Р Е Ш Е Н И Е
№ 484
гр. София, 12 януари 2015 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на девети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
при секретаря Мира Недева
и в присъствието на прокурора Димитър Генчев
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1481 по описа за 2015 г
Касационното производство е образувано по жалба на гражданския ищец, а именно: Министъра на финансите, представляващ Държавата, срещу решение на Варненски апелативен съд № 164 от 1.10.2015 г, по ВНОХД № 259/15, с което е отменена гражданската част на присъда, постановена от Варненски окръжен съд, № 103 от 25.11.2014 г, по НОХД № 679/14, и производството по заведения граждански иск е прекратено / присъдата е влязла в сила в наказателноосъдителната й част /.
С първоинстанционната присъда подсъдимият П. П. И. е признат за виновен в това, че в периода от 16.04.2007 г до 14.11.2008 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери, ДДС, в размер на 1 074 225, 75 лв, като в качеството си на управител и представляващ [фирма], е потвърдил неистина в справки-декларации по ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години. С присъдата е приложен чл. 25 вр. чл. 23 НК, като на подсъдимия е определено едно най-тежко общо наказание измежду наложените му по НОХД № 679/14 по описа на ВОС, НОХД № 1510/09 на ВОС и НОХД № 1053/13 на ВРС, а именно: три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, и глоба от 2 000 лв. Със същата присъда е отхвърлен гражданският иск, предявен от Министъра на финансите, представляващ Държавата, срещу подсъдимия П. П. И., обезщетение за имуществени вреди, в размер на 1 074 225, 75 лв.
С жалбата се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Твърди се, че незаконосъобразно е отхвърлен гражданският иск, че неправилно е преценена неговата допустимост, че проведената процедура по ДОПК за събиране на същите данъчни задължения не представлява пречка за уважаване на гражданския иск. С жалбата се иска да бъде пререшен въпросът за дължимите данъчни задължения, като бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди в полза на държавата, в претендирания размер от 1 074 225, 75 лв.
В съдебно заседание на настоящата инстанция жалбоподателят изразява становище в писмен вид, с което моли жалбата да бъде уважена.
Защитата пледира за оставяне на жалбата без уважение. Подсъдимият не участва лично в касационното производство.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е основателна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Настоящето производство е второ по ред касационно такова.
С решение на ВКС № 164 от 27.07.2015, по н. д. № 473/15, е отменено решение № 25 от 18.02.15 на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 397/14, и делото е върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения.
При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция са отстранени съществените процесуални нарушения, констатирани при първата касационна проверка.
Настоящият състав на ВКС намери, че въззивният съд неправилно е преценил допустимостта на предявения граждански иск. Обстоятелството, че за вземането на държавата, произтичащо от неплатени данъчни задължения, съществува и друг ред / в случая, редът по ДОПК /, не съставлява пречка кредиторът / Държавата / да използва процедурата по чл. 84 НПК вр. чл. 45 ЗЗД, за да събере вземането си, като получи обезщетение за причинените му вреди от данъчното престъпление, тоест, от деликт. Друго би било положението, ако искът за вреди по чл. 45 ЗЗД е бил предявен по ГПК. Тогава би бил недопустим, съгласно чл. 84, ал. 2 НПК. При липса на процесуална пречка / редът по ДОПК не е такава / искът на Държавата за имуществени вреди, в размер на неплатените данъчни задължения, е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Настоящият състав на ВКС прие, че искът не е погасен по давност и е основателен. Съображенията за това са следните:
Погасителната давност като институт на правото представлява период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника. Съгласно чл. 110 ЗЗД, общата давност е петгодишна, като тя започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
При вземане, възникнало на основание на деликт, в ЗЗД са уредени две хипотези. При първата от тях, вземането става изискуемо от момента на извършване на деликта, когато извършителят е известен. При тази хипотеза, откриването на дееца съвпада с настъпване на деликта. Във втората хипотеза, деликтът е осъществен, но вземането не е станало изискуемо оттогава, а става изискуемо от момента на откриване на дееца / чл. 110 вр. чл. 114, ал. 3 ЗЗД /. Когато деянието едновременно осъществява състав на престъпление и покрива признаците на деликт, е възможна хипотеза, при която давността за наказателното преследване да тече от един момент, който винаги съвпада с момента на извършване или довършване на деянието, а давността за предявяване на иска по чл. 45 ЗЗД, да тече от друг момент, който следва да бъде изяснен по конкретния случай, тъй като представлява фактически въпрос, имащ правно значение.
Що се отнася до настоящето дело, следва да се има предвид, че деянието е извършено / довършено / на 14.11.2008 г, от който момент започват да текат давностните срокове по НК. Тази дата обаче не е меродавна за началото на давността по ЗЗД, тъй като деянието, състоящо се в укриване на данъчни задължения, се отличава със специфика, която има отношение към началото на давностния срок, а именно: Непозволеното увреждане е такъв юридически факт, от който се поражда облигационно отношение, по силата на което лицето, причинило вреди, следва да ги репарира, като заплати обезщетение на увреденото лице. Когато деянието представлява деликт, още към момента на извършването му, и още тогава обективно са причинени вреди, но увреденият не е узнал за това, началото на давностния срок на вземането по чл. 45 ЗЗД е обвързано от момента на узнаване, че фактическият състав на деликта е реализиран.
Отнесено към настоящето дело, могат да бъдат изведени следните изводи:
Деянието, съставляващо данъчно престъпление / присъдата е влязла в сила в наказателната част /, и покриващо признаците на деликт, е извършено от подсъдимия в качеството му на собственик, управляващ и представляващ юридическото лице [фирма]. Вземането за вреди обаче не става изискуемо оттогава, тъй като по това време все още не е имало известност / знание /, че е налице увреждане. Към момента на подаване на справките-декларации по ЗДДС, при нормален развой на данъчното правоотношение, подадените от длъжника данни към данъчната администрация следва да бъдат верни. Едва при данъчна ревизия може да бъде установено, че длъжникът е проявил неправомерно поведение, от което от бюджета са отклонени парични средства, които се следват на хазната. Ето защо, от този момент може да се приеме, че увреденият е узнал за увреждането, откогато започва да тече срокът да поиска обезщетение за причинените му вреди. В случая, макар и самоличността на подсъдимия в качеството му на представляващ дружеството, да е била известна още от 14.11.2008 г, вземането на Държавата за вреди е станало изискуемо от момента на узнаване на увреждането, чийто най-ранен момент е влизането в сила на данъчно-ревизионен акт / ДРА /, когато такъв е съставен. От друга страна, чл. 114, ал. 3 ЗЗД визира „откриване на извършителя”, който следва да бъде физическо лице, а съгласно този критерий, началото на давността се свързва с привличането на обвиняемия към наказателна отговорност / когато деянието съставлява и престъпление /, в какъвто смисъл е и Решение на ВКС, 1 НО, № 129 от 15.04.2014 г, по н. д. № 133/14 / в случая, на 18.03.2014 г /.
При преценката на възможния най-ранен момент на началото на давностния срок следва, че той също е спазен. Укритите данъчни задължения сумарно попадат в обхвата на три данъчно-ревизионни акта, последният от които е съставен на 2.06.2009 г и не е обжалван. По делото липсва надлежно удостоверяване на връчването по реда на чл. 30 ДОПК, което предполага връчване чрез прилагане към досието, уредено в чл. 32 ДОПК. За редовно връчване, при тази хипотеза, се приема такова, предшествано от най-малко двукратно посещение на известния адрес, осъществено през 7 дни, тоест, 14 дни. Следователно, срокът за търсене на длъжника на адреса е изтекъл на 16.06.2009 г, в какъвто случай следва да се приеме, че актът се счита връчен на 17.06.2009 г. Оттогава тече 14-дневен срок за обжалване, съгласно чл. 144 ДОПК, откъдето следва / актът не е обжалван /, че е влязъл в сила на 2.07.2009 г. При това положение, давностният срок по ЗЗД е започнал да тече от 2.07.2009 г и е изтекъл на 2.07.2014 г. Видно от материалите на съдебното производство пред първата инстанция, исковата молба на Държавата чрез нейния представляващ Министъра на финансите е постъпила в съда на 26.06.2014 г / л. 96 от съдебното производство пред ВОС /, тоест, в рамките на 5-годишния срок по ЗЗД. Обстоятелството, че искът е приет в съдебно заседание на 16.09.2014 г, не променя този извод, тъй като давността е прекъсната с депозиране на иска пред съда, за което е налице достоверна дата, а именно: датата от общата регистратура на Варненския окръжен съд, поставена при приемане на исковата молба: вх. № 18684 от 26.06.2014 г.
Съгласно чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, касационният съд разполага с правомощие да пререши въпросите на гражданската отговорност, като отмени въззивния акт в обжалваната част и уважи гражданския иск, както е предявен. В тази насока е необходимо да се съобрази, че по правилата на гражданското право присъждането на лихвата за забава следва да се присъди от момента на поискването й, а в случая, това е датата 18.03.2014 г / както е приет искът от първата инстанция /.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение на Варненски апелативен съд № 164 от 1.10.2015 г, по ВНОХД № 259/15, като го отменя относно произнасянето по гражданския иск и прекратяването на производството в гражданската част, вместо което:
ОСЪЖДА подсъдимия П. П. И. да заплати в полза на Държавата, чрез нейния представляващ Министъра на финансите, обезщетение за имуществени вреди, представляващи укрит и неправомерно приспаднат данък добавена стойност от [фирма], за периода от 16.04.2007 г до 14.11.2008 г, в размер на 1 074 225, 75 лв, заедно със законната лихва, считано от 18.03.2014, както и да заплати държавна такса върху уважения граждански иск, в размер на 42 969 лв по бюджета на съдебната власт.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |