5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 113/24.02.2020 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3781 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г., с което Пловдивски апелативен съд, изменяйки решение № 12/ 10.01.2019 г. по гр.д. № 16/ 2018 г. на Хасковски районен съд:
· на основание чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД е осъдил Министерство на правосъдието на Република България да заплати на Г. Х. Т. сумите 781.80 лв. – обезщетение за имуществени вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК, допуснато от държавен съдебен изпълнител по изп.д. /№/ на СИС при Районен съд – Харманли, ведно със законната лихва от 08.01.2015 г., като исковете са отхвърлени до сумите 8 460.90 лв. и 3 000.00 лв. – размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение и
· е осъдил Д. Б. Г. да заплати на Министерство на правосъдието сумите 781.80 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди при условие, че Министерство на правосъдието ги заплати на Г. Х. Т., ведно със законната лихва от 08.01.2015 г., като исковете са отхвърлени съответно до сумите 8 460.90 лв. и 3 000.00 лв. – размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение.
Решението се обжалва от Д. Б. Г., помагач на ответника по главните искове Министерство на правосъдието и ответник по обратните искове от Министерството и от Г. Х. Т., ищец по главните искове по чл. 441, ал.1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД.
Касаторът Д. Б. Г. иска решението да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в осъдителните части по следните въпроси (първите два – процесуално правни, а третият – материално-правен, а трите въпроса са допълнени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Какви са задълженията на съдебния изпълнител в установяване на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, когато изпълнението е насочено върху жилище на длъжника? 2. Отпада ли несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, когато длъжникът се е разпоредил със жилището след вписаната възбрана и за отговора има ли значение дали разпореждането е за цялото жилище или за идеална част? и 3. Прилагат ли се глава Х, раздел II от Кодекса на труда по регресния иск на Министерство на правосъдието срещу държавния съдебен изпълнител за възстановяване на платеното обезщетение по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД? Според касатора Б. процесуално-правните въпроси обуславят осъдителното въззивно решение по главните искове, а материално-правния обуславя осъдителното въззивно решение по обратните искове. Касаторът Б. счита, че допускането на касационния контрол по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Позовава се и на очевидна неправилност (основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). Касаторът Б. иска съдът да допусне решението до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост в частта, с която върху регресните вземания за главница законната лихва е присъдена от 08.01.2015 г. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК извежда с довода, че Министерство на правосъдието е претендирало законната лихва от датата на предявяването на тлавните искове – 08.01.2018 г., а в нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) въззивният съд ги присъжда от по-ранна дата. По същество касаторът Б. се оплаква, че решението е неправилно поради съществено нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК и противоречие с материалният закон (касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК) и е частично недопустимо (чл. 281, т. 2 ГПК). Претендира разноски.
Касаторът Г. Х. Т. иска решението да бъде допуснато до касационен контрол в частта, с която въззивният съд е отхвърлил главните искове до размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение. Повдига следните материално-правни въпроси (обобщени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Когато с иска по чл. 441, ал. 1 ГПК длъжникът претендира обезщетение за имуществени вреди от понесената загуба от това, че в нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК съдебният изпълнител е възложил на купувача от публичната продан единственото жилище на длъжника и на неговото семейство, каква е базата за определяне размера на обезщетението – пазарната стойност на имота към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане или постигнатата цена от публичната продан? и 2. Налице ли е основание за намаляване на отговорността по чл. 441, ал. 1 ГПК поради съпричиняване, когато увреденото лице по изпълнителното дело не се е позовавало на нарушението, респ. не е обжалвало незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител? Според касатора Т. въпросите обуславят решението, като счита да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 51, ал. 1, изр. 1 и ал. 2 ЗЗД). Претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет - решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадени са от процесуално легитимирани страни - всеки касатор обжалва решението производно на правния си интерес. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, а повдигнатите въпроси осъществяват условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационния контрол. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел, че на основание чл. 441, ал. 1 изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД следва да ангажира на отговорността на Министерство на правосъдието да обезщети имуществените и неимуществените вреди, понесени от ищеца Г. Х. Т. от това, че с постановление от 15.02.2013 г. по изп.д./ №/ на СИС към Районен съд – Харманли, влязло в сила на 17.07.2013 г., държавният съдебен изпълнител Д. Б. Г. е възложила на купувача от публичната продан Ц. А. А. едноетажна и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор /№/ от 51 кв.м. в УПИ с идентификатор /№/ в [населено място]. Въззивният съд е приел, че държавният съдебен изпълнител е нарушил несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, доколкото възложената сграда е единственото жилище на длъжника и на неговото семейство.
Въззивният съд достига до този извод, обсъждайки събраните пред него доказателства, а именно: 1) с констативен н.а. № 120/ 19.12.2008 г. длъжникът и неговата майка са признати за собственици по давностно владение и наследствено правоприемство на урегулирания поземлен имот в [населено място], застроен с две жилищни сгради с идентификатор/№/ от 45 кв.м. и с идентификатор /№/ от 51 кв. м.; 2) с нотариален акт /№// 19.12.2008 г. майката на длъжника му е прехвърлила своите ¾ ид. части от застроения УПИ срещу задължение за гледане и издръжка; 3) в кориците на изпълнителното дело са двата нотариални акта, а принудителното изпълнение е насочено върху УПИ и сградата от 51 кв. м. (идентификатор 77181.20.91.2); 4) другата сграда от 45 кв. м. в УПИ се състои от складово помещение за лични нужди, преддверие и стая за гости, няма кухня/ кухненски бокс и баня и тоалетна, т.е. не отговаря на изискванията за жилище по § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и по чл. 40 ЗУТ; 5) с влязлото в сила постановление държавният съдебен изпълнител е възложил в собственост на купувача от публичната продан УПИ, с единствената жилищна сграда в него – тази от 51 кв. м. и 6) няма твърдения, респ. доказателства длъжникът и неговото семейство да притежават друго жилище. В решението липсват мотиви, какви са задълженията на съдебния изпълнител в установяване на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК, въпреки че във въззивните жалби от Министерство на правосъдието и от неговия помагач е имало такива оплаквания.
Въззивният съд е приел, че след като постановлението за възлагане е влязло в сила, законът не допуска неговата незаконосъобразност да се оспорва поради нарушение на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК. Постановлението за възлагане легитимира купувачът от публичната продан като собственик на единственото жилище на длъжника и неговото семейство - сградата от 51 кв. м. в УПИ в [населено място], а за вредите от това отговаря Министерството на правосъдието.
Въззивният съд е приел, че след вписаната възбрана на 23.01.2012 г. с договор по н.а. № 94/ 18.06.2012 г. длъжникът е прехвърлил 1/ 4 ид. част от застроения УПИ в [населено място] на своите деца. Намерил е за неоснователно възражението защитното действие на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК отпада, когато длъжникът се е разпоредил с жилището. Мотивирал се е с това, че „разпореждането касае незначителна част от имота“.
Обезщетението за имуществени вреди ищецът, в качеството на увредения от действията на съдебния изпълнител длъжник, е претендирал в размера на пазарната стойност на жилищната сграда от 51 кв.м. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението следва да определи на база постигнатата от публичната продан цена. Така го е определил за сумата 1 563.60 лв.
Въззивният съд е приел, че влязлото в сила постановление за възлагане е накърнило и неимуществени права на длъжника (събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели). По справедливост е определил обезщетение за сумата 1 000 лв. (чл. 52 ЗЗД).
Приел е обаче, че следва да намали отговорността на Министерство на правосъдието поради съпричиняване. Без да посочи законовото основание за това е намерил, че вредоносния резултат се дължи и на поведението на ищеца, длъжник по изпълнението. В приобщеното изпълнително дело нямало данни длъжникът да се е позовал на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК пред държавния съдебен изпълнител, нито да е обжалвал неговите действия с оглед възможността по 435, ал. 2 ГПК. С определените 50% процента съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е достигнал до извода, че исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД са основателни до сумите 781.80 лв. – обезщетение за имуществените вреди и 500.00 лв. – обезщетение за неимуществените.
След това е пристъпил към разглеждането на обратните искове, с които Министерството на правосъдието е упражнило регресни права срещу държавния съдебен изпълнител. Уважил ги е в размерите, до които е намерил за основателни главните и е присъдил законните лихви от дата, предхождаща тази на тяхното предявяване (08.01.2015 г.). Въззивният съд не е разсъждавал, дали има законово основание държавният съдебен изпълнител да отговаря ограничено пред Министерство на правосъдието. Чл. 278 ЗСВ предвижда, че за държавните съдебни изпълнители се прилага и Кодексът на труда, а глава Х, раздел II КТ предвижда ограничена имуществена отговорност.
При тези мотиви на въззивният съд всички повдигнати въпроси обуславят решението. По тях на настоящия състав не е известно да има практика на Върховния касационен съд, а те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Решението следва да се допусне до касационно обжалване при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително). Това изключва необходимостта настоящият състав да обсъжда основанието „очевидна неправилност“ – аргумент от началния текст на чл. 280, ал. 2 ГПК. Въпросът, има ли основание и от кой момент се пресъждат законните лихви върху регресното право по обратния иск на Министерство на правосъдието срещу държавния съдебен изпълнител, ще бъде обсъден в решението по чл. 290 – 293 ГПК. Не е необходимо въззивното решение да се допуска до касационно обжалване и при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 102/ 18.06.2019 г. по гр.д. № 169/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Б. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на Върховен касационен съд държавна такса 25.64 лв., а на касатора Т. – в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на Върховен касационен съд държавна такса от 203.58 лв.
Според представянето на платежните документи да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на двамата касатори и на Министерство на правосъдието – като ответник по касация или за връщане на касационната жалба, а при изтичане на срока и непредставяне на документа – за връщане на касационната жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |