15
Р Е Ш Е Н И Е
№ 186
гр. София, 14 декември 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретаря……...…Марияна Петрова.…......……и в присъствието на прокурора….....…...Маринова…….изслуша докладваното от съдия Рушанова касационно дело № 677 по описа за 2016 г.
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. Г. Г. срещу присъда № 23 от 17.05.2016г. на Окръжен съд - Хасково, постановена по внохд № 257/2016г по описа на същия съд.
В жалбата и допълнението към нея са посочени касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1, т. 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да провери изцяло първоинстанционната присъда, както и да извърши констатация за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Сочи се, че такива нарушения са извършени както на досъдебната, така и в съдебната фаза на процеса. На досъдебното производство нарушенията се изразили в непредявяване на материалите по производството; несъбирането на доказателства относно релевантни за процеса факти; нарушаване на процесуалните изисквания за извършване на разпознавания, които обуславят и негодност на протоколите за тях. В съдебната фаза доводите за процесуални нарушения са насочени към процесуалната дейност на първоинстанционния съд по конституиране на частните обвинители и граждански ищци; процесуалната дейност по събирането и оценката на показанията на малолетния свидетел И. Й.; липсата на мотиви по направените възражения и в частност по отношение обективната и субективната съставомерност на деянието по чл. 325, ал. 2 от НК. Подробно са развити съображения за съществени процесуални нарушения при оценката на събрания доказателствен материал, превратното му тълкуване и несъобразяване на сериозни противоречия в показанията на разпитаните свидетели.
Правилното приложение на материалния закон се оспорва с доводи за липса на безспорни фактически предпоставки за ангажиране отговорността на дееца по чл. 216, ал.1 от НК и по чл. 325, ал. 2 във връзка с ал.1 от НК. По отношение на деянието по чл. 216, ал.1 от НК се претендира, че същото е „маловажен случай”, поради което следва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и поради изтекла абсолютна давност - да се отмени присъдата и производството да се прекрати. Възразява се също и относно наличието на обективните и субективните признаци от състава на чл.325, ал.2 от НК, за който подсъдимият е признат за виновен и осъден.
В заключение се иска отмяна на атакуваната присъда и оправдаване на подсъдимия или алтернативно- отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата.
Представителят на Върховна касационна прокуратура застъпва становище, че жалбата е неоснователна, поради което присъдата трябва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата и допълнението към нея и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 НПК, намери следното:
С обжалваната пред ВКС присъда № 23 от 17.05.2016г. по внохд № 257/2016г. Хасковският окръжен съд на осн. чл. 336, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 334, т.2 от НПК отменил частично първоинстанционна присъда № 9/09.02.2016г., постановена по нохд № 265/2015г. по описа на РС-Димитровград, като вместо това:
- признал подс. Г. Г. Г. за виновен в това, че на 25.09.2012г., в землището на [населено място], общ Димитровград, повредил противозаконно чужда движима вещ - л.а. „Опел А.” с рег. [рег.номер на МПС] на стойност 1500 лв., собственост на А. Й. А. и М. Б. А., като стойността на повредата е 255 лв., поради което на осн. чл. 216, ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на 9 (девет) месеца лишаване от свобода;
- признал подс. Г. Г. за виновен в това, че на 25.09.2012г. в землището на [населено място], общ. Димитровград извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото- нанесъл побой над А. Й. А. пред малолетния му син - И. А. Й. и нанесъл удари с бухалка по лек автомобил по л.а. „ О. А.” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на А. Й. А. и М. Б. А., докато синът им бил в превозното средство, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, поради което на осн. чл. 325, ал.2 във връзка с ал.1 и чл. 54 от НК е осъден на 1(една) година лишаване от свобода, като е признат за невиновен в това хулиганството да се е изразило в това впоследствие да е отказвал да върне лекия автомобил на М. А. и близките й и съответно е оправдан по тази част на повдигнатото му обвинение.
- на осн. чл.23, ал.1 от НК съдът определил подс. Г. да изтърпи едно общо наказание в размер на 1(една) година лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК отложил с 3( три) години изпитателен срок.
- осъдил подс. Г. да заплати на гражданския ищец М. Б. А. сумата от 255 лв.- обезщетение за причинените от деянието по чл.216, ал.1 от НК имуществени вреди;
- осъдил подс. Г. да заплати на гражданския ищец А. Й. А. сумата от 500 лв., представляващи обезщетение за причинените от деянието по чл.325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК неимуществени вреди, както и сумата от 300 лв.- разноски за адвокатско възнаграждение;
- осъдил подс. Г. да заплати на А. Й. А., действащ като баща и законен представител на малолетния И. Й. А. сумата от 700 лв., представляващи обезщетение за причинените в резултат на деянието по чл. 325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК неимуществени вреди;
- възложил на подсъдимия направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважената част на гражданските искове;
- потвърдил първоинстанционната присъда в останалата й част.
Касационната жалба на подсъдимия е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 2 НПК, депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от обявяване на присъдата и е допустима.
По същество е основателна.
Известно е, че при извършване на касационната проверка, ВКС на първо място дължи произнасяне по процесуалната дейност на инстанциите по същество, в зависимост от посочените от страните касационни основания и наведените доводи в тяхна подкрепа. Това е така, тъй като само при дейност на съда, съответна на предписанията в процесуалния закон, може да се установяват значимите за процеса факти, на базата на които да се обосновават и изводите за наличието на съответните елементи от обективната и субективната страна на престъпленията, за които е предаден на съд подсъдимия. Следователно възраженията срещу правилното приложение на материалния закон, подлежат на обсъждане едва след положителна констатация, че при установяване на значимата за процеса фактология съдът не е допуснал пороци в процесуалната си дейност.
В контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК са представени няколко групи съображения, част от които не могат да се споделят.
Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните - липса на мотиви по отношение на елементите на престъплението по чл. 325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК е неоснователно. Съдът се е спрял на съставомерността на деянието по този текст на л. 38 от мотивите, като е изложил достатъчно ясни съображения защо приема, че е налице квалифицирания случай на хулиганство, отличаващо се с изключителен цинизъм и дързост. Макар и мотивите да не са многословни, в тях се съдържа необходимата аргументация, от която да се заключи, че съдът е защитил изводите си по правото.
Неоснователно се претендират допуснати на досъдебната фаза на процеса съществени нарушения на процесуалните правила.
Съгласно принципните постановки, възприети в Тълкувателно решение № 2/2002г. на ВКС, не всяко нарушение на процесуалните правила на досъдебното производство, на което се позовава обвиняемия и защитата му, е съществено по своя характер, а само това, което е довело до ограничаване на процесуалните им права - при неизвършване на действията по повдигане и предявяване на обвинението, предявяване на материалите от разследването и изготвяне на обвинителния акт, както и при липса на процесуална форма или компетентност за извършване на посочените действия. Установено по делото е, че с постановление от 07.05.2013г. (л. 49, т.1 от ДП) Г. Г. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпления по чл.131, ал.1, т.12, пр.1 и пр.2 във връзка с чл.130, ал.2 от НК, както и за престъпление по чл.216, ал.5, пр.3 във връзка с ал.1 от НК. На 28.05.2013г.( л.168,т.2 от ДП) разследващият орган му предявил разследването, след което изпратил делото на прокурора, а той от своя страна изготвил обвинителен акт и внесъл същия на 29. 11.2013г. в РС-гр.Димитровград. След провеждане на няколко съдебни заседания, в които били конституирани страни-граждански ищци и частни обвинители и били събирани доказателства в ход на открито съдебно следствие, съдът с определение от 08.08.2014г. констатирал, че обвинението по чл.216, ал.5, пр.3 от НК е подсъдно за разглеждане от специализирания наказателен съд с оглед правилата на чл.411а от НПК, поради което прекратил съдебното производство по воденото в РС - гр. Димитровград нохд № 685/2013г. и изпратил наказателното производство на Специализирана прокуратура - София по компетентност.
С постановление от 08.12.2014г. прокурор при Специализирана прокуратура – София прекратил частично производството, в частта на обвинението относно извършено деяние по чл. 216, ал.5, пр.3 във връзка с ал.1 от НК, че деянието е извършено от лице по чл.142, ал. 2, т. 6 и т.8 от НК, а производството било изпратено по компетентност на РП-Димитровград.на съответния орган за тяхното извършване. В хода на допълнителното разследване, осъществено от прокурор при РП - Димитровград, при условията на чл. 242, ал.3 от НПК е разпитана в качеството на свидетел М. А., а спрямо Г. Г. обвинението било изменено, като същият е привлечен по обвинението да е извършил престъпления по чл. 162, ал.2 от НК, по чл. 216, ал.1 от НК и по чл. 325, ал.2 от НК, по които е внесен и окончателния обвинителен акт. Проследяването на извършените от прокурора действия по разследването преди този момент обуславя извода, че не е допуснато нарушение на чл. 242, ал. 3 от НПК, свързано с предявяване на разследването по делото, тъй като в разпита си като обвиняем на 22.05.2015г, в присъствието на упълномощен защитник обв. Г. Г. изрично е заявил, че не желае да се запознава и да му се предявяват материалите по делото. Предявяването на разследването е задължителен етап от досъдебната фаза на процеса само в случаите, когато субектите по чл. 227, ал. 2 от НПК са поискали това, т.е. изпълнението на задължението на разследващите да предявят разследването е предпоставено от волята на тези субекти, поради което не е налице процесуално нарушение, още повече пък съществено, ако те са се съобразили с волята на тези субекти.
Неоснователно е и оплакването на защитата и относно друго съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато на досъдебното производство и намерило израз в липсата на извършен оглед на автомобила- предмет на престъплението по чл. 216, ал.1 от НК; в нарушаване процедурата за извършване на разпознаване и в липсата на съдебно-психиатрична експертиза относно свидетелската годност на малолетния свидетел И. Й.. Съдържанието на наведените оплаквания води до заключението, че всъщност се оспорва процесуалната дейност на органите на досъдебното производство, свързана със събиране на доказателства. Съдебната практика е последователна в становището си, че е недопустимо връщане на делото на досъдебната фаза на процеса за събиране на доказателства, тъй като доказателствата могат да се съберат в съдебната фаза, при спазване на принципите на устност, непосредственост и следователно - при предоставени гаранции за ефективно реализиране на правото на защита. Друг е въпросът, че основание за връщане на делото в предходна процесуална фаза или стадий се явяват тези нарушения на процесуалните правила, които са отстраними. В настоящия случай, оспорването на процесуалната дейност по извършване на разпознаванията на досъдебното производство и липсата на оглед на процесния автомобил не могат да бъдат законосъобразно повторени, а годността на протоколите за разпознаване като доказателствено средство е предмет на обсъждане от инстанциите по същество.
Независимо от изложеното по-горе, възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането на доказателствения материал, са основателни.
На първо място, известно е, че фактическата необоснованост на постановения въззивен съдебен акт поначало не съставлява самостоятелно касационно основание сред посочените в чл. 348, ал.1 НПК, предвид което доводите за несъответствие между фактически изводи и доказателства по делото не подлежат на самостоятелно обсъждане. Не подлежат на коментар и пространно развитите съображения, касаещи достоверността на гласните доказателствени средства. Касационната инстанция дължи произнасяне в рамките на установените от въззивния съд фактически положения, като извършваният от нея контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган.
Един от основните моменти в процеса на доказване е този по събирането на доказателствения материал, определян като дейност, насочена към откриването, възприемането, закрепването и запазването на фактическите данни, очертани в чл. 102 от НПК, като доказателствата могат да се събират чрез способите по чл. 136 от НПК - разпит, експертиза, оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване на лица и предмети и специални разузнавателни средства. Регламентацията на способите за събиране на доказателствата и начинът на обективното им реализиране е не само гаранция за ефективното разкриване на значимите за процеса факти, но и гаранция, че при използването им не би се стигнало до накърняване правата на субектите на процеса и основните принципи на наказателния процес. Така един от способите за събиране на доказателства е разпит на свидетеля, разновидност на който се явява и разпита на малолетен или непълнолетен свидетел. Съдържащата се в процесуалния закон регламентация относно реда за извършването му включва както общи правила (чл. 140 от НПК), така и ред за осъществяването му в хода на съдебно следствие, като в нормата на чл. 280, ал. 6 от НПК е предвидено изключение от общият принцип на непосредственост с допустима възможност да се ползват показания на малолетен свидетел, дадени в предходен момент на наказателното производство.
За да постанови нова осъдителна присъда срещу подсъдимия, въззивният съд е кредитирал показанията на редица свидетели, като е обърнал специално внимание на достоверността на показанията на пострадалия А. А. и на свидетеля очевидец на инцидента - неговия малолетен син- св. И. А., дадени пред първоинстанционния съд. Отчитайки съответствието им с останалите доказателствени източници и тяхната процесуална годност, е обосновал извод за тяхната достоверност, поради което напълно им се е доверил и е извел хронологията на събитията и данните за конкретно реализираните от подсъдимия действия. Така вътрешното убеждение на въззивния съд, приел различни фактически положения от тези по първоинстанционната присъда, е било изградено основно върху различната оценка на показанията на посочените двама свидетели. Подобен подход е напълно допустим и оправдан при осъществяване дейността на съда като въззивна инстанция, доколкото в правомощията на въззивния съд поначало се включва възможността както за събиране на нови и допълнителни доказателства, така и за реализиране на самостоятелна дейност по проверката и оценката на събраните доказателствени източници. Надлежното упражняване на коментираните правомощия обаче може да се осъществи само след положителна констатация за спазен ред за събиране на доказателствените материали от първоинстанционния съд. Точно такава констатация е пропуснал да направи окръжният съд, коментирайки показанията на малолетния свидетел И. А., дадени пред първоинстанционния съд по нохд № 265/2015г. по описа на РС - Димитровград.
От съдържанието на протокол от съдебно заседание, провело се по нохд № 265/2015г. пред РС-Димитровград на 16.10.2015г. се установява, че след даване ход на делото, съдът е обявил на страните, че „ с оглед изискванията на закона и предоставяне възможност за защита на малолетния свидетел от неблагоприятно въздействие……, следвайки логиката на чл.140 от НПК, обективните пречки на РС - Димитровград, а именно липсата на зелена стая, следва да се даде възможност на присъстващия тук психолог да установи контакт самостоятелно с малолетния свидетел в неутрална среда, след което ще бъде взето решение за разпита”. Без да е отразено къде се намира „неутралната среда” и дали контактът на психолога със свидетеля следва да се осъществи в присъствието на съда или не, районният съд е продължил със събирането на други доказателствени източници. След приключване разпита на св. В. В., съдът е посочил, че „заседанието продължава в кабинет № 6 в съдебната палата, където се пристъпи към разпит на малолетното дете И. А. Й.”. Към този момент в кабинета са присъствали само две от страните в процеса (участващият по делото прокурор и защитникът на подсъдимия), както и психологът, чието мнение е следвало да се изслуша. Психологът обяснил, че е влязъл в контакт с детето, създал е връзка с него и препоръчал подсъдимият да не присъства на разпита, тъй като се явява стресиращ фактор за него. Посочил, че за осигуряване на психологическа благоприятна среда, на разпита е добре да присъства един от родителите, след което препоръчал това да е майката на свидетеля. При съгласието на прокурора и защитника с казаното от психолога първоинстанционният съд счел, че подсъдимият и бащата на свидетеля не трябва да присъстват при разпита на малолетния свидетел, на практика ги отстранил от съдебно - следственото действие и го провел в отсъствието на две от страните - подсъдимия и гражданския ищец и частен обвинител А. Й. А..
ВКС категорично не може да се съгласи с начина на провеждане на разпита на малолетния свидетел И. Й. от първоинстанционния съд. Избраната от съда процедура не намира опора в процесуалния регламент. Нещо повече - тя е в разрез не само с основните принципи по чл. 12 и чл.13 от НПК, но и с принципите на правото на справедлив процес и предоставените по чл.15 от НПК процесуални гаранции за ефективно осъществяване на правото на защита. Съгласно чл. 6 § 3 „d” от ЕКЗПОС всяко лице обвинено в криминално престъпление има право да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите на обвинението и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението. Касае се до гарантирана от конвенцията възможност на подсъдимия да присъства на делото, а също и до правото му да слуша и следи производството - т.е до право за ефективно участие в производството, включително и до правото му при условията на устност, състезателност и непосредственост да „се изправи срещу свидетел в присъствието на съдията, който постановява окончателното решение по дело”. В практиката на съда по ЕКПЧ еднозначно се застъпва позицията, че нарушение на чл. 6 § 3, б.”d” е налице, когато „ в производството пред първата или следващите инстанции на подсъдимия не бъде разрешено да участва в разпита на свидетели на защитата или на обвинението”.( Vaturi v France 2006г.)., тъй като „всички доказателства срещу него трябва да се представят в присъствието му в публичен процес с цел представяне на противоположен аргумент”( Al – Khawaja and Tahery v UK 2011). Правото на подсъдимия по чл. 6 § 3, б.”d” обаче не е абсолютно и търпи ограничения при определени хипотези на отсъстващи свидетели; на свидетели със скрита самоличност и на свидетели, които се ползват от правото си да не се самоуличават. Допустимо отклонение е и възможността свидетел да не се разпитва в присъствието на подсъдимия по дела за сексуално посегателство, особено с пострадало от такова посегателство дете, тъй като даването на устни показания в съдебния процес при условията на публичност „може да е мъчение за пострадалия и може да постигне въпроси относно правото на личен живот”. Всички отклонения от правото на справедлив съдебен процес и в частност правото по чл. 6 § 3, б.”d” обаче са допустими при съблюдаване на следните изисквания: 1) изследване на предпоставките за тяхното приложение (напр. причини за отсъствие; обстоятелства, обусловили скриване самоличността на свидетеля; причини за невъзможност на свидетеля да се яви пред съда и пр.) и 2) наличие на достатъчно „уравновесяващи фактори”, гарантиращи, че до осъждане на подсъдимия би се стигнало само в случаите, когато надеждността на съответните свидетелски показания е без съмнение.
Тълкуването на нормата на чл. 280, ал. 6 от НПК позволява да се заключи, че отклонението от правилата на устност, непосредственост и състезателност, е допустимо без значение от това дали малолетния свидетел е пострадал от престъпление или не. С оглед уязвимото положение на свидетеля, предвид неговата възраст, като правило е прието, че той следва да се разпитва отново в открито съдебно заседание само по изключение - в две хипотези: 1) при липса на процесуална възможност за приложение на чл. 281 от НПК за прочитане показанията на този свидетел, дадени на досъдебното производство или пред друг състав на съда или 2) или при необходимост от нов разпит, когато той е от изключително значение за разкриване на истината. Следователно за решаващия съд е налице задължение да прецени необходимо ли е лично, в присъствието на страните, да разпита малолетния свидетел и ако стигне до този извод - да призове свидетеля и да го разпита при съблюдаване на процесуалния регламент на чл. 280 от НПК, чл.140 от НПК и при спазване на базисните принципи, гарантиращи справедливостта на процеса.
В конкретния случай, първоинстанционният съд очевидно е преценил, че следва да получи непосредствени възприятия при разпита на малолетния свидетел И. Й., както и че съдържанието на свидетелските му показания е от съществено значение за разкриване на правно - значимата фактология. Както бе отбелязано по-горе, разпитът на малолетния свидетел Й. е проведен в отсъствието на две от страните – подсъдимия и гражданския ищец и частен обвинител А. Й., макар и в присъствието на прокурор, психолог и майката на свидетеля и защитника на подсъдимия. Видно е, че реализираната процедура по разпит на свидетеля не само не намира законова основа в действащите процесуални норми, но е и несъответна на изискванията за справедлив процес по смисъла на чл. 6, § 3 б. „d”от ЕКЗПЧОС.
Като последица от посоченото по-горе се явява и невъзможността показанията на малолетния свидетел И. Й. да бъдат оценявани по същество и да се използват като годен доказателствен източник за доказване на фактите и обстоятелствата по чл.102 от НПК. Порокът в процесуалната дейност на първоинстанционния съд по събиране на обсъждания доказателствен източник е можел да бъде отстранен от въззивния съд чрез два алтернативно възможни способа - или чрез извършване на непосредствен разпит на свидетеля с произтичащите възможности за приложение на чл.281 от НПК в различните му хипотези, или чрез директно прилагане на разпоредбата на чл. 280, ал.6 от НПК с приобщаване показанията на свидетеля, дадени на досъдебното производство. Като инстанция по фактите само въззивният съд разполага с правомощието да реши към кой от двата способа ще пристъпи, ръководейки се от принципа за разкриване обективната истина в процеса.
Ако съдът допусне непосредствен разпит на св. И. Й. то следва да го извърши в съответствие с изискванията за справедлив процес. Доколкото се касае за свидетел - очевидец на поведението на подсъдимия, несъмнено показанията му се явяват важен източник на доказателства, който на самостоятелно основание подлежи на проверка за достоверност. При новото разглеждане на делото е необходимо въззивният съд внимателно да прецени необходимостта от изследване на възможността на св. И. Й. правилно да възприема фактите и обстоятелствата и правилно да възпроизвежда възприятия си както към момента на деянието, така и към момента на даване на показанията му на досъдебното производство (с оглед преценка на предпоставките за приложение на чл. 281 от НПК), а и към момента на депозиране на показанията му пред въззивния съд при новото разглеждане на делото чрез назначаване на психолого - психиатрична експертиза.
В случай, че при новото разглеждане на делото въззивният съд счете, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.6 от НПК за прочитане показанията на свидетеля, дадени на досъдебното производство да съобрази, че този свидетел е разпитван неколкократно, включително и пред съдия по реда на чл. 223 от НПК. Аргументите на въззивния съд, с които той е изключил възможността за ползване показанията на този свидетел, събрани по реда на чл. 223 от НПК, след като на подсъдимия е било повдигнато обвинение за престъпление, подсъдно на СпНС, не могат да се споделят. От материалите по делото се установява, че искането за разпита по чл. 223 от НПК е направено от разследващ полицай при РУП-Димитровград. Проведеният в процедурата по чл. 223 от НПК разпит пред РС- Димитровград, макар и в отклонение на изискването за „съответност”, посочено в текста на нормата, е в унисон със заложените цели – да се скрепят показания на свидетел от изключително значение за делото пред независим съдебен орган, така че да бъдат избегнати евентуални опасности от тяхното повлияване, натиск, манипулация или невъзможност от бъдещо събиране. Не може да се подмине и положението, че разпита пред съдия на досъдебното производство всъщност е дейност на разследващите органи по събиране на доказателствата, а съдът упражнява инцидентен съдебен контрол във фаза на процеса, в която по принцип обвинението е в „работен вид”. Формално показанията на св. И. Й. по реда на чл. 223 от НПК са в отклонение на изискванията за изключителна родова подсъдност (с оглед обвинение по чл. 216, ал.5 от НПК, подсъдно на СпНС към момента на тяхното събиране), но това не води до тяхната недопустимост, тъй като е последвало частично прекратяване относно квалифициращите признаци, предпоставящи подсъдността на СпНС. Известно е, че не всяко нарушение на процесуалните правила, може да бъде дефинирано като съществено. Последователно се застъпва становището, че такова е налице, когато, чрез допускането му се е стигнало до засягане правата на страните и то се е отразило на правилността на присъдата. В конкретния случай извод в такава насока не може да се направи, което обуславя процесуална допустимост на показанията на свидетеля, дадени на досъдебното производство - пред съдия по реда на чл. 223 от НПК. В контекста на обсъжданата проблематика за възможностите пред въззивния съд за надлежното събиране на доказателства и в частност на показанията на св. И. Й., посоченото следва да бъде съобразено при новото разглеждане на делото.
При направената по-горе констатация за необходимост от връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, настоящият съдебен състав намира, че не може да се произнесе по наведените доводи в касационната жалба, относно правилността на конституирането на гражданските ищци и частни обвинители в процеса, както следва: А. Й. като граждански ищец и частен обвинител; И. Й. като граждански ищец и частен обвинител, действащ чрез законния си представител - баща му - А. Й. и М. А.- в качеството на граждански ищец и частен обвинител, а законосъобразността на тяхното конституиране като страни в процеса следва да бъде проверена от въззивния съд. С евентуалната отмяна на присъдата в гражданската част и прекратяване на производството по предявените граждански искове от контролната инстанция би се стигнало до ограничаване правата на конституираните като граждански ищци - страни в процеса, включително и предоставеното им право на жалба срещу акта, с който производството е било прекратено. Следователно, за да се гарантира конституционното право на страна в процеса да получи защита пред по-горен съд, е необходимо въззивната инстанция да прецени спазени ли са процесуалните предпоставки за конституиране на гражданските ищци и частни обвинители в процеса, очертани в разпоредбите на чл. 76, чл. 77, чл. 84 и чл. 85 от НПК в контекста на предявеното срещу подсъдимия обвинение.
Констатираните нарушения при събиране на доказателствения материал, необходим за разкриване на значимата за процеса фактология, налагат отмяна на акувания въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция от стадия на разпоредителното заседание по чл. 327 НПК за допускане на допълнителен разпит на св. И. Й., както и за необходимостта от назначаване на съдебно психолого-психиатрична експертиза, която да изследва възможностите му да дава правдиви показания. След отстраняване на порока в дейността на първоинстанционния съд относно събиране показанията на свидетеля очевидец – И. Й., въззивният съд разполага със суверенното правомощие не само да осъществи контролните си функции във връзка с дадената от районния съд оценка на доказателствените източници, но и сам да установи релевантната фактология, на базата на която да обоснове приложимия материален закон.
По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1, т.4 НПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда № 23 от 17.05.2016г. на Хасковски Окръжен съд по внохд № 257/2016г. в наказателно-осъдителната, гражданско-осъдителната част, в частта относно приложението на чл. 23, ал.1 от НК, както и в частта относно разноските и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Хасковския Окръжен съд от стадия на заседанието по чл.327 НПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Валя Рушанова по н.д. № 677/2016г. по описа на ВКС, І н.о.
Изразявам несъгласие с приетото от мнозинството относно допустимостта на показанията на св. И. Й., дадени на досъдебното производство пред съдия, по реда на чл.223 от НПК.
Намирам, че тези показания и показанията на свидетелите по нохд № 685/2013г. на РС-Димитровград са процесуално недопустими и преценката им като такива произтича от един и същи аргумент. И в двата случая се касае до дейност, надхвърляща възложената по закон компетентност на Районния съд- независимо от това, че в единия случай става дума за разпит пред съдия, а в другия случай- за разпит пред съдебен състав, разглеждащ делото при внесен обвинителен акт.
Показанията на свидетеля (в двата обсъждани разпита) са събрани в отклонение на правилата за изключителната подсъдност на СпНС да разглежда и решава определена категория, изрично посочени дела.
Към момента на провеждане на съответните разпити, спрямо подс. Г. е било предявено обвинение по чл. 216, ал.5 от НК. Съгласно изискванията на чл. 223 от НПК разпита пред съдия на досъдебното производство се извършва пред съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието. С оглед предвидената специална компетентост на СпНС да разглежда дела с обвинение по чл. 216, ал.5 от НК към момента искането по чл. 223 от НПК именно той се е явявал компетентния съответен първоинстанционен съд. Що се касае до втората алтернатива – „първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието”, то тя се явява отклонение единствено от правилата на местната подсъдност. Показанията на св. Й., депозирани в хода на съдебното следствие по нохд № 685/2013г., също са депозирани пред съд, който не е бил компетентен да ги събере. Сам съдебния състав по нохд № 685/2013г. на РС - Димитровград, в определението се за прекратяване на съдебното производство е посочил некомпетентостта си да разглежда делото при така внесеното срещу подсъдимия обвинение. Известно е, че липсата на изискуемата от закона процесуална форма или некомпетентността на съответния орган се приравнява по последици на неизвършване на същите процесуални действия (ТР № 2/2002г.), поради което и тези показания са процесуално недопустими за надлежното им приобщаване по чл. 281, ал.1, от НПК.
В заключение считам, че единствения процесуално допустим и годен за приобщаване по реда на чл. 280, ал.6 във връзка с чл. 281 от НПК разпит на свидетеля И. Й. е този на 11.12.2012г. (л. 62, т. 1 от ДП) пред орган на досъдебното производство, като в зависимост от съгласието на страните решаващият съд следва да прецени предпоставките за конкретно приложимата хипотеза на чл. 281 от НПК, с оглед забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК.
Съдия:
|