Ключови фрази
Иск за обезщетение * прекратяване на трудовото правоотношение * правоприемство * трансформация * дължимо обезщетение

Р Е Ш Е Н И Е


№ 138


София, 12.06.2015 г.


Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шести април две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА


при секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3835 по описа за 2014 година


Производство по чл.290 ГПК.
С определение № 42 от 12.01.2015 год. е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване, по касационна жалба на адв.В.П. – процесуален представител на К. П. К., на въззивно решение от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 7768/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ - Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІ-54-28/25.02.2013 г. по гр.д.№ 39718/2012 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ г.о., 54-ти състав,с което е отхвърлен иска на К. П. К. срещу Главна дирекция”Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР с правно основание чл.252,ал.1 ЗМВР за заплащане на сумата 6 944 лв.,представляваща останалата неплатена част от обезщетението при прекратяване на служебното правоотношение.
Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР /обн.ДВ, бр.44 от 12.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г./, по отношение на служебни правоотношения, които са прекратени преди влизане в сила на посочената норма, във връзка с приложението на чл.252 и чл.253 ЗМВР.
Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение ,провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос,съобрази следното:
Отговорът на поставения въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС , опредметена в решение № 330/17.11.2014 г. по гр.д.№ 2780/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о., решение № 63/17.04.2015 г. по гр.д.№ 3532/2014 г., ІІІ г.о., решение № 211/12.12.2014 г. по гр.д.№ 7769/2013 г., ІІІ г.о. и др., според която: Съгласно тълкуваната норма на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./ стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./ се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Нормата е материалноправна и тъй като изрично не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. /§ 70 от ПЗР на ЗИД ЗМВР/.Поради това, установената с тази нова материалноправна норма, правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР /тези по § 64 от ПЗР на ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./ е приложима само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата - 01.07.2012 г. на влизането й в сила.
Тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./ и след влизането й в сила на 01.07.2012 г. Това е така, защото тя установява фикция относно стажа по ЗДСл и по КТ /съответно служебен и трудов/ на визираните в нея служители от МВР , като го определя за такъв, като при един и същи орган по назначаване, респ. – работодател; докато съгласно разпоредбите на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите,изчерпателно изброени в ал.1 на чл.253, а именно : като държавен служител в МВР по същия ЗМВР от 2006 г. /сега – отменен/, като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН /обн. в ДВ, бр. 73/1998 г./ или на военна служба без приравнения трудов стаж,както и този приравнен трудов стаж,но само при наличие на предпоставките по ал.2 на чл.253 когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжности по ал. 1.
При проследяване на законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението се установява, че в течение на времето тя е преминавала към различни държавни ведомства и органи, като по настоящем се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР. Във всички тези случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл.87а от ЗДСл и чл.123 КТ , т.е. при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита, които са преминавали ех lege към различни държавни органи или учреждения – съответно техни органи по назначаване или техни работодатели /в този смисъл и Тълкувателно решение № 10/2014 г. по т.д.№ 10/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Тъй като преминаването на тези правоотношения е ставало не по волята на страните по тях, то е било уреждано с преходни правила към съответните нормативни актове, уреждащи правоприемствата и трансформациите.
При съобразяване на горните обстоятелства следва да се има предвид, че когато служител на гражданска защита, получил по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР обезщетение за прослуженото от него в ГД „ПБЗН”/респ. – ГД „ГЗ”/ време, претендира по съдебен ред обезщетение за разликата, която му се дължи съобразно прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита - като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавни учреждения – универсални праводатели /МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и др./, то искът му ще има своята правна квалификация не само по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006г. /отм./, а и по съответната разпоредба от Закона за държавния служител /ЗДСл/ или от Кодекса на труда /КТ/, приложима към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР, и съобразно твърденията за наличие на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба. Същевременно, волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно /по ЗМВР от 2006г., отм./ правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл.252 във вр. с чл.253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Обратното тълкуване би било в противоречие с целта на законодателя, посочена по-горе, и би създало необоснована разлика в третирането на служителите на гражданска защита /поставяйки ги в по-неблагоприятно положение/ спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение, които не са били засегнати от подобни въведени със закон правоприемства и трансформации - и поради това са могли да довършат своя започнат съответен /трудов или служебен/ стаж до пенсионирането си по същото правоотношение и при същия работодал/орган по назначение, получавайки по този начин право на еднократно обезщетение в съответствие със правилата на чл.222 ал.3 КТ или чл.106 ЗДСл.
Поради това и при прекратяване на служебните правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита се дължи освен обезщетението по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./ и разликата – в съответния брой заплати, до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им за периода до преназначаването им в МВР, при наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма в цитираните общи закони.
Горното тълкуване е в съответствие и с един от основните принципи в правото - за равенство и недискриминация /чл.6 от Конституцията на Република България, чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи вр. с чл.1 Протокол 1/ - който изисква равно отнасяне към еднакви случаи, респективно допуска неравно отнасяне към нееднакви случаи в зависимост от разликата между тях – като тогава разликата в третирането има за цел да премахне съществуващото неравенство и води до равенство по същество.

По касационните основания
В касационната жалбата се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение относно правните му изводи. Навеждат се оплаквания за неправилно тълкуване на нормите, визирани по-горе.Доводите в касационната жалба се поддържат и доразвиват в хода на устните състезания от процесуалния представител на касатора – адв. П.. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР – С., посредством процесуалния си представител – главен юрисконсулт Д., оспорва основателността на касационната жалба и пледира за нейното отхвърляне.Не прави възражение за прекомерност на претендираните разноски.
Въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният съд е формирал правилни фактически и правни изводи относно неосъществяването на фактическия състав на разпоредбата на чл.252, ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение между държавен служител и МВР, независимо от основанието за прекратяване/освен в случаите на чл.245, ал.1, т.7, б.б.”а”, “д” и “з”, т.8 и т.14/, в полза на служителя възниква право на обезщетение в размер на броя възнаграждения, равняващи се на прослужените години като държавен служител в МВР и като държавен служител – офицер, сержант и гражданско лице по отменения ЗМВР, но не повече от 20. Прието е за безспорно от писмените доказателства , че ищецът е заемал по трудово правоотношение различни длъжности в Държавна агенция “Гражданска защита”, ГД Национална служба гражданска защита към Министерството на държавната политика при бедствия и аварии и Министерството на извънредните ситуации, в периода от 01.04.2001 г. до 27.12.2011 г., както и че считано от 28.12.2009 г. е назначен за държавен служител в Областно управление “Гражданска защита” – М. при ГД “Гражданска защита” на МВР, като е заемал държавна служба до 28.12.2011 г., когато правоотношението му е прекратено на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР, поради придобиване право на пенсия. Изложени са изводи, че съгласно чл.253 ЗМВР при определяне размера на обезщетението по чл.252 ЗМВР се вземат предвид прослужените години като държавен служител в МВР и като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР, като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИД на Закона за изпълнение на или на военна служба без приравнения трудов стаж. Въз основа на тези констатации съдът е стигнал до извод, че нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД на МВР, в сила от 01.07.2012 г., действа занапред,като не й е придадено обратно действие и към 28.12.2011 г./датата на прекратяване на служебното правоотношение с ищеца на основание чл.245, ал.1 , т.13 ЗМВР/, тя не е била част от действащото материално право и е неприложима за ищеца.

По съществото на касационната жалба.
С оглед отговора на поставения от касатора въпрос и даденото с него разрешение, при проверка правилността на обжалвания съдебен акт по реда на чл.290, ал.2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, ІV г.о., намира следното:
Основателни са оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон. В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, въззивния съд е приел, че приложима в случая е нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./, която няма обратно действие и няма никакво отношение към предпоставките за възникването и размера на обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./. Тъй като ищецът не е прослужил последните 13 години и 4 месеца на длъжности по чл. 253, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, то неправилно въззивният съд е приел, че приложима в случая е и разпоредбата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. /отм./. По изложените съображения, въззивният съд неправилно е споделил и правната квалификация на предявения по делото иск, дадена от първоинстанционния съд – само по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. /отм./.
Допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което решението следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по арг. от чл. 293, ал.3 ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора.
Безспорно установено е, че в течение на целия процесен период от 01.07.1992 г. – 28.12.2011 г. ищецът без прекъсване е заемал по трудово, а след това и по служебно правоотношение различни длъжности в системата на гражданска защита, като през посочения период следствие на административни реформи, формированията са преминавали в различни министерства и ведомства на държавната администрация.В периода от 01.04.2001 г. – 28.12.2009 г. е заемал последователно длъжностите “водолаз, главен специалист и ръководител група” и “командир на екип аварийно спасителни дейности” в Държавна агенция “Гражданска защита” към Министерския съвет, Главна дирекция “Национална служба Гражданска защита” на Министерството на държавната политика при бедствия и аварии и Министерството на аварийните ситуации. След закриване на последното е преминал на държавна служба в МВР, а впоследствие в Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР до 26.12.2011 г., когато правоотношението му е прекратено.
При тези обстоятелства – прослужени години като държавен служител, за целия период от 01.04.2001 г. до 26.12.2011 г. и с оглед отговора на поставения въпрос, касаторът има право на еднократно парично обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./ и чл.106, ал.3, изр. първо от ЗДСл, в размер на 10 брутни месечни възнаграждения,а не само на изплатеното му обезщетение в размер на две брутни заплати.Претенцията се явява основателна за 8 брутни заплати, равняваща се на сумата 6944 лева,която ищецът би получил,ако не бяха настъпили по силата на закона и по независещи от волята на страните по служебното правоотношение правоприемства по чл.87а от ЗДСл.
С оглед на изложеното искът следва да бъде уважен за сумата 6 944 лв.,ведно със законната лихва върху нея, считано от 22.08.2012 г. до окончателното изплащане на сумата.
На основание чл.78,ал.1 ГПК на касатора – ищец по делото следва да бъдат присъдени направените съдебни разноски в инстанционното производство в размер на 4000 лева.
Ответникът по касация следва да заплати на основание чл.78,ал.6 ГПК държавна такса по сметката на Върховния касационен съд в размер на 278 лева .
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение от 12.02.2014 г.постановено по гр.д.№ 7768/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ - Д въззивен състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ “ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО” – МВР – С., [улица] да заплати на К. П. К., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 36, ет.4, ап.20 сумата 6944/шест хиляди деветстотин четиридесет и четири/ лева на основание чл.252, ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./ и чл.106, ал.3, изречени 1 ЗДСл, ведно със законната лихва върху нея, считано от 22.08.2012 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 4000/четири хиляди/ лева.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ “ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО” – МВР – С., [улица] да заплати на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД държавна такса в размер на 278/двеста седемдесет и осем/ лева.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: