7 Р Е Ш Е Н И Е №259 София, 19 декември 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 912/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба от защитника на подсъдимия О. Н. Е. срещу въззивно решение № 123/18.05.2017 г., постановено по ВНОХД № 93/2017 г. от Апелативен съд – Варна. В жалбата се навеждат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил наведените от защитата доводи, а именно, че пострадалият А. е нападнал подсъдимия, който „механизъм” е въведен в обстоятелствената част на обвинителния акт, като в тази връзка се поддържа тезата за преквалификация на деянието по чл. 119 от НК. Излагат се и доводи за приложението на чл. 118 и чл. 124 от НК. Оспорва се наличието на квалифициращото обстоятелство „особена жестокост”, което било възприето от съда без необходимата доказателствена основа. Отправените искания са за изменение на решението и преквалификация на извършеното по чл. 119, чл. 118, чл. 115 и чл. 124 от НК. Алтернативно се поддържат искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание подсъдимият Е. и неговата защита поддържат жалбата. Частният обвинител Р. Ю. С. и неговият повереник не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в [населено място] с присъда № 4/18.01.2017 г., постановена по НОХД № 574/2016 г., признал подсъдимия О. Н. Е. за виновен в това, че на 14.11.2015 г. в [населено място] вир, умишлено умъртвил Ю. С. А. като деянието е извършено с особена жестокост, поради което на основание чл. 116, ал.1, т. 6 във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на единадесет години и четири месеца лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо заведение от закрит тип при първоначален строг режим, приспадайки съгласно чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”. С атакуваното сега въззивно решение, постановено по жалба на подсъдимия Е., присъдата е изменена и е отменено определянето на типа затворническо заведение. В останалата част присъдата е потвърдена. Жалбата е неоснователна. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма – чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимият Е., преди да започне съдебното следствие, в присъствие на защитника си признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Въз основа на това окръжният съд, след като констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК. С оглед реда, по който е протекло производството пред окръжния съд възможностите на втората инстанция за проверка на атакуваната присъда са обвързани от задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1/06.04. 2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008 г., ОСНК. Съгласно посоченото в цитираното тълкувателно решение (виж, т. 8 от същото) допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Несъмнено, възприемането на фактите по обвинителния акт в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК не означава, че съдът е лишен от възможността да направи собствена преценка както на обективните, така и на субективните факти, признати от подсъдимия, и спрямо тях да приложи правна норма, която е различна от тази, приета от прокурора. В конкретния случай с касационната жалба се поддържа, че деянието на подсъдимия осъществява други по-леки престъпни състави, без обаче да се държи сметка, че признатите факти не дават основание за приложение на чл. 119, чл. 118 и чл. 124 от НК. Касаторът твърди, че пострадалият А. пръв е нанесъл удар с носената от него пластмасова бутилка върху подсъдимия, затова, последващите действия на последния са били насочени да отблъснат противоправно нападение. Посоченото обстоятелство се съдържало в обясненията на подсъдимия и не противоречало на признатите от него факти. В обстоятелствената част на обвинителния акт фактите за първоначалния контакт между двамата са свързани не с опита на пострадалия да удари подсъдимия с бутилката. В тази връзка въззивният съд, обсъждайки идентичен довод, правилно е отчел, че това действие на жертвата е предшествано от поведение на подсъдимия Е.. Последният, след като не получил отговор на отправения към пострадалия въпрос, захвърлил велосипеда си и посегнал да го удари. Неуспешният опит на А. да нанесе удар с пластмасовата бутилка, осъществен в този момент, не е самостоятелно нападение, както се приема от защитата, а е резултат от предприето посегателство срещу него, поради което с това действие той не е поставил подсъдимия в състояние на неизбежна отбрана. След това не са установени факти за проявена от пострадалото лице активност, която да е възможно да се приеме като нападение или продължаване на такова. Пострадалият не е извършвал действия нито в защита, нито да отблъсне нападението на подсъдимия, който започнал да нанася първо юмручни удари в главата му, после с тухли в същата област, докато не го повалил на земята. Тогава са нанесени и ударите с тежък камък в областта на гръдния кош на жертвата. Фактическата конкретика на ситуацията, описана в обвинителния акт, не обуславя създадена от страна на пострадалия реална и непосредствена опасност от увреждане на подсъдимия. Ето защо изводът на предходните инстанции, че не са налице материалноправните предпоставки на института на „неизбежната отбрана” не търпи упрек. Неприложимостта на друг материален закон, този по чл. 118 от НК, е обоснована от апелативния съд във въззивното решение. В рамките на приетите факти, признати от подсъдимия, съдебните инстанции не са установили състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия, по начина, описан в закона. По експертен път е установено, че поведението на подсъдимия, който е бил повлиян от приетия алкохол, не отговаря на медицинските критерии за физиологичен афект. Несподелими са възраженията, развити в касационната жалба, относно това, че деянието осъществява състава на престъплението по чл. 124 от НК. Върховният касационен съд многократно е имал повод да разясни, че способът на извършване на престъплението, характерът на нараняванията, броят и силата на ударите, поразените области на човешкото тяло, са основните обстоятелства, от които следва да се изхожда при разрешаването на въпроса за съдържанието на умисъла при престъпленията против личността. Във въззивния съдебен акт са посочени фактите, обосноваващи извода, за обективиран в действията на подсъдимия умисъл за умишлено умъртвяване на пострадалия. Интензивността на насилието, обусловена от многобройните и силни удари, ориентирани към уязвими части на тялото, характеристиката на нараняванията, изключва застъпената теза, че подсъдимият е действал непредпазливо по отношение смъртта на жертвата. Квалификацията по чл. 124 от НК, изискваща наличието на смесена вина, не кореспондира с признатите факти, подкрепени от доказателствата по делото, поради което предходните инстанции законосъобразно са я отхвърлили. Накрая, не намира опора в данните по делото, че не е налице квалифициращият признак по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. последно от НК, тъй като и „самите удари не са били тежки и жестоки”. Оспорваната с жалбата оценка на фактите, очертаващи признаците от състава, намира своя отговор в съдебните актове, постановени от предходните инстанции. Изяснено е в доктрината и съдебната практика, че „особената жестокост” е качество на дееца, свързано с конкретни негови проявления, оформящи начина на извършване на убийството. В тази връзка предходните инстанции са обмислили действията на подсъдимия, изразили се в нанасянето на множество удари по тялото и главата на пострадалото лице с юмруци, тухли и тежък камък, които закономерно са възприети като проява на ярост, ожесточение и мъст, събирани дълго време и отприщени от ревността му. По експертен път е установено, че в областта на главата са нанесени не по-малко от девет удара. Най-тежките от тях са довели до счупване на челната кост вляво, хлътване на костен фрагмент към черепната кухина, счупване на черепната основа, челния синус, както и увреждане на мозъка и обвивките му. Действията на подсъдимия са продължили и след падането на пострадалия върху терена, когато са нанесени не по-малко от два удара в гръдния му кош с голям и тежък камък, довели до счупване на пет леви и седем десни ребра – контузия на десния бял дроб, развитие на пневмоторакс. Всички тези данни отразяват не само „силата и тежестта”, но и ожесточението, с което подсъдимият е нанасял ударите върху жертвата и сочат на проявената коравосърдечност към нея. Обобщено, в рамките на фактите, признати от подсъдимия Е., материалният закон е приложен правилно. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата се поддържа, че при определяне на наказанието следва да се вземат предвид смекчаващите отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия, неговата трудова ангажираност, зрялата му възраст, неговото самопризнание, елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение. Така сочените обстоятелства са били предмет на обсъждане от предходната инстанция, като значими за индивидуализация на наказанието. В жалбата не се твърди да е подценена тяхната относителна тежест, а и това не се констатира при касационната проверка. Твърденията за проявената от подсъдимия съпричастност към жертвата непосредствено след деянието е несъвместима с приетия факт, че той „се е върнал, за да види да не би Ю. да е станал”, а не да прояви заинтересованост към състоянието му. Предходните инстанции са определили наказанието на подсъдимия по първата алтернатива на чл. 116, ал.1 от НК (седемнадесет години лишаване от свобода), намалено по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК до размера на единадесет години и четири месеца лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав намира, че така отмерената санкция не е очевидно несъответна на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, поради което е справедлива и способства за постигане и на двете цели, предвидени в чл. 36 от НК. За изчерпателност на касационната проверка следва да се посочи, че въззивният съд е допуснал известна непрецизност при изготвяне на решението си, тъй като на стр. 8 от същото, л. 49 от делото е отразил, че подсъдимият „..на инкриминираната дата в дома си в [населено място] вир, е нанесъл на пострадалия Ю. А. множество удари..”. Мястото на инцидента е установено – в близост до кръстовището на [улица]и [улица], така както е посочено и в изложената преди това фактология в решението. Тази непрецизност, която очевидно се дължи на техническа грешка, обаче не повлиява по никакъв начин на изводите, направени от съда, по съставомерните факти и правото. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 123/18.05.2017 г., постановено по ВНОХД № 93/2017 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.