Р Е Ш Е Н И Е № 256 гр. София, 18.08.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева 2. Жанина Начева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 797 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. А. М. против решение № 28 от 28.02.2014 г. на Великотърновския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 3/2014 г. В жалбата се развиват доводи за касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2-3 НПК. Изтъква се противоречие между диспозитива и мотивите на въззивното решение, подценяване на смекчаващите отговорността обстоятелства и неправилен отказ от прилагане на условното осъждане. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно – за изменяване на решението и приложение на чл. 66, ал. 1 НК. В съдебно заседание подсъдимият, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Интерпретира като техническа грешка отразеното в диспозитива на решението, която при съмнение във връзка с изпълнението на присъдата може да бъде отстранена в процедурата по чл. 414 НПК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 55 от 9.12.2013 г. на Плевенския окръжен съд по н. о. х. д. № 779/2013 г. подсъдимият Е. А. М. е признат за виновен в това, през периода 30.04.2007 г. - 30.04.2012 г. в гр.Пл., при условията на продължавано престъпление да е избегнал установяването на данъчни задължения в особено големи размери, като не е подал годишна данъчна декларация по реда на чл. 50 от ЗДДФЛ, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 58а НК му е определил наказание от две години лишаване от свобода и конфискация на част от имуществото – на лек автомобил, марка „ВАЗ 2101” с ДК [рег.номер на МПС] . Подсъдимият Е. А. М. е признат за виновен и в това, през периода 1.01.2006 г. - 31.12.2011 г. в с.Б., Плевенска област, при условията на продължавано престъпление да е получил и държал имущество – паричната сума от 16 839,71 лева, за която знаел към момента на получаването й, че е придобита чрез тежко умишлено престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 253, ал. 4 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 58а НК е определено наказание от две години лишаване от свобода и наказание глоба в размер на двадесет хиляди лева. На основание чл. 23 НК съдът е наложил общо, най-тежкото от определените наказания две години лишаване от свобода, към което е присъединил наказанието глоба и наказанието конфискация. Подсъдимият е осъден да заплати на държавата обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 16 839,71 лева. Осъден е да заплати и разноски по делото. Със същата присъда е била осъдена и подсъдимата Л. М. М. по повдигнатите й обвинения. По депозираната в срок въззивна жалба от защитника на подсъдимия Е. А. М. (адв. М.) срещу присъдата на Плевенския окръжен съд е било образуваното в. н. о. х. д. № 3/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, насрочено в съдебно заседание на 17.02.2014 г., когато е било разгледано и обявено за решаване. Въззивният съд се е произнесъл с решение № 28 от 28.02.2014 г. и в мотивите еднозначно е посочил присъдата, която е разгледал и чиято отмяна е била поискана от жалбоподателя, възпроизвеждайки почти дословно диспозитива на първоинстанционния съдебен акт - деянията и тяхната правна квалификация, определеното наказание за всяко от престъпленията, както и наложеното общо наказание по правилата за съвкупността. Съдът е изложил и основното съдържание на въззивната жалба, по която се е произнесъл, съдържанието на доводите на страните в съдебно заседание, както и доводите, поради които е отхвърлил жалбата на защитника на подсъдимия. В диспозитива обаче погрешно е отразил, че потвърждава изцяло присъда № 55 от 11.12.2012 г. на Плевенския окръжен съд по н. о. х. д. № 893/2012 г. по описа на същия съд. Върховният касационен съд приема, че допуснатото несъответствие в диспозитива не налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Не само от мотивите, но и от останалите данни по делото еднозначно произтича заключението, че Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по жалба на защитника на подсъдимия М. срещу присъда № 55 от 9.12.2013 г. по н. о. х. д. № 779/2013 т. по описа на Плевенския окръжен съд, която е потвърдил със своето решение. Неточното отбелязване не създава неяснота относно волята на съда при решаване на съществените фактически и правни въпроси, което да е накърнило правото на защита на подсъдимия. Не се оправдава и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наложеното наказание отговаря на обема от доказани и релевантни обстоятелства, като държи сметка и за семейното положение на подсъдимия (задължения към две малолетни деца със заболявания, нуждаещи се от специфични грижи). За всяко от престъпленията, на подсъдимия е било определено минимално предвиденото наказание от три години лишаване от свобода, което е било редуцирано на две години лишаване от свобода съобразно правилата по чл. 58а НК. Вярно е, че Великотърновският апелативен съд е отказал да уважи искането за прилагане на условното осъждане и с мотива, че макар да са налице законовите предпоставки за приложение на чл. 66, ал. 1 НК, миналите осъждания на подсъдимия, независимо от реабилитацията, следва да се отчетат като негативни характеристични данни за личността. В този аспект защитникът основателно подчертава незаконосъобразната позиция на въззивния съд, тъй като по силата на чл. 85 НК, вън от изрично предвидено изключение (напр. едно такова изключение е въведено с разпоредбата на чл. 30 НК), реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. От момента на настъпване на реабилитацията лицето вече се счита за неосъждано. Ето защо посоченото обстоятелство следва да бъде изключено от кръга на подлежащите на преценка за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Останалите обаче установени по делото обстоятелства, очертаващи престъпното поведение, чрез което ясно се разкрива и личността на подсъдимия, в т.ч. многобройност на деянията като елементи на продължавана престъпна дейност, която той е извършвал в дълъг период от няколко години, законосъобразно са довели до заключението, че поправянето и превъзпитанието, както и останалите цели по чл. 36 НК не могат да бъдат изпълнени без ефективно лишаване от свобода. Жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТЯВЯ В СИЛА решение № 28 от 28.02.2014 г. на Великотърновския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 3/2014 г., с което е потвърдена присъда № 55 от 9.12.2013 г. по н. о. х. д. № 779/2013 г. на Плевенския окръжен съд. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: