които са необходими специални знания и е наложително назначаването на експертиза. В случая обаче такова нарушение не е допуснато от разглеждащите делото предходни съдебни състави. С оглед установената фактология за нанесен удар по лицето на пострадалия и последващото му падане от цял ръст върху асфалтирания терен, и двете инстанции правилно са се занимали с един от основните за отговорността на подсъдимия Ч. въпроси – какво именно увреждане е причинил той на пострадалия с единственото действие, извършено спрямо телесния му интегритет – удрянето по лицето отпред и повече вляво. На този въпрос е даден верен отговор, като е прието, че посочените в устните разяснения на д-р В. медикобиологични характеристики на причинените увреждания, изразяващи се в плитка лацерация и осем дребни кръвонасядания по лигавицата на долната устна, съответстват на лека телесна повреда. Към съдилищата, в частност към въззивния съдебен състав, чийто съдебен акт се атакува, не може да бъде отправен упрек, че е интервенирал недопустимо по въпроси от експертна компетентност. Следва да се припомни, че значение за казуса имат само онези експертни резултати, съобразени с конкретното своеобразие на фактическите обстоятелства по делото, със спецификата на установената от съда фактология. В основата на съдебния акт се поставя само онази научна хипотеза, която е намерила опора в доказателствения материал. Приетите факти относно механизма, по който са били получени уврежданията на пострадалия, задължително са налагали необходимост от установяване поотделно както на реалния резултат от нанесения от подсъдимия юмручен удар, така и на последиците от падането на пострадалия върху терена.
С оглед изложеното дотук ВКС може да обобщи, че при касационната проверка не се констатира наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е правилно формирано и в процесуален план законосъобразно обективирано в постановените съдебни актове. Съставът на ВАС напълно добросъвестно и точно е обсъдил доказателствените материали поотделно и в тяхната цялостна съвкупност стриктно според действителното им съдържание, без произволно да игнорира някои от доказателствата, да преиначава смисъла им или да се позовава на несъществуващи факти.
2. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличието на релевираното от адв. И. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В касационната му жалба това възражение поначало е претендирано като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, каквито не се установиха при проверката на атакуваното въззивно решение на ВАС. В пределите на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил правилно материалния закон. В атакувания съдебен акт законосъобразно е прието от правна страна, че поведението на подсъдимия Ч. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК.
Известно е, че особеност на непредпазливото убийство по чл. 124, ал. 1 от НК от обективна страна е наличието на два разнородни по характер резултата от деянието: основен – съответната телесна повреда, и допълнителен – смъртта на жертвата. Изпълнителното деяние се изразява в причиняване на телесна повреда – такова въздействие върху човешкия организъм, което по естеството си уврежда здравето на жертвата, без само по себе си да води до смъртен изход. По-отдалеченият и по-тежък резултат се намира в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилото увреждане на здравето, което поставя началото на негативен процес на усложнения в здравословното състояние на пострадалия, приключващ със смъртта му. Причинната връзка между изпълнителното деяние и настъпилата като краен резултат смърт е косвена и опосредствана от умишлената телесна повреда. Деецът носи отговорност по чл. 124, ал. 1 от НК в зависимост от вида на умишлено причинената телесна повреда. Последната е онова обективно явление, без което по-далечният и по-тежък общественоопасен резултат въобще не би настъпил. Когато от умишлено причиненото по-леко увреждане последва смърт, която деецът нито е желаел, нито е допускал, отговорността за непредпазливо причинения по-тежък смъртен резултат се квалифицира във връзка с по-леката телесна повреда, защото само тя е причинена умишлено. В това външно въздействие на дееца върху телесния интегритет на жертвата се състои неговото деяние, довело до допълнителния резултат – смъртта на пострадалия, по отношение на който субектът е действал по непредпазливост.
Разглежданият случай е типичен пример за умишлено нанасяне на лека телесна повреда и проявена непредпазливост по отношение на причинената на пострадалия смърт. Според приетите факти подсъдимият Ч. ударил пострадалия П. И. с юмрук по лицето, с което свое действие, осъществено при пряк умисъл, му е нанесъл лека телесна повреда. Следствие на този удар пострадалият залитнал и паднал от цял ръст назад върху асфалта. От удара на главата му в терена той е получил черепномозъчна травма, покриваща медикобиологичните характеристики на средна телесна повреда (разстройство на здравето, временно опасно за живота), която е обусловила прогресираща сърдечна и дихателна недостатъчност, довела до смъртта му. В светлината на изложените по-горе общи теоретични постановки подсъдимият следва да понесе отговорност по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК във връзка с умишлено причинената лека телесна повреда, с която е реализирано изпълнителното деяние на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от НК, както законосъобразно са преценили предходните съдебни инстанции.
3. ВКС констатира основания за изменение на проверяваното решение на ВАС в частта относно наложеното на подсъдимия Ч. наказание за извършеното престъпление. В тази насока жалбата на защитника на подсъдимия се явява частично основателна, а жалбата на частния обвинител Г. е неоснователна.
Съставът на ВАС е увеличил наложеното на подсъдимия наказание, като е изключил от съвкупността на констатираните от първоинстанционния съд смекчаващи обстоятелства факти с характер на смекчаващи обстоятелства, пренебрегнал е относителното значение на други, също по естеството си представляващи смекчаващи обстоятелства, а е отдал съществено по-голяма тежест на отегчаващите обстоятелства, част от които нямат значението на такива. Видно от залегналите на стр. 14 – стр. 15 от атакуваното решение съображения, на практика като смекчаващо обстоятелство въззивният съд е преценил единствено чистото съдебно минало на подсъдимия (осъждан като непълнолетен през 2010 г.). Като отегчаващи обстоятелства са приети лошите характеристични данни на подсъдимия Ч., който употребявал алкохол и наркотици, често влизал в конфликти, бил изключително агресивен – все качества, завишаващи личната му обществена опасност, а от друга страна – високата степен на обществена опасност на извършеното от него деяние, изводима от проявената непровокирана агресия и настойчивост в противоправното му поведение. При преценката на тези обстоятелства съобразно разпоредбата на чл. 54 от НК въззивният съд е отмерил наказанието на касатора при превес на отегчаващите обстоятелства, а именно четири години лишаване от свобода, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален общ режим.
Между така определеното спрямо подсъдимия по правилата на чл. 54 от НК наказание и реалната обществена опасност на деянието и дееца се констатира очевидна диспропорция. Упражнените от втората инстанция правомощия по чл. 337, ал. 2, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК са довели до несправедливост на наложената санкция поради подценяване на целите на индивидуалната превенция за сметка на генералната.
Първо, от вниманието на съда изобщо са убягнали обстоятелствата, обективно смекчаващи отговорността на подсъдимия – младата му възраст към момента на извършване на деянието, изразеното съжаление за стореното, факта, че полага общественополезен труд.
Подсъдимият Ч. е [дата на раждане] , следователно към датата на инкриминираното деяние 11.05.2015 г. е бил на 20 години, а не на 29, както е приел ВАС. Макар и пълнолетни, на тази възраст младите хора все още не са достигнали пълна житейска зрялост, не са напълно адаптирани към самостоятелен живот при осъзнаване и спазване на моралните и социални норми на поведение. Ето защо младостта на подсъдимия следва да се отчете като смекчаващо обстоятелство.
Традиционно като такова се счита и отрицателната оценка на дееца за собственото му поведение, заявена пред първоинстанционния съд. Неговата самокритичност не е само формално декларирана, защото поведението му в хода на наказателното производство се характеризира с процесуална добросъвестност. Депозираните от него обяснения в основната си част са били кредитирани от съдебните инстанции, а това означава, че е демонстрирал поведение, подпомагащо разкриването на обективната истина. Такова обективно проявено отношение е индиция за искреност на декларираната от касатора критичност към извършеното и съставлява смекчаващо обстоятелство с реално значение.
Без основание е подценено обстоятелството, че подсъдимият Ч. е полагал обществено полезен труд още след завършването на средното си образование – факт, който свидетелства за положителна социална интеграция.
Второ, при индивидуализацията на наказанието въззивният съд необективно е интерпретирал мотивационният механизъм на деянието, като е наблегнал на обстоятелствата, че при липса на какъвто и да е повод подсъдимият бил „много бързо” убеден от св. Х. да се саморазправи с пострадалия, както и че св. Х. се обърнал именно към него заради присъщите му „лидерски амбиции и конфликтност” и агресивност. Липсата на предизвикателно поведение от страна на пострадалия не отегчава отговорността на подсъдимия. Наличието на такова би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство, а при установяване на съответните предпоставки – би било основание за по-лека квалификация на извършеното. Отсъствието на провокация обаче не превръща деянието в безмотивно и безпричинно, както очевидно е счел въззивния съд. По делото са събрани достатъчно данни, отразени във въззивното решение, а още и в обвинителния акт, за негативна емоционална нагласа на подсъдимия към пострадалия (във връзка с провокиран от последния предходен инцидент от 05.05.2015 г. между двамата). На стр. 4 от обвинителния акт изрично е отразено обстоятелството, че св. Д. Х. се обадил и повикал подсъдимия, именно защото знаел за техните „пререкания”, а не заради изключителната агресивност на Ч.. С оглед на това извършеното деяние обективно не може да се разглежда като белязано с хулигански нюанси. От вътрешната мотивация на подсъдимия не следва да се изключат влошените му отношения с пострадалия, особено по съображенията, изложени от въззивния съд – че щом подсъдимият се въздържал от реакция на ситуацията от 05.05.2015 г., то явно не й отдавал никакво значение.
Трето, изводът за „изключителна” агресивност и конфликтност на подсъдимия е лишен от стабилна фактическа основа. Това заключение на съда е основано върху психологическите качества на подсъдимия, констатирани в заключението на СППЕ, изготвената от ОДМВР – Шумен, РУ – Нови пазар характеристична справка и показанията на свидетелите А. и Д., съгласно които подсъдимият употребявал алкохол и наркотици и ставал агресивен. Следва да се подчертае, че извън показанията на св. А., останалите цитирани доказателствени източници съдържат общи квалификации, без да са споменати обуславящите ги конкретни събития от миналото на подсъдимия. При индивидуализацията на наказанието данните от психологическото изследване на дееца, както и субективната оценка за присъщите му качества поначало не могат да се оценяват абстрактно, извън конкретни прояви, които да могат да бъдат проверени. Само показанията на св. А. съдържат конкретика за изолиран инцидент, при който подсъдимият бил „доста почерпен”, поради което го отстранили от дискотека. Св. П. обаче, макар да го е виждал употребил алкохол, не е забелязвал промяна в поведението му, а свидетелите Е. и А. въобще не са го виждали пиян. Единствено св. Д. е окачествил подсъдимия като „изключително агресивен” и е заявил, че го било страх от него, без обаче да обясни причините за това. (Впрочем в разпита си пред първоинстанционния съд (стр. 112) същият свидетел е пояснил, че изпитвал „не точно страх, а притеснение” от подсъдимия).
Четвърто, наред с посочените доказателствени материали, по делото са налице и положителни характеристични справки от кмета на [населено място] (л. 236 от първоинстанционното дело) и от управителя на [фирма] (л. 131), съгласно които подсъдимият още 13-годишен останал без баща и оттогава поел „мъжките” задължения в семейството; поддържал дома и дворното място; вършил текущи строителни ремонти; поддържал приятелски взаимоотношения със съседите си, помагал по поддръжка на тревните площи; бил добронамерен и позитивен; по време на работата си като барман проявил инициативност и отговорност; добре се сработил с колегите си; бил комуникативен, добронамерен и услужлив към клиентите. Тези данни очертават личността на подсъдимия Ч. в положителна светлина и не могат да бъдат игнорирани при определянето на наказанието му.
Изложените дотук съображения дават основание на ВКС за извод, че определеното от ВАС наказание от четири години лишаване от свобода спрямо жалбоподателя Ч. е прекомерно завишено, като отегчаващите обстоятелства са надценени, а действителното значение на смекчаващите е омаловажено. Настоящият съдебен състав счита, че целите на чл. 36 от НК по отношение на подсъдимия могат да бъдат постигнати и с по-кратък срок на лишаването от свобода, отмерен при превес на смекчаващите обстоятелства, а именно – две години. Наказание в такъв размер отговаря на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него престъпление, като успешно допринася за осъществяване на генералната превенция, без да се явява прекомерно сурово за извършителя.
Същите доводи мотивират ВКС да прецени като неоснователно възражението на повереника на частния обвинител за явна несправедливост на наказанието на подсъдимия, но поради необходимост от увеличаването му. Категорично не може да се сподели разбирането на касатора частен обвинител, че отговорността на подсъдимия се отегчавала от безкритичното му поведение, в което не се констатирало никакво осъзнаване на вината. От една страна, както вече бе изложено, в случая подсъдимият реално е демонстрирал съжаление и разкаяние за стореното. От друга страна, поведението на подсъдимия в процеса дефинитивно не е основание за утежняване на наказателноправното му положение. Непризнаването на вината, лансирането на защитни версии, отказът да депозира обяснения и пр. са все прояви на правото на защита на подсъдимия, гарантирано от КРБ и процесуалния закон, поради което е недопустимо да бъдат отчитани в негова вреда.
Въпреки констатираната необходимост от намаляване на наложеното наказание по размер, ВКС счита, че постановеното от ВАС ефективно изпълнение на наложеното наказание не следва да бъде отменяно. Настоящият съдебен състав споделя становището на предходната инстанция за завишена обществена опасност на извършеното деяние, изводим от конкретно установеното по делото поведение на подсъдимия. Не може да се игнорира обстоятелството, че независимо от влошените отношения с пострадалия заради предишното спречкване между тях, на 11.05.2015 г. подсъдимият Ч. не е имал конкретен повод да се разправя с него. Заедно с придружаващите го свидетели той отишъл в дома му, за да му търси сметка за действията му с автомобила на св. Х. – проблем, към който не е имал никакво отношение. В същия контекст е и психологичната интерпретация на поведението му към момента на деянието, направена от СППЕ – че действията му са били организирани, последователни, без основания за обсъждане на някакъв тип емоционално състояние. След падането на пострадалия на земята, подсъдимият, без да му окаже каквато и да е помощ, го изоставил, напускайки местопроизшествието, въпреки че възприел неговото състояние – че лежи неподвижен на земята. Тези данни обуславят извод за проявени от подсъдимия отмъстителност, хладнокръвие и коравосърдечност, които особености на деянието и извършителя обуславят извод относно възможността за успешно постигане на целите по чл. 36 НК по отношение на подсъдимия Ч. единствено с ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода.
4. Не са налице твърдените от касаторите пороци в гражданската част на атакувания съдебен акт. Гражданската претенция на гражданския ищец Г., действаща в качеството си на майка и законен представител на малолетния П. П. И. е уважена за сумата от 120 000 лева, като е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лева. Тъй като обезщетение се дължи само за действително понесени морални болки и страдания, първостепенният и въззивният съдебни състави законосъобразно са изследвали въпроса дали синът на починалия П. И. е понесъл неимуществени вреди от деянието, като са му дали верен отговор. Отчетено е, че детето в невръстна възраст е останало завинаги лишено от родителската обич и подкрепа на баща си, който се е грижил за възпитанието и издръжката му. Съгласно критерия на справедливостта паричният еквивалент на понесените от малолетния син на пострадалия морални болки и страдания, както и тези, които той ще търпи и в бъдеще, правилно е определен на сумата от по 120 000 лева, като няма основания за намаляването й. По делото не са доказани морални вреди в по-голям обем, с оглед на което липсват и основания за увеличаване на присъденото обезщетение. Поради това касационната инстанция намери, че атакуваното решение в гражданската му част е законосъобразно и справедливо.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 36 от 20.02.2018 г., постановено по ВНОХД № 459/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. С. Ч. наказание лишаване от свобода от четири на две години.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |