О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №536 гр.София, 13.06.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА разгледа докладваното от съдия Декова гр.дело №3360 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Урбано БГ“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.П., срещу въззивно решение №12500 от 17.12.2020г., постановено по в.гр.д.№6010/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 06.07.2018г. по гр.д.№12031/2015г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на на предявените от „Урбано БГ“ ЕООД искове с правно основание чл.135 ЗЗД. В изложението към жалбата се сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по жалбата „Стилконсулт 2012“ ООД, Б. М. Г. и М. М. Ф. чрез процесуалния им представител адв.Б., в писмен отговор оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Ответникът по жалбата „Плана Билд“ ЕООД не взема становище по жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Урбано БГ“ ЕООД срещу „Плана Билд“ ЕООД, „Стилконсулт 2012“ ООД, Б. М. Г. и М. М. Фрединандова искове с правно основание чл.135 ЗЗД за признаване на относителна недействителност на отказа от право на строеж върху УПИ *, от кв. 7 по плана на [населено място], м. О. к., с площ от 756 кв.м., при съседи: улица, УПИ *, УПИ *9 и УПИ *, извършен от "Плана Билд" ЕООД с нотариално заверена декларация рег. № 2316/6.7.2012 г., том.1, акт № *на нотариус № 127 от регистъра на Нотариалната камара и договор за учредяване на право на строеж, оформен с нотариален акт № 85, том І, рег. № *, н.д. 73/2014 г., с който М. Ф., Л. С. и Б. Г. учредили право на строеж върху УПИ *, от кв.7 по плана на [населено място], м. „О. к.“, с площ от 756 кв.м., представляващ имот с идентификатор *, при съседи: улица, УПИ *, УПИ * и УПИ * или имоти с идентификатори *, *, * и *9, в полза на ответника "Стилконсулт 2012" ООД. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав не намира вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо като постановено по нередовна искова молба, каквито доводи излага касаторът. Както е посочил и въззивният съд, с приетото разрешение в т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 9.07.2019 г. по т.д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, бе преодоляна разнопосочната практика на съдилищата и се прие, че може да се претендира с един иск по чл. 135 ЗЗД обявяване на относителна недействителност на група от сделки, за които се твърди, че увреждат кредитора. В настоящия казус ищцовата страна се домогва да установи, че отказът от право на строеж на „Плана Билд“ ЕООД, извършен с нотариално заверена декларация от 06.07.2012 г. и учредяването на право на строеж от физическите лица – ответници, в полза на дружеството-ответник с н.а. № 85 от 12.11.2014 г., са група от увреждащи го сделки, поради което същите следва да се считат за недействителни спрямо него. На първо място съдът е посочил, че предметът на въззивен контрол не може да обхване сделката, отразена в н.а. № *от 12.11.2014 г., т. 8, /л. */, съставляваща безвъзмездно прехвърляне на собствеността върху направените върху имота подобрения, съставляващи жилищна сграда – груб строеж, изграден към момента на подписване на акта до кота + 3,48. Макар и първоначално да са била изрично заявени в петитума на исковата молба, първоинстанционният съд е счел в мотивите си, че претенциите относно тази сделка не следва да се разглеждат – определение от 27.10.2016 г. /л. 178/, но не е постановил определение за прекратяване на производството. Поради заявено във въззивната жалба оплакване за непълнота на произнасянето на съда в обжалваното решение, въззивният съд е върнал преписката на СГС за да се осъществи производство по чл. 250 ГПК. С постановеното решение на първоинстанционния съд от 04.02.2020 г. е отказано допълване на основното решение, като страните не са възразили относно това произнасяне и то е влязло в сила. При тези данни, правилно е прието във въззивното решение, че за въззивната инстанция не е налице задължение да разглежда и проверява наличието на материално-правни предпоставки за уважаване на П. иск по отношение на сделката /която се явява линейна спрямо отказа от право на строеж от 6.07.2012 г./, инкорпорирана в т. 8 на н.а. № 85 от 12.11.20214 г., тъй като същата се явява изведена от групата сделки, за които се твърди, че увреждат кредиторовия интерес. С оглед на това правилно е посочено от въззивния съд, че въпреки оплакванията във въззивната жалба, за пропуски в обема на произнасяне, въззиваемият не е провел до край защитата си, тъй като не е обжалвал решението на съда, с което е отказано да се разгледа спора по отношение на инкорпорираната в н.а. № *от 12.11.2014 г. сделка. Не е налице и хипотеза, при която такава претенция е била предявена за разглеждане пред друг съд и съгласно разрешенията в ТР № 2 от 2019 г. да е налице възможност за съединяване на дела. Не са констатирани пропуски в доклада на съда и разпределянето на доказателствената тежест. Делото е надлежно докладвано /л. 179/, като съдът е указал /в съответствие и с приетото в последствие ТР от 2019 г./, че в тежест на ищцовата страна е да установи възмездност и недобросъвестност при последната сделка от атакуваната група. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните въпроси: 1“Следва ли при преценката за наличие на знание за увреждането от страна на последния приобретател да бъдат отчетени съществуващите връзки между отделните сделки“; 2“Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и допустимо ли въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, когатопървоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства“; 3“Следва ли искът по чл.135 ЗЗД да бъде уважен, когато последният приобретател е придобил имущество безвъзмездно от праводатели, които също са го придобили безвъзмездно? и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 4“При разглеждане на иск по реда на чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителнос на поредица от сделки, които са свързани с учредено право на строеж, при което едната сделка е изпълнена частично, а при втората частичното изпълнение по първата е вложено изцяло в строежа, като и при двете така изпълнената част е прехвърлена безвъзмездно между страните по сделката, то следва ли да се приеме, че последният приобретател е недобросъвестен като се зачете безвъзмездния характер на частта, която е включена в завършения строеж или той е добросъвестен?“. Според ТР № 2 от 2019 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът разполага с потестативното право да претендира по отношение на него група сделки, които го увреждат /тъй като длъжникът се е лишил от свое имущество или по друг начин се е затруднило принудителното удовлетворяване на кредитора/, да се считат за недействителни. Въззивният съд е приел, че правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД урежда конкуренцията между интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и сигурността на гражданския оборот, изхождайки от два критерия - възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото за облигационното отношение кредитор-длъжник лице и добросъвестността на това лице. Интересите на кредитора, увреден от извършените прехвърляния, следва да бъдат предпочетени пред интереса на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, и пред интереса на приобретателя, който се е облагодетелствал безвъзмездно и е придобил от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Тези трети лица следва да търпят принудително изпълнение върху придобитото от тях имущество поради участието им в увреждането на кредитора, знаейки за това увреждане или поради безвъзмездното им облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на длъжника. Целената от кредитора защита се постига с уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото.“. Въз основа на посоченото, за да бъде основателен предявения в разглеждания казус иск следва да се установят следните предпоставки: От една страна, това са общите такива, установени в две групи. Първата група включва обективни предпоставки – 1/ действително вземане на кредитора спрямо длъжника /което по правило е възникнало преди извършването на конкретното разпоредително действие, или след действието при условията на изключението по ал. 3 на чл. 135 ЗЗД/ без да е необходимо то да е изискуемо и ликвидно и 2/ действие на длъжника, което да уврежда кредитора, по начин, че се намалява или затруднява възможността му да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Втората група предпоставки са субективни и са свързани със знанието на длъжника, а в определени от закона случаи, и на третото лице /съдоговорител/ за увреждането. От друга страна /с оглед разясненията в ТР № 2 от 2019 г./, на изследване подлежат цялата група от сделки, при съблюдаване на посочените по-горе критерии за възмездност и добросъвестност. Както е посочил и въззивния съд, в редица свои актове /напр. решение № 131 от 16.06.2014 Г. по гр. д. № 4996/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О., гр. Д. № 1863/2010 г., ІV г. о. гр.д. № 879/2010 г., ІІІ г. о., гр. д. № 171/2009 г., ІV г. о., гр. д. № 754/2009 г., ІV г. о./, ВКС приема, че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника, като вземането, може да не е изискуемо или ликвидно, но е определящо то да не е прекратено или погасено. В настоящият казус се установява /в изискуемия обем на доказване за целите на производството по чл. 135 ЗЗД/, че ищецът разполага с качеството кредитор – същият е изпълнил свои задължения по договор за финансиране на процесния обект, като е превел парични средства в полза на изпълнителя „Плана Билд“ ЕООД, но последният не е престирал задължението си да сключи окончателен договор за обекта, респ. да прехвърли обещаното вещно право върху изградени имоти, нито има данни, че е възстановил полученото финансиране. Безспорно в случая са налице и по естеството си увреждащи действия спрямо кредитора, тъй като с отказът от право на строеж /едностранна сделка/ върху процесния терен, „Плана Билд“ ЕООД е осуетило възможността за изпълнение на договор за строителство и е намалило обема от права в своя патримоним /служещ изцяло за удовлетворяване на кредитора – чл. 133 ЗЗД/. Безспорно дружеството е било наясно, че отказвайки се от учреденото му право на строеж, то ще осуети възможността да изпълни облигационните си задължения спрямо „Урбано БГ“ ЕООД. С отказа на дружеството от учреденото право на строеж, то се е върнало в патримониума на учредителите – физически лица, собственици на земята. Въззивният съд е посочил, че към момента на отказа правото на строеж не е било погасено поради изтичане на пет годишен давностен срок. Съгласно съдебната практика /напр. решение № 96 от 09.05.2013 г. по гр. д. № 878/2012 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС/, началният момент, от който започва да тече този срок е моментът на издаването на разрешително за строеж, което в настоящия спор е издадено на 28.08.2008 г. Тъй като отказът е обективиран на 6.07.2012 г., преди изтичане на срока по чл. 67 ЗС, то очевидно правото не е било вече погасено в полза на собствениците на терена. Въззивният съд е отбелязал, че заявеният в нотариалната декларация от 6.07.2012 г. отказ на „Плана Билд“ ЕООД от имуществени претенции спрямо собствениците на имотите за извършените до момента на декларацията строително монтажни работи /а именно строеж на кота + * метра и за направените подобрения в имота/, не съставлява „сделка“, която може да бъде обект на изследване във връзка с предявения иск. Съдът е приел, че посочения отказ от претенции няма белезите на сделка – той не съставлява дарение на вещ /няма изявление от собствениците за приемане/, още по-малко е продажба, даване вместо изпълнение, спогодба и пр. Декларираният отказ от предприемане на бъдещо действие не може да бъде проверявано относно неговата действителност спрямо кредитора „Урбано БГ“ ЕООД. Последният разполага с възможността да извърши определени действия от името на своя длъжник по реда на чл. 134 ЗЗД, ако счита, че е налице бездействие, с което се застрашава удовлетворението. Такава претенция обаче не е предмет на обсъждане в настоящото производство. Въззивният съд е приел, че по делото няма никакви доказателства за извършения от „Плана Билд“ ЕООД отказ от право на строеж дружеството да е получило насрещна престация от собствениците на земята. В този смисъл е прието за очевидно, че в случая се касае до безвъзмездна сделка, извършена при това със знанието на „Плана Билд“ ЕООД, че същата уврежда кредиторовия интерес на ищеца. Съдът е посочил, че тъй като обаче се претендира установяване на недействителност на група от сделки, на проверка подлежи последващото разпоредително действие с процесното право на строеж, а именно учредяването на суперфиция в полза на ответника „Стилконсулт 2012“ ООД. Съгласно разясненията в ТР № 2 от 2019 г. за да се счита това действие за недействително спрямо ищцовото дружество то трябва да бъде или безвъзмездно, или да е извършено със знанието за увреждане от страна на последния приобретател. Сключения договор между физическите лица-ответници и „Стилконсулт 2012“ ЕООД е възмезден – срещу учреденото право на строеж дружеството е поело задължение да построи и предаде на собствениците на земята определени обекти. За да се счете, че тази сделка няма да има действие спрямо ищеца, следва да се установи, че при сключването й дружеството „Стилконсулт 2012“ ЕООД е имало знанието за увреждащото й действие. Ищцовата теза се основава на факта, че управителят на това дружество /Р. П./ е управител същевременно и на дружеството „Интермекс Ин“ ООД, което по силата на споразумение е имало задължение да извършва консултантски услуги за обекти на „Плана Билд“ ЕООД. Въззивният състав е намерил, че соченото обстоятелство не може по пътя на пълното и главно доказване да установи наличието на знание за увреждане. Съдът е изложил съображения, че няма основание да се приеме, че в задълженията на консултантската фирма „Интермекс Ин“ ООД е влизало и проучване и установяването на отношенията между „Плана Билд“ ЕООД и „Урбано БГ“ ЕООД по договора за финансиране от 2007 г. ; че няма данни и че по повод консултантската дейност на посоченото лице Р. П. са станали известни такива обстоятелства. В този смисъл не може да се приеме, че тя /съответно последният приобретател на правото на строеж/, е знаела или е следвало да знае как „Плана Билд“ ЕООД и „Урбано БГ“ ООД са регулирали изпълнението по договора за финансиране от 2007 г. ; че дори и при знанието за отказ от право на строеж от „Плана Билд“ ЕООД не може да се предположи, че неминуемо и при всички случаи „Стилконсулт 2012“ ЕООД е узнало за увреждащото значение на тази сделка, тъй като не се установява на същото да е известна причината за този едностранен акт – той може да е бил основан и свързан с различни договорки в отношенията с „Урбано БГ“ ЕООД – между тях може да е било налице плащане, прихващане, даване вместо изпълнение и пр. По тези съображения въззивният съд е приел, че няма основание да се счита, че ответникът „Стилконсулт 2012“ ЕООД е бил недобросъвестен и поради това, сключената от него възмездна сделка преди датата на вписване на исковата молба по настоящото дело позволява да се ползва от защитата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Както е прието в ТР № 2 от 2019 г. без значение е добросъвестността на праводателя на „Стилконсулт 2012“ ЕООД, в случая на физическите лица ответници. Според същото тълкувателно решение, след като по отношение на последния приобретател в поредицата от сделки искът по чл. 135 ЗЗД не може да бъде уважен, то макар и да са налице предпоставките му за уважаване по отношение на някоя от междинните сделки, П. иск следва да се отхвърли изцяло. За пълнота е посочено, че съдът не възприема за относимо в настоящото производство възражението на въззивния жалбоподател, според което собствениците на земята са станали длъжници на ищеца „Урбано БГ“ ЕООД, тъй като те са придобили извършените в имота подобрения /заплатени от дружеството и не възстановени му/ и така са се обогатили за негова сметка, т.к. от една страна дори при уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД и само въз основа на това, не може да се приеме, че приобретателят по приетата за относително недействителна сделка /физическите лица, собственици на земята/ е придобил качеството на длъжник спрямо кредитора – ищец по П. иск /така напр. в решение № 136 от 15.08.2017 г. по т. д. № 61238/2016 г. на ВКС, ІV г.о./; а от друга страна – претенциите за неоснователно обогатяване на собствениците на терена не са предмет на изследване в настоящото производство. По първия от поставените от касатора въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че не следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между отделните сделки, което не кореспондира със съдържанието на въззивното решение. Отделно от това, според жалбоподателя знание на „Стилконсулт 2012“ ООД за наличие на увреждане се установява от: н.а. №6/2012г.; договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт между Р. П./заместена от „Урбано БГ“ ЕООД/ и „Плана Билд“ от 24.10.2007г.; споразумение за прекратяване на действието на предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на готов строителен продукт от 06.07.2012г.; н.а.№*/2014г. и заповед от 10.06.2015г. на гл.архитект на Район“О. к.“. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено „Стилконсулт 2012“ ООД /неговият управител Р.П./, че знае как „Плана Билд“ ЕООД и „Урбано БГ“ ООД са регулирали изпълнението по договора за финансиране от 2007 г.; дори и при знанието за отказ от право на строеж от „Плана Билд“ ЕООД не може да се предположи, че неминуемо и при всички случаи „Стилконсулт 2012“ ЕООД е узнало за увреждащото значение на тази сделка, тъй като не се установява на същото да е известна причината за този едностранен акт – той може да е бил основан и свързан с различни договорки в отношенията с „Урбано БГ“ ЕООД – между тях може да е било налице плащане, прихващане, даване вместо изпълнение и пр. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Това се отнася и до втория от поставените от касатора въпроси. Поставеният въпрос изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна, което е оплакване по същество и не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационното обжалване. Частта от въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, касаторът е поставил с оглед на своято твърдение, че в случая фактически въззивният съд не е изложил свои мотиви, а е преповторил мотивите на първоинстанционното решение. Поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Разпоредбата на чл. 272 ГПК дава възможност на съда, когато потвърждава първоинстанционното решение, да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, но да мотивира своето решение. В случая при постановяване на решението въззивният съд не е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд е изложил подробни мотиви от фактическа и правна страна за неоснователността на исковете. Поради това поставеният втори въпрос във втората си част не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. Третият от поставените от касатора въпроси също не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си съдът да е приел, че процесните сделки са безвъзмездни, докато въззивният съд е приел друго. Според тезата на касатора въззивният съд е следвало да приеме за установено, че втората от процесните сделки – за учредявене право на строеж, е също безвъзмездна, тъй като безвъзмездно било прехвърлено построеното, но както се посочи тази сделка е друга, а в такъв аспект нито е поставен правен въпрос, нито е разрешен в приложената от касатора практика на ВКС. Поради това не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване. По четвъртия от поставените от касатора въпроси не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е аргументирал разрешен от въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това така както е поставен въпросът е фактически, а и има създадена съдебна практика ненуждаеща се от промяна, вкл. посочената от касатора, а и от въззивния съд, по приложението на чл.135 ГПК, вкл. когато кредиторът претендира по отношение на него група сделки, които го увреждат /тъй като длъжникът се е лишил от свое имущество или по друг начин се е затруднило принудителното удовлетворяване на кредитора/, да се считат за недействителни. Конкретното доказване на знанието за увреждането е фактически въпрос по конкретното дело с оглед на събраните по него доказателства. В изложението на основанието за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответниците по жалбата „Стилконсулт 2012“ ООД, Б. М. Г. и М. М. Фрединандова следва да бъдат присъдените разноски за касационното производство в размер на по 9900лв. на всеки от тях – за адвокатско възнаграждение /адвокатските пълномощни и договори за правна помощ са на листове 7-9 в кориците на ч.гр.д.№3359/2021г. на ВКС, ІІІг.о./. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №12500 от 17.12.2020г., постановено по в.гр.д.№6010/2019г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА „Урбано БГ“ ЕООД, ЕИК 131462949 да заплати на „Стилконсулт 2012“ ООД, ЕИК 202064835 сумата 9900лв. – разноски по делото. ОСЪЖДА „Урбано БГ“ ЕООД, ЕИК 131462949 да заплати на Б. М. Г., ЕГН [ЕГН] сумата 9900лв. – разноски по делото. ОСЪЖДА „Урбано БГ“ ЕООД, ЕИК 131462949 да заплати на М. М. Фрединандова, ЕГН [ЕГН] сумата 9900лв. – разноски по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: