Р Е Ш Е Н И Е № 277 гр. София, 30.06.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 632/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК по искане на осъдения И. Л. Т. чрез защитника му – адв.Т. Ч. за възобновяване на ВНОХД № 22/2015 г. по описа на окръжен съд – гр. Разград, отмяна на постановеното по него решение № 15 от 23.03.2015 г. и отмяна на присъда № 509 от 25.11.2014 г. по НОХД № 566/2014 г., и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на РС Разград. В искането на осъденото лице са релевирани твърдения за наличие на всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 – т.3 от НПК. Молителят твърди, че както присъдата на РС Разград, така и решението на ОС Разград са постановени в разраз с материалния закон, до което се е стигнало поради допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила още при изготвяне на обвинителния акт, които не са били преодолени в съдебната фаза нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Твърди се в искането, че РП Разград в диспозитива на обвинителния акт е приела, че осъденият Т. е участвал и в двете форми на изпълнителното деяние по чл.209 ал.1 от НК – „възбуждане“ и „поддържане“ на заблуждение у пострадалите, което обвинение е било възприето от съдебните инстанции и пренесено съответно в присъдата на районния съд и в решението на окръжния съд. В същото време в изложението на фактическата обстановка в обстоятелствената част на обвинителния акт, изградена въз основа на показанията на свидетелите било отразено, че активните действия по въвеждането им в заблуждение са били осъществявани от неустановеното по делото лице, известно с псевдоним „Н.“, а осъденият Т. само е поддържал вече формираното заблуждение, като е потвърждавал думите на „Н.“, че е човекът от Здравната каса. Така изнесената фактология на деяниета според адв.Ч. изключвало участието на осъдения в първата форма на изпълнително деяние по чл.209 ал.1 от НК – „възбуждане“ на заблуждение, а що се отнася до деянието, извършено на 27.02.2014 г. с пострадала Ф. С., той не е осъществил дори и второто изпълнително деяние – „поддържане“ на заблуждението. Независимо от очевидното - според защитника на осъдения - противоречие в обвинителния акт, което същият е окачествил като съществено по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК, предложената от прокуратурата правна квалификация била приета безкритично от двете съдебни инстанции, поради което същите са направили невярна оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца, и са постановили несправедливо осъждане, изключвайки приложението на института на условното осъждане. Наред с това са нарушили и материалния закон, като не са посочили условията, при които са определили наложеното наказание – липсвало позоваването на чл.54 или чл.55 от НК, като по този начин не ставало ясно при коя от хипотезите на чл.58а от НК същото било определено. В съдебно заседание на касационната инстанция осъденият И. Т., редовно призован, не се явява. Неговият защитник адв.Ч. моли искането за възобновяване да бъде уважено, като поддържа изложените в него доводи. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: С присъда № 509 от 25.11.2014 г., постановена по НОХД № 566/2014 г., Районен съд [населено място] е признал подсъдимия И. Л. Т. за виновен в това, че за времето от 31.01.2014 г. до 21.03.2014 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с неизвестно по делото лице, с цел да набави за себе си и за неизвестното лице имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у Руси Й. Р. от [населено място], че дъщеря му е пострадала при ПТП и за операията й са необходими парични средства, и с това му причинил имотна вреда в размер на 1600 лв.; у Г. Г. Д. от [населено място], че синът й пострадал при ПТП и за операцията му са необходими парични средства, и с това й причинил имотна вреда в размер на 1761 лв.; у Ф. Ю. С. от [населено място], че внукът й е пострадал при ПТП и за операцията му са необходими парични средства, и с това й причинил имотна вреда в размер на 4500 лв.; и у Н. С. П. от [населено място], че по-малката й дъщеря е болна от свински грип и за лечението й са необходими парични средства, и с това й причинил имотна вреда в размер 656,40 лв., като общата стойност на причинените вреди възлизала на 8517,40 лв. – престъпление по чл.209 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.26 ал.1 от НК, поради което и на основание чл.58а ал.1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 /две/ години, което да бъде изтърпяно при „общ“ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда И. Л. Т. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци причинените им с деянията имуществени вреди както следва: в полза на Р. Р. – сумата от 1600 лв.; в полза на Г. Д. – сумата от 1761 лв.; в полза на Ф. С. – сумата от 4500лв.; и в полза на Н. П. – сумата от 656,40 лв. В полза на гражданските ищци Д. и С. били присъдени и законните лихви, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане. В тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважените граждански искове. С решение № 15 от 23.03.2015 г. по ВНОХД № 22/2015 г. по описа на Окръжен съд Разград първоинстанционната присъда е била потвърдена. Решението на Разградския окръжен съд от 23.03.2015 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на защитника на осъдения И. Л. Т. – адв.Ч. за възобновяване на наказателното дело е внесено на 07.04.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 от НПК в законоустановения от чл.421 ал.3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването по чл.419 ал.1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдения И. Л. Т. е неоснователно. С искането се претендира възобновяване на ВНОХД № 22/2015 г. и отмяна на постановеното по делото решение. При проверката на атакувания съдебен акт, настоящият състав на ВКС не се съгласява с изтъкнатите от молителя доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348 ал.1 т.2 от НПК. Неоснователно в искането на осъдения И. Т. е залегнало възражение за противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, въз основа на който е било образувано съдебното производство по обвинението срещу него. Обвинителният акт на РП Разград е изготвен по правилата на процесуалния закон и отговаря на изискванията на чл.246 от НПК. В неговата обстоятелствена част коректно е изложена фактологията на извършените от осъдения деяния, която отговаря на възпроизведените от свидетелите факти в техните показания. Описаното поведение правилно е оценено като съставомерно по смисъла на чл.209 ал.1 от НК, осъществяващо и двете форми на изпълнително деяние – „възбуждане“ и „поддържане“ на заблуждение у пострадалите лица. Настоящият съдебен състав не се съгласява с анализа на тези факти, предложен от защитника на осъдения в смисъл, че последният не е допринесъл за въвеждане на свидетелите в заблуждение, а само е вземал от тях приготвените пари и ценности, възползвайки се от вече формираното у тях заблуждение - резултат от активността на неустановеното по делото лице. В действителност при появата си в домовете на пострадалите, осъденият Т. се представял като служител от Здравната каса и така фактически е допринасял за създаването на невярната им представа, че с тях действително са се свързали лекар и представител на здравната институция – т.е. неговото поведение следва да се оценява като съвместна дейност с неустановеното лице „Н.“ при реализиране формата на изпълнително деяние „възбуждане“ на заблуждение, като нейно „завършване“. От друга страна чрез факта, че е повтарял изявленията, направени по телефона от неустановеното лице за това, че парите в последствие ще им бъдат възстановени, практически е „поддържал“ създаденото вече заблуждение. Независимо от обстоятелството, че при излагане фактологията на деянието, извършено на 27.02.2014 г. с пострадала Ф. С. не се сочи осъденият да се е представил за служител на Здравната каса, с което да „завърши“ създаваното до момента заблуждение от неустановеното лице „Н.“, а единствено е заявил, че е дошъл за парите, не може да се направи извод за несъставомерност на това деяние, в какъвто смисъл са аргументите на адв.Ч. в искането за възобновяване на делото. В този конкретен случай, като е потвърдил, че идва за парите, осъденият Т. е потвърдил заблуждението, че е човекът от Здравната каса, още повече, че това се случило докато по телефона с пострадалата С. продължавал да бъде в контакт неустановеният по делото „Н.“. По този начин при извършване на това конкретно деяние осъденият е реализирал само формата на изпълнително деяние „поддържане“ на заблуждение по смисъла на чл.209 ал.1 от НК, но това обстоятелство не може да се отрази на правната квалификация на продължаваното престъпление, след като при останалите три деяния от престъпната му дейност са осъществени и двете форми на изпълнително деяние. При тази интерпретация на фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, правилно районната прокуратура е оценила престъпната дейност на осъдения като съставомерна по чл.209 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.26 ал.1 от НК, възприемайки реализирането и на двете форми на изпълнителното деяние „възбуждане“ и „поддържане“ на заблуждение у пострадалите свидетели. Тази правна квалификация е отразена и в диспозитива на обвинителния акт, поради което според настоящия касационен състав соченото в искането на осъдения съществено процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между обстоятелствена част и диспозитив, не е допуснато от РП Разград. Съобразно направения по-горе извод за съответствието на обвинителния акт с изискванията на НПК и с установените по делото доказателствени факти, настоящият съдебен състав намира, че не може да се говори и за допуснати в същия смисъл съществени процесуални нарушения при постановяване на присъдата на РС Разград, и решението на ОС Разград. И в двата съдебни акта е възприета предложената от прокуратурата правна квалификация на осъщественото от осъдения Т. продължавано престъпление, поради което аргументите срещу тяхната незаконосъобразност, съдържащи се в искането за възобновяване на делото не следва да бъдат възприети. Касационният съдебен състав не констатира и наличието на претендираното от искателя И. Т. касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, мотивирано с това, че не е осъществявал формата на изпълнително деяние „възбуждане“ на заблуждение“. В пределите на установените и доказани фактически положения, за които стана реч по-горе в настоящото решение, първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл.209 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.26 ал.1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВКС и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Не е допуснато нарушение на материалния закон и при определяне на наказанието с присъдата на РС Разград поради непосочването на хипотезата, по която е наложена санкцията в диспозитива на съдебния акт – чл.54 или чл.55 от НК. Принципното положение е, че наказанията се определят по правилата на чл.54 от НК в пределите, предвидени в закона за извършеното престъпление, като се вземат предвид степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършването му, както и другите отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства. Приложението на чл.55 от НК е изключение, за което е необходимо да са налице визираните в него предпоставки. След като изрично не е посочено, че наказанието се налага при условията на чл.55 от НК, то е несъмнено, че същото е определено съобразно чл.54 от наказателния закон. Що се касае до индивидуализацията на конкретната санкция, доколкото производството е протекло по реда на Глава XXVII от НПК, то съобразно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК същата е определена съгласно нормата на чл.58а от НК. В диспозитива на присъдата е записано, че наказанието е наложено на основание чл.58а ал.1 от НК – т.е. посоченият размер от 2 години „лишаване от свобода“ е след редукцията по чл.58а ал.1 от НК съгласно указанията, съдържащи се в чл.373 ал.2 от НПК. По този начин става категорично ясно, че съдът не е обсъждал налагане на наказание при условията на чл.55 от НК, тъй като не е обсъждал нормата на чл.58а ал.4 от НК. Съображенията си относно това каква санкция намира за справедлива с оглед конкретната обществена опасност на деянието и дееца, и другите отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, и по кой ред следва да определи същата, съдът е изложил в мотивите си, където е отразено и индивидуализираното наказание „лишаване от свобода“ преди редукцията му по чл.58а ал.1 от НК, в какъвто смисъл е и ТР № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е допуснато нарушение на закона при индивидуализацията на наказанието, наложено на искателя. ВКС не констатира и явна несправедливост на наложеното на осъдения И. Т. наказание две години „лишаване от свобода“, което да изтърпи ефективно при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. Видно от съдържанието на искането за възобновяване, релевираното от осъдения касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК е базирано отново на довода, че е наказан за престъпление, за което е приета невярна правна квалификация, което на свой ред е обусловило неправилната оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца. С искането е отправено конкретно възражение срещу отказа спрямо осъдения да бъде приложен институтът на условното осъждане, като се релевира оплакване по чл.348 ал.5 т.2 от НПК. След като обсъди това възражение, ВКС намери, че и в тази част съдебните актове са законосъобразни и справедливи. Наложеното ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ е съобразено със степента на обществена опасност на деянието, която е завишена. Отчетените като отегчаващи отговорността обстоятелства – високият размер на причинените вреди; възприемането на възрастни хора като целева група на престъпните посегателства; силният стрес, на който пострадалите са били подложени при информацията за тежко пострадали техни близки /обичайно деца или внуци/; проявената престъпна упоритост – са все обстоятелства, охарактеризиращи конкретното престъпление. Що се отнася до обществената опасност на дееца, тя също следва да бъде преценена в контекста на извършеното от него престъпление. Вярно е, че същият е неосъждан, но това не е достатъчно основание за отлагане изтърпяването на наказанието. Съгласно чл.66 от НК за да приложи института на условното осъждане, съдът следва да прецени, че за постигане целите на наказанието не е необходимо той да го изтърпи. В случая и двете съдебни инстанции правилно са оценили отегчаващите отговорността на осъдения обстоятелства като такива, изключващи приложението на чл.66 ал.1 от НК. Проявеното от него упорство в извършване на поредица еднотипни деяния, след съзнаване, че това са измами и че те са насочени към възрастни хора, с единственото оправдание, че е безработен, дава основание да се приеме, че единствено ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ би довело до реализиране целите по чл.36 от НК и най-вече тази да му се отнеме възможността да върши други престъпления. В този смисъл настоящият съдебен състав намери, че така индивидуализирано по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието се явява справедливо и съразмерно на обществената опасност на извършеното престъпление и личната обществена опасност на осъдения. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдения И. Л. Т. за възобновяване на ВНОХД № 22/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 15 от 23.03.2015 г., с което е потвърдена присъда № 509 от 25.11.2014 г., постановена по НОХД № 566/2014 г. по описа на Разградския районен съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Л. Т. за възобновяване на ВНОХД № 22/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.