8 Р Е Ш Е Н И Е № 315 София, 09.11.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 1216/2010 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 446 от 10.05.2011г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв. Я. като представител на С. П. А. и П. И. А. на въззивно решение № 337 от 19.07.2010 год., постановено по гр.дело № 708/2009 год. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 2000/18.06.2009 год., постановено по гр.дело № 1624/2006 год. на РС Разлог в частта, в която са отхвърлени исковете за оспорване на истинността на протокол № 10/29.10.1990 год. на [община], на разрешение за строеж № 156/24.10.1990 год. на [община], на заповед № РД-19-352/15.05.1996 год. на кмета на [община], на договор за отстъпено право на строеж от 22.05.1996 год. и скица № 400/30.05.1990 год. и са прекратени откритите производства по оспорване на истинността на протокол № 10/29.10.1990 год. на [община], на разрешение за строеж № 156/24.10.1990 год. на [община], както и на договор за отстъпено право на строеж от 22.05.1996 год.; признато е за недоказано оспорването на датата на заповед № РД-19-352/15.05.1996 год. на кмета на [община]; признато е за доказано оспорването на отразеното в скица № 400/30.05.1990 год., че имотът, отразен на нея, е записан по разписния лист на [фирма] и е оставено в сила решение № 2000/18.06.2009 год., постановено по гр.дело № 1624/2006 год. в останалите му части за отхвърляне иска на С. П. А. и П. И. А. за признаване за установено по отношение на [фирма], че В. В. А., С. П. А. и В. П. А., като наследници на П. С. А.-бивш жител на [населено място], починал на 08.05.2006 год.; Р. Д. А., П. И. А. и Д. И. Х., в качеството им на наследници на И. С. А., починал на 18.10.1997 год., са собственици по приращение на недвижими имоти, представляващи: 1/. сграда с идентификационен № 61813.753.39.1, със застроена площ от 282 кв.м. на два етажа с предназначение – сграда за търговия, по кадастралната карта на [населено място]; 2/. сграда с идентификационен № 61813.753.39.2, със застроена площ 101 кв.м. на един етаж с предназначение – сграда за търговия, по кадастралната карта на [населено място]; 3/. сграда с идентификационен № 61813.753.39.3, със застроена площ от 5 кв.м. на един етаж с предназначение за търговия, по кадастралната карта на [населено място]; 4/. сграда с идентификационен № 61813.753.39.4, със застроена площ от 21 кв.м. на един етаж с предназначение – сграда за търговия, по кадастралната карта на [населено място], всичките изградени върху имот с идентификационен № 61813.753.39, с площ от 798 кв.м., при съседи: имот № 61813.753.174-второстепенна улица на [община]; имот № 61813.752.282-второстепенна улица на [община]; имот № 61813.756.341-второстепенна улица на [община],и за осъждане на ответника да предаде владението на горните имоти, като неоснователен. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по приложението на нормата на §6 ал.1 от ПЗР на ЗППДОбП без такъв довод да е навеждан от ответника в производството; че цитираната норма е неприложима по следните съображения: че процесните сгради представляват незаконен строеж; че по отношение на тях не е откривана процедура по приватизация, поради което и за тях не е започнал да тече срок за заявяване на реституционни претенции пред органа по чл.3 от закона; че липсват доказателства сградите да са били включени в актива на [фирма] или [фирма] и в кой момент; че съдът не е извършил косвен контрол за законосъобразност на приватизационната сделка като специфична административна процедура; че съдът не е констатирал липсата на надлежни строителни книжа за изграждане на сградите; не е отговорил и на въпроса кога и по коя процедура- по отстъпеното право на строеж от 1990г. или по договора за отстъпване право на строеж от 1996г., са изградени сградите. Поддържа се също, че не се споделят изводите на съда за недопустимост на производството по чл.154 от ГПКотм. Твърдят се процесуални нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в непроизнасяне по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, свързани със законността на постройките, необсъждане на всички събрани доказателства, самосезиране с приложението на нормата на §6 ал.1 от ЗППДОбП. В отговора си по касационната жалба [фирма] взема становище за неоснователност на същата. С цитираното по-горе определение № 446 от 10.05.2011г. касационното обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото въпрос: приложима ли е правната норма на §6 ал.1 от ЗППДОбП в случаите когато върху отчуждения недвижим имот след национализацията са построени сгради, които са включени в активите на приватизиращото се предприятие. Вторият въпрос е за доказателствената сила на разрешението за строеж , протоколът за определяне на строителна линия и ниво и договорът за отстъпено право на строеж. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че наследниците на П. и И. Астинови са придобили собствеността върху процесния имот ex lege на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Взето е предвид, че по отношение на самите постройки е учредено в полза на [фирма] право на строеж през 1990 год. и 1996 год. като във връзка с първото е издадено разрешение за строеж и протокол за определяне строителна линия и ниво. Отчетено е, че към момента на второто /договор от 22.05.1996 год./ взаимоотношенията между страните са се уреждали по чл.15 във връзка с чл.13 ЗС/отм./, а от заключенията на техническата експертиза е установено, че отреждането на парцела по плана от 1990 год. е за „озеленяване” и след това няма преотреждане за друго мероприятие, освен това липсват доказателства за одобрени проекти за извършеното строителство, поради което при липсата на редовни строителни книжа и отреждане на парцела за изпълненото на място мероприятие е направен извод, че намира приложение чл.2, ал.6 ЗОСОИ. Позовавайки се на ТР№6/10.05.2006г. е приел, че релевантният момент, към който следва да се преценява наличието на предпоставките за реституция, е моментът на изменение на нормата на чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ със ЗОСОИ или 22.11.1997г. С оглед данните по делото за приватизация на процесните сгради като част от активите на [фирма] е приел, че следва да се съобрази и нормата на § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОбП/отм./. Приел е, че първоначално като право на строеж от 1990г., а впоследствие през 1997г. като построени сгради, процесните постройки са били включени в актива на общинското предприятие [фирма]. Същите са приватизирани , като със сключеното допълнително споразумение от 19.04.2001г. към договора за приватизация от 22.12.1997г. са добавени в предмета на приватизационната продажба в полза на ответното дружество. Предвид това и поради липсата на доказателства, че в двумесечния срок по §6 ал.1 от ПЗР на ЗППДОбП ищците са зявили реституционни претенции пред органа по чл.3 от закона, то последните имат право само на обезщетение , респективно съответна част от дяловете и акциите на търговското дружество. Съобразно горното е приел ревандикационния иск за неоснователен. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК/отм./ е приел,че за официалните диспозитивни документи е недопустимо оспорването по този ред. По основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК: Посочените от касатора Решение № ІV-29 от 07.05.2008г. на ОС Бургас, постановено по в.гр.д.№510/2006г., Определение № 91 от 06.02.2009г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№4419/2008г., Решение № 1905 от 01.02.2002г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 1596/2001г., и Решение №802 от 23.04.1992г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№417/92г., са неотносими към настоящото дело, тъй като касаят различна фактическа обстановка, не е налице идентичен или аналогичен правен спор, поради което и няма как обжалваното решение да противоречи на тези решения. Не се констатира с оглед конкретните факти по делото и противоречие на обжалваното решение с ТР №1//2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС , даващо отговор на въпросите представлява ли приватизационният договор търговска сделка, приложимо ли е правилото на чл. 309 ТЗ към приватизационния договор, в кои случаи и при какви предпоставки уговорката в приватизационните и търговските договори за неустойка ще е нищожна поради накърняване с договора на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), коя е базата, върху която следва да се изчислява размера на дължимата неустойка за забава при плащане на покупната цена на дружествения дял или на закупени акции по приватизационния договор - върху всяка една от неплатените вноски за съответния период или на база на целия дължим остатък от вноските, ако в договора не е определен начина, по който следва да се определи размера на неустойката, допустим ли е иск, предявен от А., за реално изпълнение на задълженията по приватизационния договор. Такива въпроси не са били предмет на обсъждане в атакуваното въззивно решение, поради което е и невъзможно обжалваното решение да противоречи на това тълкувателно решение. Не се констатира с оглед конкретните факти по делото противоречие на обжалваното решение и с т.4 на ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС, касаеща пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди и решения на възстановяване на собствеността по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., осъществяван в исковото производство по спорове за право на собственост. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение във връзка с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, намира следното: По въпроса приложима ли е правната норма на §6 ал.1 от ЗППДОбП в случаите, когато върху отчуждения недвижим имот след национализацията са построени сгради, които са включени в активите на приватизиращо се предприятие: Текстът на § 6 от ЗППДОбП е адресиран само към правоимащите, на които се възстановява имущество по ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ, или лицата, които се обезщетяват по ЗОСОИ. Възстановяване на правото на собственост по ЗВСОНИ (ДВ, бр.15 от 21.02.1992 г.) се извършва при наличието на следните предпоставки: имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на реституционния ефект, респ.на неговия наследодател; да е отчужден по някои от посочените закони; за него да не е получено обезщетение; да съществува реално до размерите, в които е отчужден; към момента на влизане в сила на закона имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ. В случай, че към този момент имотът е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, запазването на възстановената собственост е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 от ЗППДОП (отм.) в 2-месечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието- § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОП. Тогава, когато е одържавен незастроен недвижим имот и същият след национализацията е застроен, релевантен за отговора на въпроса е моментът на застрояването. Ако имотът е застроен преди влизане в сила на реституционния закон , то самото застрояване е пречка за реституция, тъй като имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият и е налице пречка за възстановяването му по смисъла на реституционния закон. В тази хипотеза нормата на §6 от ЗППДОбП е неприложима. Ако имотът е застроен след влизане в сила на реституционния закон , при условие, че същият е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, при заявена претенция от реститутите за ревандикация на постройките следва да намери приложение и нормата на §6 от ЗППДОбП. По втория въпрос за доказателствената сила на разрешението за строеж , протоколът за определяне на строителна линия и ниво и договорът за отстъпено право на строеж: Разрешението за строеж и протоколът за определяне на строителна линия и ниво са официални, диспозитивни документи, така, че при спор относно верността на отразеното в тях не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК , респективно чл.154 от ГПК /отм./, като всяка от страните може да доказва с всички доказателствени средства твърденията си. Не се ползва с материална доказателствена сила и договорът за отстъпване право на строеж.По съществото си този договор е частен диспозитивен документ , който има достоверна дата спрямо трети лица само при условията на чл.181 ГПК, респективно чл.145 ал.1 от ГПК /отм./. Оспорването и на последния не се извършва по реда на чл.154 от ГПК /отм./ - чл.193 от ГПК. Във всички случаи, съдът ги преценява като писмени доказателства според правилата по чл. 178 - 189 ГПК, а фактическите изводи гради по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка с всички доказателства по делото. Касационните оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК са неоснователни по следните съображения : Касаторите ищци се легитимират като собственици на терена, в който се намират процесните сгради, с влязлото в сила решение на РС Разлог № 1135/07.06.2006 г., постановено по гр.д.№ 625/2005 г. , а по отношение на сградите се позовават на приращение. Решението обаче няма сила на присъдено нещо по отношение на ответното дружество и не може да му се противопостави. За да се уважи предявената от тях ревандикационна претенция досежно сградите, последните следва да установят по несъмнен начин и трите кумулативни предпоставки на иска. В процесния случай ищците не са установили наличието на първата кумулативна предпоставка. За да се позоват на приращение ищците следва да докажат, че им е възстановена собствеността върху отчуждения от наследодателите им имот. В разглеждания случай имотът е отчужден на основание чл.95 от З. , поради което подлежи на възстановяване по реда на този закон. За постигане на този правен резултат следва / съгласно чл. 4 от ЗВСВНОИ по З. и др./, да се направи искане до кмета на общината, заявено в преклузивния шестмесечен срок от влизане на закона в сила на 25.02.1992 г., съответно във възстановения срок с § 2 от ПЗР на ЗОСОИ (Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г.). По делото са представени доказателства, че наследодателите на ищците са поискали отмяна на отчуждаването по реда на посочения закон и са получили отказ, който е потвърден при съдебния контрол. С оглед гореизложеното не може да се обоснове извод за приложение на чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ поради неприключила отчуждителна процедура, съответно неизплатено парично обезщетение за одържавения имот. На наследодателите на ищците е изплатено определеното им обезщетение от 1240лв. Същевременно правният извод за извършено надлежно отчуждаване на имота изключва приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, която предвижда възстановяване на собствеността върху тези недвижими имоти, които са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г. Дори да се приеме тезата за фактическо отнемане без извършено отчуждаване, то отново не са налице всички условия за осъществяване на реституция, тъй като е установено несъмнено, че към датата на влизане в сила на закона имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият и е налице пречка за възстановяването му по смисъла на реституционния закон. Освен това не може да се възстанови правото на собственост, тъй като е отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, тоест постройката има главно, а теренът-несамостоятелно и обслужващо значение. По тези причини, имотът съществувал преди застрояването, вече реално не е същият и е налице пречка за възстановяването му по смисъла на реституционния закон. Процесните сгради не са съществували преди одържавяването на имота , извършено по ЗТСУ Следователно същите не са и могли да бъдат отчуждени - не са били част от имуществото на наследодателя на ищците към момента на национализацията. Щом като сградите са построени от общината върху терен, който е бил нейна собственост, то тя е придобила собствеността върху тях по приращение по силата на чл. 92 ЗС. В случай на валидно отстъпено право на строеж , то собствеността върху сградата преминава в патримониума на дружеството, осъществило строежа. В случая обаче този въпрос чия е собствеността върху постройките е ирелевантен за предмета на делото. За уважаване на предявения иск е необходимо да се установи, че на ищците е реституиран отчуждения имот , за да се извърши преценка за приложение нормата на чл.92 от ЗС по отношение на сградите. Тази предпоставка безспорно не е налице, поради което и това е достатъчно за обосноваване извод за неоснователност на претенцията. Предвид горното ирелевантни за изхода на делото са въпросите, свързани с осъществената приватизация на сградите като без правно значение е наличието или не на останалите две предпоставки на иска по чл.108 от ЗС. Не са налице касационните основания, визирани в жалбата и досежно решението в останалата му част досежно откритите производства по чл.154 от ГПК отм. С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като правилно по резултат, но по изложените по-горе съображения , при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о. РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 337 от 19.07.2010 год., постановено по гр.дело № 708/2009 год. по описа на Благоевградския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: