Р Е Ш Е Н И Е № 373 Гр.София, 23.10.2023г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора А.БЛИЗНАКОВА изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 740/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Х. А. С. и А. Х. А., подадена чрез повереника им адв.Й. Д., срещу въззивно решение № 176 от 16.05.2023г. постановено по ВНОХД № 292/2023г. по описа на Апелативен съд гр. София. Визират се касационните основания по чл.348, ал.1,т. 1, т.2 и т.3 НПК, като и трите всъщност обуславят твърдението за явна несправедливост на наказанието. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, за да се коригират допуснати пропуски от въззивния съд чрез увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд повереникът адв. Д. заявява, че поддържа касационната жалба. Акцентира на няколко момента: че неправилно е приложен материалния закон с преквалифициране на деянието от съда по по-леко наказуемия състав на чл.343а НК, оспорва изводите за съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия, както и отстоява твърдението, за осъществено от последния пресичане на пешеходна пътека. Пледира и за несправедливо занижено наказание. Частният обвинител А. А. поддържа доводите на повереника си. Изказва съмнение в искреността на разкаянието на подсъдимия. Защитникът на подсъдимия Г. – адв. Х. оспорва касационната жалба на частните обвинители. Счита, че част от оплакванията им касаят обосноваността на въззивния акт, която касационната инстанция няма правомощия да ревизира. Намира за правилни изводите на съдилищата, че е налице оказана помощ от подсъдимия на пострадалия, непосредствено след деянието, което е довело и до правилното приложение на материалния закон и осъждане на подс. Г. за извършено престъпление по чл.343а НК. Що се отнася до твърденията на касаторите за явна несправедливост на наложеното наказание, защитникът подчертава, че при приетите смекчаващи отговорността обстоятелства, наказанието е правилно отмерено и не разкрива белези на заниженост. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита касационната жалба на частните обвинители за неоснователна. Направените от тях възражения, според прокурора, не могат да бъдат споделени. Не съзира пропуски в процесуалната дейност на въззивния съд, намира материалния закон за правилно приложен, а наказанието за справедливо индивидуализирано. Пледира решението на апелативния съд да се остави в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба на частните обвинители, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: Производството по делото е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК С присъда № 2 от 17.01.2023г., постановена по НОХД № 668/2022г., Окръжен съд -гр.Враца е признал подсъдимия Р. В. Г. за виновен в извършване на престъпление по чл.343а,ал.1,б.“б“, вр. чл.343, ал.1, вр. чл.342, ал.1 НК, а именно, че на 26.07.2021г. в с. С., общ М., при управление на л.а. „Фолксваген“ модел „Голф“ с ДК № ** **** **, нарушил правилата за движени по пътищата- чл.20, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Х. А., като след деянието направил всичко зависещо от него за да окаже помощ на пострадалия и във връзка с чл.58а, ал.1 НК му е определил наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година. На основание чл.66 НК изтърпяването му е отложено за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г НК подсъдимият е „лишен от право“ да управлява МПС за срок от 1 година. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати направените разноски по делото и тези от частните обвинители и съдът се е произнесъл по въпросите, касаещи веществените доказателства. Постъпила въззивна жалба от частните обвинители, е инициирала въззивна проверка на присъдата. С решение № 176 от 16.05.2023г., постановено по ВНОХД № 292/2023г. по описа на Апелативен съд гр.София присъдата на окръжния съд е била потвърдена изцяло. Касационната жалба на частните обвинители Х. С. и А. А. е неоснователна. Повереникът им сезира настоящата инстанция с идентични оплаквания, относно нарушението на материалния закон, изтъкнати и пред въззивната инстанция. Затова проверката на възраженията, следва да се осъществи в рамките на касационните основания по чл.348, ал.1,т.2 НПК по отношение на мотивите, които апелативният съд е изложил по наведените доводи- дали същите са разгледани, аргументирано обсъдени и законосъобразно отхвърлени. На първо място, повереникът на частните обвинители, макар и в смисъл имащ отношение към справедливостта на наказанието, отново оспорва законосъобразността на правната квалификация на деянието. Възприетата от съдилищата теза, че в конкретния случай наказателната отговорност на подсъдимия трябва да се реализира по привилегирования състав на чл.343а НК и преквалифицирането на деянието, е правилно аргументирана и съобразена с изложените факти в обвинителния акт. Дали е била налице оказана помощ от подсъдимия на пострадалия непосредствено след пътния инцидент е въпрос, който е анализиран обстойно от първия съд и с който се е занимала въззивната инстанция, както съобразно установените факти, така и в унисон с утвърдената съдебна практика. Възраженията на повереника са били предмет на обсъждане / стр.8-9 от мотивите на решението/, като не са пренебрегнати данните за това, че подсъдимият е сторил всичко зависещо от него, съобразно възможностите си, знанията и обстановката, за да окаже навременна помощ на пострадалия, който е бил жив след пътния инцидент. Приносът му в тази насока не се компрометира нито от факта, че и други лица са помогнали пострадалият да се пренесе извън пътното пътно нито, че св. Д., който съдействал на подсъдимия, се е обадил на телефон 112, докато подс. Г. е давал вода на пострадалия. Съдебната практика е последователна в отстояването на тезата, че при преценка дали подсъдимият е сторил всичко зависещо от него, за да окаже помощ на пострадалия „ следва да се съобразят всички конкретни обстоятелства, свързани с психо-физическото и здравословното му състояние“, характера на действията, които сам или с помощта на другиго е извършил, както и необходимата помощ следва да се обективира с усилия, които са насочени към спасяване живота на пострадалия. „Всяко действие и всяка инициатива за спасяване на живота на пострадалия се обхваща от съдържанието на понятието „необходима помощ“, щом като е оказана на жив човек и чрез извършването й се подпомага обективно пострадалия /Постановление на Пленума на ВС 1/83г. р. 579/75г. н.д. 483/75, р.238/87г, Съобразявайки заключенията си с конкретиката на случая и със съдебната практика, изводите на контролираната инстанция се определят като законосъобразни, изчерпателни, даващи мотивиран отговор на направеното от страна на повереника възражение. Не търпи критика и аргументацията на въззивния съд по направените възражения на повереника / поддържани и от частния обвинител пред настоящата инстанция/ относно искреността на изразеното съжаление от страна на подсъдимия, както и съдействието, оказано от него на органите на ДП, интерпретирани и двете като смекчаващи отговорността обстоятелства. На стр. 9 и 12 от решението, тези въпроси са били обсъдени. Поведението на подсъдимия свързано с констатацията, че е оказал съдействие на органите на ДП е изведено след съпоставка с останалите доказателства и не е произволно направено от контролираната инстанция, а твърдението на касаторите за неискреност от страна на подсъдимия при изказаното съжаление, е действително въпрос на субективно усещане при условие, че не е било подкрепено от установени в тази посока обстоятелства. При липса на доводи подкрепящи основателността на възраженията на повереника за наличие на съществени процесуални нарушения и такива на материалния закон, може да се заключи, че възраженията му в тази насока следва да се отхвърлят. Материалният закон е приложен правилно, като е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия след преквалифициране на деянието по привилегирования текст на чл.343а, ал.1,б.“б“, вр. чл.343, ал.1,б.“в“, вр. чл.342 НК. От гледна точка на правна прецизност, трябва да се отбележи, че в случай като настоящия, с преквалифициране на деянието по чл.343а НК, съдът не следва в отделен диспозитив да оправдава подсъдимия по основното обвинение- в случая по чл.343, ал.1,б.“в“, вр. чл.342, ал.1 НК. Разпоредбата на чл.343а НК няма самостоятелно значение, а се прилага по отношение на деянията по чл.343, вр. чл.342 НК. Имено за това формулировката й е „Ако деецът след деянието по предходния член…“ очевидно визирайки хипотезите на чл.343, вр. чл.342 НК. За това и последвалото осъждане на подсъдимия по чл.343а НК е привързано от съда към състава на чл.343, ал.1,б.“в“, вр. чл.342, ал.1 НК. Касационната инстанция намира за неоснователни възраженията на повереника за явна несправедливост на наложеното наказание. При условие, че и двете предходни инстанции са констатирала изрично, че отегчаващи отговорността обстоятелства не се установяват, е лишено от логика твърдението, че последните не са отчетени адекватно. В касационната си жалба повереникът също не посочва такива, които да са убягнали от вниманието на съдилищата. Обстоятелството относно мястото на предприетото от пострадалия пресичане, отбелязано в пледоариите на повереника като отегчаващо отговорността обстоятелство / тъй като обвинение по чл.343, ал.3 НПК не е повдигано срещу подсъдимия/, следва да се интерпретира в светлината на изложените в обвинителния акт и приетите за установени от съдилищата фактически положения при проведена процедура по чл.371,т.2 НПК. А те са за диагонална траектория на движение на пострадалия по улицата / в нарушение на задължението по чл.113, ал.1,т.2 ЗДвП/, след кръстовището, „без на мястото или в близост до него да има пешеходна пътека“. Това прави неоснователно възражението за осъществено пресичане на пострадалия на пешеходна пътека по смисъла на параграф 6, т.54 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП. Чистото съдебно минало на подсъдимия, добрата му характеристика, трудова ангажираност, оказано съдействие на ДП, спецификата на конкретния случай, при който е реализирано ПТП при движение на автомобила с около 17 км/ч., както и отчетеното съпричиняване от страна на пострадалия , не са дали основания на въззивната инстанция да приеме, че са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, водещи до приложението на чл.55 НК. При индивидуализирането на наказанието, те са отчетени с явен превес, като наказанието е определено дори в рамките на средния предвиден размер на деянието по чл.343а, ал.1, б.“б“ НК- 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“, при законово определен максимум от 4 години . След направената редукция по чл.58а НК, на подсъдимия е наложено наказание от 1 година „лишаване от свобода“, изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66 НК за срок от три години. Подсъдимият е лишен и от право да управлява МПС за срок от една година. Твърдението на повереника, че наказанията – „лишаване от свобода“ и „лишаване от право“ да се управлява МПС са несправедливо занижени и целите на наказанието ще се изпълнят, ако те се увеличат съответно – „лишаване от свобода“ на две години, а изпитателния срок на 4 години и на 2 години „лишаването от право“, е лишено от основание. Не са налице обстоятелства, които въззивният съд не е съобразил при индивидуализиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Не са игнорирани факти, нито са надценени смекчаващите вината обстоятелства. Спазвайки изискванията да се постигнат целите на специалната и генералната превенции, съдът е отмерил точно вида, размера и начина на изтърпяване на наказанието – „лишаване от свобода“ и „лишаване от право“. С оглед проведеното съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 НПК, следва да се отбележи, че виждането на повереника за справедливост на наказанието в размер на две години „лишаване от свобода“, което да се отложи по реда на чл.66 НК за срок от 4 години и лишаване подсъдимият от право да управлява МПС за две години, би означавало наказанието на подсъдимия да се определи на три години „лишаване от свобода“, което след редукцията по чл.58а да се фиксира на исканите от частното обвинение две години. Наказание от три години е близко до предвидения максимум от четири и при липсата на установени от съдилищата по фактите отегчаващи отговорността обстоятелства, би се оказало явно несправедливо. Всъщност повереникът би желал увеличение на наказанията „лишаване от свобода“ и „лишаване от право“ да се управлява МПС само с една година, без да се отменя приложението на чл.66 НК. Разгледано на фона на конкретните обстоятелства, имащи отношение към индивидуализиране на наказанието, касационната инстанция не само не може да се направи извод за несправедливост, която да се дефинира като явна, но и счита, че контролираната инстанция не е допуснала пропуски, налагащи ревизиране на изводите относно правилната отмереност на наказанията. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените в жалбата на повереника на частните обвинители касационни основания и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 176 от 16.05.2023г., постановено по ВНОХД № 292/2023г. по описа на Апелативен съд гр.София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.