Р Е Ш Е Н И Е № 24 гр. София, 15 май 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 57 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при АП-гр. Бургас и жалби на защитника на подсъдимия и на частните обвинители, чрез техните повереници, срещу решение № 158 от 29.11.2019 г. на състав на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 180/2019 г. В протеста са изложени доводи за допуснато нарушение на материалния закон с извършеното от въззивния съд преквалифициране на престъплението от такова по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 НК в престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 НК. Оспорена е и справедливостта на изменените с въззивната намеса наказания, наложени на подсъдимия и свързани с лишаването му от свобода и от право да управлява моторно превозно средство. Поискана е отмяна на оспорения въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С жалбата, подадена от защитника на подсъдимия, се поддържат и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК, като в тази връзка са изложени доводи за недоказаност на връзката на подсъдимия с авторството на престъплението, оспорен е подхода на въззивния съд по кредитиране с доверие на част от свидетелските показания, противопоставено е възражение за допуснато нарушение на чл. 171, ал. 2 НПК, отречена е възможността за ползване на заключенията на основната и допълнителната съдебно-медицинска, психиатрична и психологическа експертизи, като се настоява, че дадените от тях заключения са с противоречива насоченост. Претендират се нарушения на чл. 12, ал. 2, чл. 13 и чл. 107, ал. 5 НПК, като се настоява, че равнопоставеността на страните е била нарушена, тъй като съдът е уважавал исканията на частното и държавното обвинение, а тези на защитата е отхвърлял; че този съд не е взел всички мерки за разкриване на истината, като е събирал единствено обвинителни доказателства, но не и такива, които биха оневинили подсъдимия. Изтъква се, че при първоинстанционното разглеждане на делото са били отхвърлени важни доказателствени искания на защитата, свързани с: назначаване на повторна съдебно-медицинска, психиатрична и психологическа експертиза, която да бъде изготвена от вещи лица извън бургаския съдебен район, въпреки изискването на чл. 144, ал. 2, т. 3 и т. 4 НПК и въпреки факта на особеното мнение на две от вещите лица; назначаване на видеотехническа експертиза с конкретно формулирани от защитника задачи; извършване на оглед на процесния автомобил за установяване на начина, по който той се привежда в движение. Защитникът е оспорил и справедливостта на наложените наказания, като се позовава на „трайната съдебна практика по тези дела“ и предвид смекчената от въззивния съд правна квалификация на престъплението и факта, че то е извършено по непредпазливост. Направени са алтернативни искания: за отмяна на въззивното решение и за пълно оневиняване на подсъдимия или за изменяване на въззивния акт и намаляване на наказанията лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство. В жалбата на адв. П. Д., като повереник на частния обвинител Д. А., е оспорено правилното прилагане на материалния закон от въззивната инстанция, като се настоява, че в случая са настъпили много тежки вредоносни последици от деянието на подсъдимия, свързани с лишаването от живот на млад човек, имащ семейство, баща на невръстно дете. Акцент е поставен на факта, че към момента на злополуката пострадалият се е движел правомерно, а подсъдимият е допуснал груби нарушения на правилата за движение, шофирал е след употреба на алкохол и с висок процент на алкохолната интоксикация, движел се е със скорост, превишаваща почти два пъти максимално разрешената и в условия на интензивен трафик в града поради обедния час и почивния ден. Според повереника обществената опасност на деянието се определя и от факта, че в процесния ден и преди злополуката подсъдимият е управлявал автомобила си из града отново под въздействието на алкохол, както и от факта на бягството му от местопроизшествието и последващото укриване на автомобила. Обществената опасност на подсъдимия според адв. Д. е изключително висока с оглед на предходната му съдимост, предходно допуснатите от него нарушения на правилата за движение по пътищата и опитите му да прехвърли вината за престъплението на трето лице. Оспорена е и справедливостта на отмереното от въззивния съд наказание, като в тази връзка са изтъкнати подробни аргументи, като е поставен акцент на генералната превенция и е споделено мнение, че нейните цели е възможно да бъдат постигнати единствено с налагане на по-високи по размер наказания, които биха гарантирали и усещането за справедливост у подсъдимия, у пострадалите и обществото като цяло. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд. Аналогични възражения и по същество сходна подкрепяща ги аргументация се съдържат и в касационната жалба на адв. Г. (повереник на частните обвинители Л. Д., Й. Д., К. Д., Д. Д. и Д. А.). Като неправилно в тази жалба е преценено отпадането на признака „особено тежък случай“ от правната квалификация на престъплението. Позоваване в тази връзка е направено на ППВС № 1/1983 г. и други, конкретно посочени актове на върховната инстанция, както и на установените по делото факти относно инкриминираното деяние и личността на подсъдимия. Оспорена е справедливостта на наказанието с аргументи срещу третирането на психическото състояние на подсъдимия в процесния ден като смекчаващ фактор от страна на въззивния съд. Според повереника размерът на приложимото наказание следва да бъде съобразен с ред, конкретно посочени в жалбата обстоятелства, като пияното състояние на подсъдимия и степента на алкохолното негово опиване, високата скорост, с която е управлявал автомобила си и риска, който е създал с поведението си за здравето и живота на други от участниците в движението. Поддържа искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Алтернативно предлага на касационната инстанция да потвърди присъдата, постановена от Бургаския окръжен съд. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Излага доводи за неоснователност на жалбите на подсъдимия и на частните обвинители, като аргументира становище за правилност и законосъобразност на атакувания въззивен акт и предлага той да бъде оставен в сила. Повереникът на частните обвинители Л. Д., Й. Д., К. Д., Д. Д. и Д. А. – адв. Г. поддържа касационната жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Повереникът на частния обвинител А. – адв. Д. също поддържа своята жалба, направените в нея искания и подкрепящата ги аргументация. Оспорва касационната жалба на защитника на подсъдимия и пледира за оставянето й без уважение. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата си по изложените в нея съображения и с направените искания. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 92 от 25.03.2019 г., постановена по НОХД № 961/2018 г. състав на Бургаския окръжен съд е признал подсъдимия В. М. К. за виновен в това, че на 03.12.2017 г., около 12:20 часа, в [населено място], [улица], при управляване на моторно превозно средство – лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 15, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. К. Д., като деянието е извършено в пияно състояние (при концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия 2,70 %о), подсъдимият е избягал от местопроизшествието и случая е особено тежък, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години , търпимо при условията на първоначален общ режим. На осн. чл. 59 НК съдът е зачел и е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, както и периода, през който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение домашен арест. С тази присъда и на осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от осемнадесет години. С оглед изхода на делото заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение състав на Бургаския апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е преквалифицирал извършеното престъпление в такова по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и е намалил срока на наложеното наказание лишаване от свобода на десет години, а срока на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство – на единадесет години. В останалата й част е потвърдил първоинстанционната присъда. Макар част от аргументите, с които са подкрепени възраженията срещу така постановения въззивен акт да не са лишени от основание, в генерален план този акт не страда от претендираните от страните пороци, изискващи отмяна или изменение. По жалбата на адв. П.: Жалбата е неоснователна. Съществен дял от направеното с нея оспорване не третира проблем, по който е възможна касационна проверка, а представя собствените на защитника оценъчни съждения относно доказателствените източници и приетите по делото експертни заключения, противопоставяйки ги на съжденията на въззивния съд и оспорвайки правилността на формулираните от този съд фактически изводи за авторството на престъплението и връзката на подсъдимия с него. По същество тези възражения (преповтарящи направените във въззивното производство) оспорват обосноваността на атакувания съдебен акт, независимо от класифицирането им към аргументите, предназначени да установят касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Предвид ограничителните норми на чл. 347 и чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Ето защо отговор по касационен ред в конкретния случай могат да получат единствено доводите срещу законосъобразността на цялостния процес по изграждане на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти, доколкото такива е възможно да се изведат от коментираната жалба, както и тези относно правилното прилагане на закона с осъждането на подсъдимия и справедливостта на наложените наказания. По същата причина ВКС би могъл да оправдае подсъдимия единствено ако установената от въззивния съд фактология не сочи деянието да е извършено, да е извършено от подсъдимия или ако не очертава признаците на престъпление. В конкретния случай насочените към върховната инстанция очаквания да пререши делото по същество са неизпълними, доколкото приетите от въззивния съд факти описват извършено от подсъдимия вмененото му престъпление. От гледище на касационните основания в жалбата на адв. П. може да се отдиференцира оплакване, че въззивният съд е игнорирал изводите по физикохимичната експертиза за липса на идентичност между установените по дрехите на подсъдимия стъклени микрочастици и пробите, иззети от предното панорамно стъкло и прозореца на предната дясна врата на процесния автомобил. Това, че съставът на БАС е отказал да ориентира преценката си за връзка на подсъдимия с авторството на деянието въз основа на това експертно заключение не означава, че го е пренебрегнал. Напротив, отделил му е необходимото внимание (стр. 55-56 от въззивното решение), като обосновано е отхвърлил възможността коментираните експертни изводи да разколебаят и още по-малко да опровергаят обвинителната претенция срещу подсъдимия. Възраженията си в тази връзка защитникът е подчинил не на съображения за недостатъци в аналитичната дейност на съда, а на интуитивна субективна представа, че предвид силата на удара между управлявания пострадалия Д. велосипед и процесния автомобил, водачът на този автомобил би следвало „да е обсипан с микрочастици от счупените предно панорамно стъкло и стъклото на предната дясна врата“. Като е отказал да следва така предложената и на неговото внимание логика, въззивният съд не е лишил изводите си от логическа обоснованост. Според изготвилите физикохимическата експертиза вещи лица, те не разполагат с методика за определяне на периметъра, в който отломките от счупените стъкла биха се разпръснали при удара. От друга страна, от протокола за оглед и от фотоалбума към него е видно, че предното панорамно стъкло е описано единствено като силно напукано, като повредата му е позиционирана в дясната му част, а не в зоната пред водача. В купето на автомобила отломки от стъкла са намерени единствено върху предната дясна седалка и на пода пред нея. При това положение възможността фрагменти от счупените стъкла да попаднат върху водача на автомобила остава твърде несигурна, единствено предполагаема. А съдът не би могъл да ориентира преценките си въз основа на недоказани хипотези не само когато постановява осъдителен акт, но и когато оневинява подсъдимия. Отделно от това, няма фактологически предпоставки счупването на стъклото на предната дясна врата на процесния автомобил да бъде свързано именно със злополуката, при която е загинал Е. Д.. Такава връзка отсъства и при извеждането на механизма на автопроизшествието в рамките на изготвената по делото автотехническа експертиза. Налице са обаче констатациите по видеотехническата експертиза по протокол № 520 от 29.12.2017 г., според които върху записите от охранителните камери в почивна база „Родни простори“ за времето след процесното поризшествие е документирано движение на заден ход на лекия автомобил с рег. [рег.номер на МПС] при отворена предна дясна врата и последващ удар на тази врата в подпорна колона на навес и нов удар в син бус, паркиран под същия навес. Доводът, свързан с начина, по който автомобилът на подсъдимия е бил привеждан в движение и значението на този факт за изводите по съществото на обвинението също не е убягнал от вниманието на въззивния съд, като е получил от него обоснован и логичен отговор. Неоснователно се възразява, че процесът по формиране на убеждението на съдилищата от предходните инстанции по фактите е опорочен поради позоваване на резултатите от проведено извън процесуалния регламент разпознаване на подсъдимия от свид. И. Х.. Такова процесуално действие не е извършвано в рамките на първоинстанционното съдебно производство, както се настоява в коментираната жалба, за да се обсъжда съблюдаването на процесуалния регламент за неговото провеждане. Всъщност при разпита на Х. в проведеното на 13.02.2019 г. съдебно заседание първостепенният съд е допуснал прокурорът да зададе насочващ въпрос, който е съдържал отговор и практически е бил предназначен да компенсира липсващото към момента разпознаване на подсъдимия от страна на разпитвания свидетел. Идентификационният извод, с който свидетелят се е ангажирал в отговор на този въпрос, посочвайки подсъдимия като лицето, управлявало процесния автомобил в момента на злополуката, неправилно е ползван от съдилищата, в т.ч. и от въззивния съд в рамките на извършения анализ на доказателствата в полза на обвинението. По-важно е обаче, че този извод не е бил с решаващо значение за фактическите изводи, както на първата, така и на въззивната инстанция. Съставът на апелативния съд е акцентирал преди всичко на начина, по който и в двете процесуални фази свид. Х. е описал водача на лекия автомобил, причинил произшествието, съпоставяйки го както с направеното от други от свидетелите по делото описание на това лице (в т.ч. и от свид. М. С.), така и със съответните белези от външността на подсъдимия и е установил пълно съвпадение. Защитникът е оспорил и подхода на въззивния съд към свидетелските показания и кредитирането на едни от тях с доверие, а на други - не, но същевременно не е посочил нарушения на процесуалните изисквания, предназначени да осигурят постигане на истинно фактическо установяване. Вместо това е противопоставил на съдебната оценка относно тяхното качество субективното си мнение и отношението си към тяхното съдържание, към начина, по който те следва да бъдат интерпретирани и ролята им в доказателствения процес. Така практически в жалбата на адв. П. е кодирано очакване към касационната инстанция тя да отхвърли констатациите на въззивния съд за наличие на достоверна значимост на показанията на свидетелите М. С. и Г. Г. и липса на такава при показанията на свид. Д. К. относно релевантните моменти от събитията и по тези въпроси да се съгласи със становището на защитника. Меродавността на доказателствата и на доказателствените източници обаче не подлежи на преобсъждане от касационния съд. Изводите относно качествените техни характеристики и способността им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителна компетентност на съдилищата от предходните инстанции. Стига да са спазени изискванията за аналитично и синтезно изследване на тяхното съдържание и това да е намерило съответния документално-словесен израз в постановения съдебен акт. Тези условия в настоящия случай са изпълнени от въззивния съд. Според защитника назначената по делото одорологична експертиза не е годен способ за доказване, тъй като протоколът, документиращ извършеното сравнително изследване и резултатът от него носи дата 24.10.2017 г., предхождаща с повече от два месеца датата на инкриминираното по делото деяние. Възражението, поднесено с този аргумент е неоснователно и това е видно от съпоставката на посочената в титулната част на протокола за одорологичното изследване дата с останалото съдържание на този протокол. Според протокола, в рамките на документираното в него изследване е проверена мирисова следа, иззета на 03.12.2017 г. в рамките на наказателното производство по ДП № 251-ЗМ-393/2017 г., като същата е съпоставена с иззета на 20.12.2017 г. като сравнителен образец мирисова следа. Тези обстоятелства не оставят съмнение, че изследването е извършено в рамките на настоящото наказателно производство и за неговите нужди, съотв. проведено е не преди, а след инкриминираното деяние, а изписването на датата „24.10.2017 г.“ в протокола за експертното изследване се дължи на техническа грешка. Отделен от това е въпросът за доказателственото значение на тази експертиза от гледище на спецификите на нейното извършване и утвърдената в това отношение практика на ВКС. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение с отказа да назначи поисканата от защитата повторна съдебно-медицинска, психиатрична и психологическа експертиза. Той разполага с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допусне по пътя към постигането на обективната истина, стига това да не е довело до информационен дефицит по делото и да не е за сметка на процесуалните възможности за установяване на истината.Това, че едно експертно изследване е поискано от страна в производството и че извършването му е било принципно възможно не задължава съда на всяка цена да уважи това искане. Стига преценката му да е формирана по правилата на закона. В случая причините, поради които въззивният съд е отказал да уважи искането на защитата за назначаване на повторна съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертиза са подробно обяснени в определението му от 27.08.2019 г. и настоящият състав няма основания да не се съгласи с тях. Чрез назначените в досъдебното производство и приети от съда заключения на основната и допълнителната съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертизи без съмнение са установени както вменяемостта на подсъдимия, така и способността му с оглед физическото и психическото негово състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни обяснения за тях. Експертизата е задължителна в посочените в чл. 144, ал. 2 НПК случаи, но не по принцип, а единствено, когато съществува съмнение относно посочените в т.т. 1-5 обстоятелства. Основания за такива съмнения по делото не се установяват, а и аргументи в полза на съществуването им защитникът не е успял да представи на съдебното внимание. Противно на мнението му, противоречие в становищата на изготвилите тази експертиза вещи лица относно вменяемостта на подсъдимия и способността му правилно да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си не е възниквало. А що се касае до разминаването в становищата на експертите относно степента, на която съответства установеното съдържание на алкохол в кръвта на подсъдимия, при разпита на вещите лица от първостепенния съд е било изяснено, че в основата на проблема не стои съдържателно различие в становищата им. Напротив, изрично експертите са подчертали пред съда, че те нямат противоречия относно начина, по който установената концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия е повлияла съзнанието му (съобразно и с данните за претърпяна от него в миналото черепно-мозъчна травма, засегнала обаче центровете, имащи отношение към лексиката, математическите способности, слуха, но не и тези, свързани с паметовите способности и интелекта). Обобщено, процесуалната дейност на въззивния съд не страда от претендираните от защитата недостатъци. Аналитичната част на въззивния акт съдържа доказателствен разбор, който преимуществено следва очертания от процесуалните норми и правилата на логиката път. Извършена е от страна на въззивната инстанция цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са ползвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в съжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните и допустими за ползване доказателства, а аргументите на съда са обхванали всички доказателства и доказателствени източници, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. По протеста на прокурора и жалбите на частните обвинители: Позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, и прокурорът, и частните обвинители (чрез техните повереници) настояват за материална незаконосъобразност на въззивното решение, допусната с изключването на квалифициращият признак по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 НК от правната квалификация на извършеното престъпление. Според прокурора и поверениците, случая е особено тежък, защото е причинена смъртта на млад мъж, който е бил семеен, баща на невръстно дете, трудово ангажиран, като към момента на злополуката същият се е движел правомерно. Изтъкват се наред с това тежестта на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение, високата степен на алкохолна негова интоксикация към момента на злополуката, величината на скоростта, с която се е движел при настъпването на произшествието, надвишаваща почти двукратно максимално допустимата за движение в градски условия скорост, липсата на направен от него опит за избягване на удара с намаляване на скоростта или предприемане на спиране, бягството му от местопроизшествието с последвало укриване на автомобила, който е управлявал, предходните му осъждания и санкционирането му по административен ред за нарушения на правилата за движение по пътищата. Изтъкнати са и факта, че произшествието е настъпило в района на кръстовище, че се е случило в обедните часове на денонощието, че поведението на подсъдимия е застрашило и други от участниците в движението, че в часовете преди настъпването на злополуката К. е управлявал автомобила си из града отново алкохолно повлиян. Така лансираните моменти са действително налични, но те са относими към една само част от елементите на законовото определение за особено тежък случай. Съществуването им не е отречено и от въззивната инстанция, която обаче е приела, че те не са достатъчни, за да определят случая като особено тежък, тъй като „няма други несъставомерни вредни последици“, а и „липсват данни за изключително висока обществена опасност на подсъдимия“. Според този съд фактите относно деянието и личността на подсъдимия, установени по делото, не обосновават завишена обществена опасност, като не отличават случая от типичните случаи на престъпления от конкретния вид. Това съждение показва, че въззивният съд не отграничава обстоятелствата, включени в състава на престъплението и тези, които остават извън съставомерните и са строго специфични за конкретния казус и конкретния деец. Тези обстоятелства, които законодателят е приел като типични, било то за съответния вид престъпления или за начина, по който определят обществената опасност на тези престъпления, той е включил в съставите – основни и специални. В единия случай – при общите състави се касае за минимума от обстоятелства, свойствени за престъпленията от конкретния вид, чрез които тези престъпления се отграничават от всички останали, а в другия случай – при специалните състави се касае за „специфични особености на дадения вид престъпления, променящи в значителна степен и по типичен начин обществената опасност на съответните деяния…“ (Ал. С., Наказателно право, Обща част, изд. С., София, 1999 г., стр. 161). Това своеобразие на особености относно признаците – обективни и субективни на причиняването на смърт по непредпазливост вследствие нарушаване на правилата за движение и експлоатация на транспорта и изискванията за доброкачествен ремонт, се съдържа в чл. 343, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 342, ал. 1 и ал. 2 НК. Всички останали обстоятелства, оставащи извън посочените в тези текстове от закона, имат отношение единствено към специфичното за конкретния случай, като определят, уточняват и детайлизират нивото на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец. С оглед на това факта на извършването на конкретно инкриминираното деяние при няколко квалифициращи обстоятелства; броя, характера и тежестта на конкретно допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата; нивото на алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия към момента на злополуката и величината на скоростта, с която се е движел управлявания от него автомобил; времето и мястото на произшествието; наличието на други участници в движението, чиято безопасност е била изправена пред реален риск; факта, че К. е управлявал автомобила си в часовете преди злополуката отново алкохолно повлиян, както и предходната му съдимост, имат отношение не към типичното за престъпленията по чл. 343 НК, както е преценил въззивния съд. Те са нещо допълнително, нещо в повече, надхвърлящо обективните и субективните признаци по основните и обикновените квалифицирани състави. Всяко от тези обстоятелства не обуславя възникването на наказателната отговорност, а определя тежестта й, като преценени както в количествен, така и в съдържателен план, те определят особено висока обществена опасност както на деянието, така и на личността на подсъдимия, като правят извършеното от него далеч по-укоримо, в сравнение с обикновените случаи на престъпления по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 НК. Всъщност, влизайки в противоречие със собствените си съждения, изложени при обсъждането на правната проблематика, въззивният съд е констатирал изключителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и отмервайки финално приложимото наказание е отсъдил, че справедливият негов размер е над средния. Въпреки изложеното, случаят не може да бъде квалифициран като особено тежък, както се настоява в касационните протест и жалби на частните обвинители. Впечатление прави, че доводите, с които е подкрепено това искане, са фокусирани единствено върху горепосочените отегчаващи обстоятелства, които обаче съставляват само част от обстоятелствата, чието наличие е необходимо според чл. 93, т. 8 НК, за да бъде квалифициран случая като особено тежък. Особено тежкият случай е оценъчен критерий. Заради тази му особеност и за да се ограничат възможностите за субективизъм и произволност при прилагането му, в пояснителната норма на чл. 93, т. 8 НК законодателят синтезирано е указал характеристиките му, респ. насоките, в които следва да се търсят съществените му отлики спрямо основните и обикновените квалифицирани състави. Начинът, по който понятието „особено тежък случай“ е дефинирано в чл. 93, т. 8 НК показва, че законът разглежда съдържанието му като интегрално цяло от два фактора. На първо място са вредните последици. Но не какви да е вредни последици, а единствено имащите тежест, която надхвърля типичната за основните и обикновените квалифицирани състави за съответния вид престъпления. На следващо място са всички други отегчаващи обстоятелства. Тези два фактора трябва да са едновременно налични, като не е възможно някой от тях да измести или да замести другия, компенсирайки липсата му. Т.е. отегчаващите обстоятелства, когато такива съществуват, могат да обосноват особено тежък случай само когато са свързани с настъпили вредни последици, имащи на свой ред такава тежест, която определя самите тях като отегчаващо обстоятелство и ги отличава от вредните последици при типичните случаи на престъпленията от съответния вид. Законът не позволява каквато и да е съдебна ревизия на предпоставките по чл. 93, т. 8 НК. Съдът не може да избира измежду тези предпоставки, както практически счита адв. Р. Г. и констатирайки наличие на някои от тях, да квалифицира случая като особено тежък съобразно само с тях. Противно на разбирането на повереника, вредните последици не са предвидени в алтернатива на отегчаващите обстоятелства, а са фиксирани като необходима част от тях. Те са елемент от характеристиката на особено тежкия случай. На това навежда редакцията на законовия текст, според която „особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. В случая при автопроизшествието е причинена смъртта на едно лице. Макар този резултат да е възможно най-трагичния в човешки план, доколкото е отнет човешки живот, от гледище на правото той няма характеристиките на отегчаващо обстоятелство, като не обосновава обществена опасност на извършеното, различна от тази на типичните случаи на престъпленията от конкретния вид. Престъплението по чл. 343 НК е формулирано като резултатно увреждащо, като престъпният резултат се състои в причиняване на средна или тежка телесна повреда или смърт на другиго или в причиняване на значителни имуществени вреди. Т.е. причиняването на смърт на едно лице е онзи минимум на вредните последици, при наличие на който е осъществен общият състав по чл. 343, ал. 1, б. „в“, респ. налични са квалифицираните случаи по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 НК извън хипотезата на причиняване на смърт на повече от едно лице. Загубата на човешки живот е всякога трагична и за близките на загиналия, и за обществото, още повече когато се касае за личност с качествата на починалия Е. Д. - кооперативен, млад, ангажиран с грижа за семейството и близките си, установил дълбоки и удовлетворителни отношения с тях, социално добре интегриран, работещ, уважаван. Но тези обстоятелства нямат легитимно значение при преценката на вредните последици от престъплението в контекста на изискванията на чл. 93, т. 8 НК. А съдът е длъжен да познава и да прилага именно критериите на правото и във всеки отделен случай да направи професионално обоснована селекция на правно значимите обстоятелства, дистанцирайки се от житейската емоция, която човешките чувства генерират. В отговор на възражението на адв. Г., че съгл. ППВС № 1/83 г. броя на жертвите е само един от неизчерпателно изброените възможни фактори, способни да обосноват изключително висока обществена опасност на деянието и на дееца, следва да се отбележи, че то е основано не на точното съдържание и смисъла на заложената в посоченото постановление воля на върховната инстанция, а на субективна интерпретация на съдържанието й. Ясно е записано в т. 4, б. „к“ от съобразителната част на постановлението, че особено тежкият случай на причиняване на средни или тежки телесни повреди или смърт се свързва със случаите, когато са увредени или е причинена смърт на повече от едно лица, като изрично е посочено, че общественоопасните последици трябва да „са по-тежки от тези за обикновения квалифициран състав на това престъпление“. В тази насока е и превалиращата практика на В(К)С понастоящем. В касационния протест и в жалбите на частните обвинители тежестта на вредните последици в настоящия случай се интерпретира от гледище на това, че е загинал млад човек, че той е бил баща на невръстно дете, че е работел приживе, грижел се е за семейството и близките си и пр. В подобно съждение има житейска логика, която не се покрива обаче с правното разбиране за вредни последици по чл. 343 НК, при това обуславящи особена тежест на случая и практически е предназначено по изкуствен начин да адаптира квалификацията по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 НК към фактите. Не може да има съмнение, че под „вредни последици“ законът има предвид престъпен резултат, чието изражение винаги е ясно посочено в съответния престъпен състав, когато се касае за резултатно престъпление, каквито са престъпленията по чл. 343 НК. При тези престъпления резултатът е причиняване на смърт, телесна повреда от категорията на посочените в закона, нанасяне на имуществени вреди. Така обхватът на понятието „вредни последици“ е лимитиран от самия закон и не може да се разширява с включване на други обстоятелства, извън тези, които има предвид закона – действително настъпилите неблагоприятни изменения в непосредствения обект на посегателство (численост на увредените хора, брой, характер и тежест на получените от тях увреждания, размер на причинените имуществени вреди). Поради това обстоятелства като възраст на пострадалия, обществено негово положение, социален статус и пр., на които се акцентира в касационния протест и в жалбите на поверениците на частните обвинители, биха имали отношение не към фактора „вредни последици“, като част от съдържанието на особено тежкия случай, а към категорията „други отегчаващи отговорността обстоятелства“. Все във връзка с възраженията на прокурора и поверениците е нужно де се отбележи, че в съставите на транспортните престъпления, извършени по непредпазливост са предвидени единствено реално настъпили вредни последици, не и създаването на абстрактна опасност за имущество, за живота и здравето на хора. За това във връзка с вредните последици не може да се преценява и създадения с поведението на подсъдимия риск за безопасността на други от участниците в движението. Този риск може да се разглежда отново единствено и само като част от отегчаващите обстоятелства, стоящи извън вредните последици от престъплението. Цитираните в жалбата на адв. Г. решения на В(К)С не са част от задължителната за прилагане практика на върховната инстанция и заложените в тях постановки не са меродавни. Неоснователни са исканията за увеличаване на наложените на подсъдимия наказания, съдържащи се в протеста и жалбите на частните обвинители. Без съмнение човешката личност, живота и здравето са висши ценности, посегателството срещу които изисква строга реакция. Нейното практическо проявление обаче не може да бъде в механичното налагане на несъразмерно тежки наказания. Следването на подобен подход е съпътствано от риска за превръщане на наказанието в самоцелно възмездие, което не води до благоприятни последствия нито за извършилия престъплението, нито за обществото. Наказанието е ориентирано преди всичко към лицето, спрямо което се налага и е предназначено да повлияе неговото поведение, а наред с това и поведението на третите лица. Това следва като извод от редакцията на чл. 36 НК. Надценяването на генералната превенция, съдържащо се в жалбите на частните обвинители, е от естество да насочи към нарушаване на изискуемото от чл. 35, ал. 3 НК съответствие между престъплението и наказанието. Чрез тази разпоредба законът е установил практически критерий за справедливост, с който съдът е длъжен да се съобрази, защото само справедливото наказание може да гарантира постигането на целите на наказателно-правното въздействие – поправяне и превъзпитание на подсъдимия и предупредително въздействие върху обществото. А този резултат е непостижим без съобразяване с конкретните обстоятелства по делото, значими за определяне на тежестта на конкретно извършеното и личността на конкретния деец. В случая въведеният с чл. 35, ал. 3 НК стандарт не е нарушен. Въззивният съд е осигурил фундамента за постигане на справедливо наказание, индивидуализирайки наложената санкция по правилата на чл. 54 НК. Съобразени са степента и характера на обществена опасност на извършеното, определени от престъпния резултат и останалите специфики на конкретно инкриминираната проява, свързани с факта на осъществяването й при наличие на две квалифициращи обстоятелства, вишсоката алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия и избраната от него скорост на движение, надвишаваща почти два пъти максимално позволената за движение в градски условия; броя и тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение, всяко от които само по себе си е особено грубо и рисково; мястото и времето на злополуката, направили закономерно наличието и на други участници в движението, извън подсъдимия и пострадалия и реалността на риска, който поведението на подсъдимия е създало пред тяхната безопасност; доказаният факт, че управляването на автомобила в състояние на алкохолна интоксикация не е инцидентна проява за подсъдимия. Справедливо е преценен факта, че предходно санкционираните по административен ред две нарушения на ЗДвП и на КЗ нямат отношение към безопасността на движението. Гореизложените обстоятелства, в съчетание с данните за личността на подсъдимия правят наказанията от десет години лишаване от свобода и единадесет години лишаване от право да се управлява моторно превозно средство са способни да гарантират баланса между индивидуалния интерес на подсъдимия от налагане на справедливо наказание и обществения интерес от санкциониране на престъпната проява. Поради това доводите на прокурора и на частното обвинение за несправедливо индивидуализирани наказания са неоснователни. След като съдът е изпълнил задължението си да индивидуализира наказателната отговорност на подсъдимия по предписания от закона начин, не би могло само по съображения за генерална превенция тя да бъде утежнявана. Във връзка с оспореното от поверениците посочване от въззивния съд на „тежкото емоционално състояние и наличните негативни емоции, владеещи подсъдимия към инкриминирания момент“ сред обстоятелствата с ролята на фактор за отмерване на приложимото наказание следва да се отбележи, че поемането на управлението на процесния автомобил от страна на подсъдимия не е в контекста на желанието му за решаване на конфликта със свид. Д., а е било подчинено на сляп импулс за действие въобще. Неправилно сложилите се възгледи на подсъдимия, че алкохолната злоупотреба би го утвърдила социално няма как да послужат като значим при определяне на наказателната му отговорност фактор. Тази констатация не променя крайния извод, че коригираното с въззивната намеса наказание, определено на подсъдимия, е справедливо. Във връзка с доводите за липса на проявена от подсъдимия самокритичност и за направен от него опит да прехвърли отговорността за транспортното произшествие на трето лице, е нужно да се припомни, че това поведение е реализирано в рамките на избраната от К. линия на защита, като в наказателния процес подсъдимият няма задължение да признава вина и/или да заявява отношение, в т.ч. и критично към постъпката си и да демонстрира разкаяние за извършеното. Поради това посочените обстоятелства не са способни да отегчат отговорността му. Що се касае до направеното от защитника на подсъдимия искане за смекчаване на наложените наказания, то не е обвързано с конкретни аргументи. Поради това и в рамките на така предопределения от жалбата на адв. П. логически минимум настоящият състав единствено ще отбележи, че отмерените от въззивния съд наказания са пропорционални спрямо извършеното престъпление и личността на подсъдимия и са необходими за постигане на корекция в поведението му, за преодоляване на антисоциалните черти в него и за възпитаване на нужни и полезни за обществото качества. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от страните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 158 от 29.11.2019 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 180/2019 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.