О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 316 Гр.София, 20.04.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4815 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. К. срещу решение №.37/14.06.21 по г.д.№.1206/21 на Окръжен съд Стара Загора – с което е потвърдено решение №.4/15.02.21 по г.д.№.513/20 на РС Раднево за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ. Ответната страна „Рудник Трояново Север“, [населено място] – клон на „Мини Марица Изток“ЕАД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищецът е заемала длъжност ”Ръководител участък добивна промишленост-Вулканизация“ в участък “Вулканизация“ по безсрочен трудов договор; на 11.08.20г. му е била връчена заповед за дисциплинарно уволнение на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ; към тази дата той е страдал от исхемична болест на сърцето и захарен диабет /които заболявания по Наредба №.5/87 попадат под закрилата на чл.333 ал.1 КТ/ и е бил в отпуск за временна нетрудоспособност. Въззивната инстанция е намерила, че изискването за предварителна закрила на чл.333 КТ е било спазено. По принцип задължението на работодателя е да поиска мнение на ТЕЛК и след като го получи да го изпрати на Инспекцията по труда /ИТ/ с искане за разрешение за уволнението. Доколкото в чл.4 ал.2 от Наредбата №.5/87 е конкретизирано какво трябва да е съдържанието на мнението на ТЕЛК, адресат на задължението по тази норма не е работодателят, а ТЕЛК; работодателят не може да контролира дали решението на ТЕЛК е мотивирано и по какъв начин; той е длъжен само да го изпрати такова, каквото го е получил, на ИТ, за даде /или да откаже да издаде/ разрешение за уволнение. В случая ответникът е поискал мнение на ТЕЛК - каквото тя е дала /изпратила е ЕР ТЕЛК от 22.07.2020/, изпратил го е на ИТ, поискал е разрешение от нея и тя го е дала. При тези обстоятелства той е изпълнил в пълен обем задълженията си по Наредба №.5/87г. Същевременно след като вече е било дадено разрешение /съгласие/ от ИТ- същото е достигнало до работодателя и е било налично към момента на връчване на заповедта /11.08.20/, то не може впоследствие да бъде оттеглено - защото са настъпили целените правни последици от връчването на съответния акт за прекратяване на трудовото правоотношение /реш.№.659/ 8.10.10 по г.д.№.1834/09, ІV ГО, реш.№.177/25.06.13 по г.д.№.1342/12, ІІІ ГО, реш.№.219/28.04.11 по г.д.№.1821/09, ІV ГО, реш.№.118/4.06.14 по г.д.№.6246/13, ІІІ ГО/. Прието е и, че не е налице твърдяната злоупотреба с право /чл.8 ал.2 КТ/. Безспорно към 11.08.20 е имало разрешение от ИТ - било е дадено само едно разрешение и то е било налично към момента на връчване на заповедта; освен това извършените от ищеца две нарушения на трудовата дисциплина са от категорията на тежките /присвояването и кражбата на СМЦ винаги се квалифицират като тежки нарушения на трудовата дисциплина/ и винаги биват наказвани от работодателя – тъй като в противен случай ще намалее авторитета му пред останалите работници. От друга страна от съвкупната преценка на доказателствата се установява, че работникът /чиято е тежестта на доказване/ не е успял да обори законоустановената презумпция за добросъвестност на работодателя - напротив, твърдението за злоупотреба с право е в противовес на всички събрани доказателства. Във връзка с оплакванията, че извършените две нарушения не са били функционално свързани, съдът е посочил, че от доказателствата се установява, че ищецът е извършил описаните в заповедта за уволнение нарушения – на 8.05.20 в 01.03.43ч. при излизането си от територията на рудник Трояново Север [населено място] преминал през КПП Ковачево с автомобил Грейт Уол с вътрешен номер Р2 6427 на участък „Вулканизация“ с висока скорост, без да спре и без да бъде проверен при излизането си от територията на рудника - като на задната седалка е имало предмет, който е изнесен по нерегламентиран начин и той представлява актив на дружеството - процесният инверторен климатик с марка „Nippon“, модел KFR 12DC1ON, с номер на външно тяло A23847636201 W00590 и номер на вътрешно тяло В371 17636201 N00672 с номенклатурен номер 8/2404, който му е бил зачислен и трябвало да съхранява и пази. Въззивната инстанция е отразила, че от съвкупната преценка на писмените и гласни доказателства се установява както преминаването с голяма скорост без да спре и да се извърши проверка на КПП Ковачево – и пренасянето на задната седалка на обемист багаж, приличащ на хладилник, микровълнова или друго кухненско оборудване, което впоследствие при извършената проверка се установило, че е процесния климатик, така и че от съставения от комисия акт за наличност е било установено, че този климатик - който се води на отчет на ищеца /т.е. му е поверен за ползване и съхраняване/ липсва и не е намерен на мястото, на което е монтиран - фургона на ищеца. Той се е съгласил с тази констатация-чрез подписана от него декларация /с която се признават неизгодни за него факти/, тя не е оспорена в хода на съдебното дирене и не са ангажирани никакви доказателства, че П.К. е изнесъл климатика, за да бъде отремонтиран, и че е щял да го върне – напротив от показанията на св.Ж. К. се установява, че в началото на м.юни по искане на ищеца свидетелят е монтирал процесния климатик в жилището му в Стара Загора, в което живее дъщеря му - поради което очевидно климатикът не е бил изнесен с цел ремонт, а с цел да бъде противозаконно отнет и монтиран за лично ползване в горепосочения апартамент. Посочено е, че тези изводи са основани на съвкупната преценка на всички доказателства, а не на предположения. Намерено е и, че сроковете за налагане на дисциплинарното наказание по чл.194 КТ са били спазени. Във връзка с първото нарушение този факт се установява чрез изчисляване /на база фиш за заплата за м.06.2020 и м.07.2020 и болничен лист за периода 27.07.20-25.08.20/ на дните, през които е текъл и съответно не е текъл срок за налагане на дисциплинарно наказание - от установяването на извършването на първото нарушение 8.05.2020 до датата на връчването на заповедта на 11.08.20; спазен е бил и срокът във връзка с второто нарушение, което е установено на 9.06.20 - когато е получено от управителя на рудника писмо от „Клима БГ“ЕООД, с което е уведомен, че процесният климатик не е бил на мястото, на което е монтиран, и съответно на същата дата е извършена проверка от св.А. и св.Н.-които също констатиран липсата и уведомяват за това с доклад вх.№.9888/10.06.20. Съдът е намерил и, че заповедта за уволнение е съставена в изискуемата от закона писмена форма и е мотивирана съгласно изискванията на чл.195 КТ - чрез излагане на достатъчно обстоятелства относно нарушението на трудовата дисциплина, чрез фактически и правни описания, нарушени норми и правила /заповеди/, дата на извършване на нарушението. Същевременно тежестта на наложеното наказание е съответна на тази на нарушението - налице са две нарушения, функционално свързани, като второто, освен че е нарушение на трудовата дисциплина, е и престъпление по смисъла на НК – което следва да се квалифицира като тежко такова /присвояването/кражбата винаги се преценява като тежко нарушение на трудовата дисциплина, тъй като представлява тежка форма на злоупотреба с доверието на работодателя, нарушението е квалифицирано като престъпление по чл.204 б.“а“ вр. с чл.201 ал.1 НК, срещу ищеца е било образувано досъдебно производство-като, видно от постановлението за прекратяването му, в същото е прието, че е установено по безспорен начин, че П.К. е извършителят, но поради ниската материална стойност на климатика наказателното производство е прекратено/. Освен това, при липса на критично отношение към нарушенията, умишленото им извършване и с користна цел, при наличие на дързост и упоритост, при посочване, че климатикът е даден за ремонт, а всъщност е ползван за лични цели - като са ползвани услугите на колега за монтирането му в апартамента на дъщерята на ищеца, се разкрива злоупотреба с доверието на работодателя. По тези съображения въззивната инстанция е намерила претенциите за неоснователни и е потвърдила първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като формулира следните въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Депозираното от работодателя второ искане в Д“ИТ“ за даване на разрешение за дисциплинарно уволнение, след като вече е получил отказ преди по-малко от седмица и което се обосновава на същите доказателства, а самото искане е идентично със същите изложени основания, представлява ли злоупотреба със законните права на работодателя да прекратява трудови договори на работниците или служителите си?“; 2.“Има изобщо дадено мнение на ТЕЛК по смисъла на чл.333 ал.2 от КТ, когато съдържанието му не отговаря на императивните изисквания на чл.4 ал.2 от Наредба №.5/20.02.87?“; 3.“При спор за отмяна на дисциплинарно уволнение може ли съдебното решение да бъде основано единствено на предположение, че приписваните дисциплинарни нарушения са функционално свързани, без да са установени никакви преки или косвени доказателства за това? /реш.№.554/8.02.12 по г.д.№.1163/11, ІV ГО, реш. №.149/3.07.12 по г.д.№.1084/11, ІІІ ГО/; 4. „Следва ли работодателят да докаже кога работникът или служителят е извършил нарушението на трудовата дисциплина, когато в заповедта за уволнение не е посочено кога работникът или служителят е осъществил деянието, довело до санкцията, а само кога е констатирано кога е открито нарушението и то от друг орган, като липсва препращане в заповедта към този друг документ, а между страните по делото съществува спор кога работникът или служителят е извършил нарушението и това непосочване кога е извършено нарушението прави ли заповедта немотивирана?“; 5. „Законно ли е уволнението, в случай, че работодателят не е дал точна правна квалификация на дисциплинарното нарушение в оспорваната заповед?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът е конкретен, фактически, а отделно от това не е бил обсъждан и не отговаря на фактите и обстоятелства по делото и приетото от съда – съдът не е приемал, че е имало първи отказ от ИТ и второ искане – напротив, изрично е посочил, че не е имало отказ, а е имало разрешение на ИТ към момента на уволнение и поради това процедурата по чл.333 КТ е спазена. С оглед на изложеното въпросът не съставлява годно общо основание и не може да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос е налице формирана задължителна практика – реш.№.118/4.06.14 по г.д.№.6246/13, III ГО, реш.№.219/28.04.11 по г.д.№.1821/09, IV ГО - съгласно която работодателят е длъжен да изпрати мнението на ТЕЛК такова, каквото го е получил, на Инспекцията по труда, за да даде /или да откаже даването на/ разрешение за уволнение; ако работодателят не е поискал или не е получил мнението на ТЕЛК в разумен срок преди да поиска разрешение от инспекцията, закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ не е преодоляна и уволнението следва да бъде отменено само на това основание; ако, обаче, работодателят е получил мнението на ТЕЛК и го е изпратил на ИТ с искане за разрешение, той е изпълнил задължението си по Наредба №.5 от 1987г.; мнението на ТЕЛК трябва да има съдържанието, визирано в чл.4 ал.2 от Наредба №.5 от 1987г., само че адресат на задължението по тази норма не е работодателят, а ТЕЛК; работодателят не може да контролира дали решението на ТЕЛК е мотивирано и по какъв начин; той е длъжен да изпрати мнението на ТЕЛК такова, каквото го е получил, на Инспекцията по труда, за да даде /или да откаже даването на/ разрешение за уволнение. Въззивният съд, като е приел, че с изискването на мнение на ТЕЛК и изпращането му, след постъпването му, на ИТ, за разрешение, работодателят е изпълнил задължението си по чл.333 КТ, се е произнесъл в съответствие с вече наличната задължителна практика на ВКС. Поради това и не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и по отношение на третия въпрос. Същият съдържа условие, което не е било прието от съда /въззивната инстанция не е приемала, че съдебното решение може да бъде основано единствено на предположение, без да са установени никакви доказателства/, а и не отговаря на фактите и обстоятелствата по делото. Напротив, въззивният съд изрично е посочил, че от съвкупната преценка на доказателствата /вкл. писмени и свидетелски показания, в това число на свидетеля, монтирал процесния климатик в жилището на дъщерята на ищеца/ несъмнено се установява извършването на нарушенията и тяхната връзка - че на 8.05.20 П.К., в нарушение на въведения пропускателен режим, е преминал със служебен автомобил с висока скорост без да спре и да бъде проверен при излизане от територията на рудника и че на същата дата е изнесъл не по надлежен ред актив на рудника - поверено му за пазене имущество /климатик/, като не е спазил вменените му задължения по длъжностна характеристика /в това число да го съхранява и пази/ и го е отклонил за лично ползване /чрез монтирането му в жилището на дъщеря му/, като липсата е открита на 9.06.20. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос също не удовлетворява изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Той е фактически, а отделно от това не отговаря на приетото от съда и на обстоятелствата по делото. Въззивната инстанция не е приемала, че в заповедта не е посочено кога е осъществено деянието - напротив, намерила е, че същото е надлежно конкретизирано предвид изискванията на чл.195 КТ. Това обстоятелство е видно и от текста на самата заповед-в която няколкократно е посочено, че на 8.05.20 ищецът, в нарушение на въведения пропускателен режим, е преминал със служебен автомобил с висока скорост без да спре и да бъде проверен при излизане от територията на рудника и че на същата дата е изнесъл не по надлежен ред актив на рудника - поверено му за пазене имущество /климатик/, като не е спазил вменените му задължения по длъжностна характеристика /в това число да го съхранява и пази/ и го е отклонил за лично ползване /чрез монтирането му в жилището на дъщеря му/, като липсата е открита на 9.06.20; отделно от това в мотивите на заповедта е налице и позоваване на различни доклади, в които също се съдържа информация за дисциплинарното нарушение. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Неотносим е и петият въпрос – тъй като съдържа условие, което не е било прието от съда-въззивната инстанция не е приемала, че работодателят не е дал точна и вярна преценка на основанието – напротив, отразила е, че е налице визираното в заповедта основание, в това число доколкото се касае за тежки нарушения на трудовата дисциплина, които съставляват и злоупотреба с право. При тези обстоятелства не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдените хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като няма доказателства за направени такива. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №.37/14.06.21 по г.д.№.1206/21 на Окръжен съд Стара Загора. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: