Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр.София, 13.08.2018 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на трети май две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2446/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от изпълнителния директор М. Б., чрез адвокати А. Г. и Г. М. от САК, срещу въззивно решение № 238/26.01.2017 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3860/2016 г. С определение № 64/08.02.2018 г. по ч.гр.д. № 2445/2017 г. съдът е присъединил към настоящото дело за съвместно разглеждане частна жалба, подадена от С. Пантано против определение № 829/09.03.2017 г. по въззивно гр.д. № 3860/2016 г. на Софийски апелативен съд, постановено по чл. 248 ГПК. По касационната жалба: Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за начина, по който се определя предмета на иска и кога съдът подвежда под грешна правна квалификация обуславящите основанието на иска фактически твърдения, съответно кога се произнася по различни фактически твърдения, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 45/20.04.2010 г. на II т.о. по т.д. № 516:2009 г., решение № 406/14.01.2014 г. по гр.д. № 1585/2013 г. на IV г.о., решение № 77/08.03.20111 г. по гр.д. № 127/2010 г. на IV г.о., решение № 208/06.12.2016 г. по т.д. № 2806/2015 г. на II т.о. Както е прието в цитираните съдебни актове, а и трайно и непротиворечиво се разрешава от съставите на Върховния касационен съд, предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но в никакъв случай не води до недопустимост на същото. Възраженията на насрещната страна по спора подлежат на преценка, доколкото са релевантни и в този смисъл, са част от предмета на съдебния спор (на делото в широк смисъл), но не определят предмета на иска. С доказателствата страните установяват фактическите си твърдения, но не събраните по делото доказателства определят предмета на иска. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран. Въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде и основание за отхвърляне на иска. По касационните оплаквания: Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Насрещната страна С. П., чрез адвокати О. С. и С. Б. от САК, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. Поддържа становището в открито съдебно заседание. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Софийският апелативен съд обезсилил решението на Софийски градски съд в обжалваната пред него част, с която е отхвърлен иска, предявен от С. П., против [фирма], преобразувано чрез вливане в [фирма], за заплащане на сумата 821 448,60 лева - дължимо възнаграждение за периода от м.май 2006 г. до м.октомври 2009 г. за работата на ищеца като управител на [фирма], и върнал делото на първостепенния съд за произнасяне по предявения иск от друг състав на съда. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. СГС квалифицирал претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 280 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, както е посочено от ищеца в исковата молба. Въззивният съд се аргументирал и със следното: в исковата молба се твърди, че между страните не е сключван договор за управление, а ищецът изпълнявал длъжността изпълнителен директор, без да е получавал възнаграждение за работата си; възраженията на ответника са по иск за неоснователно обогатяване - ищецът не бил обеднял, тъй като е получавал възнаграждението си от трето за спора лице, а дори да се установяло обогатяване на ответника, последното не било за сметка на ищеца, а на едно от италианските дружества; сочените от страните доказателства били свързани с установяване фактическия състав на неоснователното обогатяване. Според въззивната инстанция, когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран, нарушава диспозитивното начало и, като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се позовава, решението е недопустимо. Според въззивната инстанция съдът определя предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Решението е неправилно. Въззивният съд, приемайки, че възприетата от първостепенния съд правна квалификация се различава от тази, с която е сезиран, е приел, че решението му е недопустимо, вместо сам да подведе твърденията и искането на ищеца към относимата материалноправна норма и съответно да разреши според нея спора, с оглед на което да отмени, измени или потвърди първоинстанционното решение. Необоснован е изводът на САС, че първоинстанционният съд се е произнесъл въз основа на обстоятелства, на които не се позовал ищецът (както стана ясно квалифицирането на фактическите твърдения не променя същите). Неправилно е тълкуването на въззивната инстанция, че предметът на иска се определя от възраженията на насрещната страна, нито от събраните по делото доказателства. В исковата молба ищецът твърди, че бил избран и изпълнявал задължения на изпълнителен директор на ответното дружество в периода май 2006 г. - октомври 2009 г., като не е получил каквото и да е възнаграждение за това, независимо че такова му се дължи. По силата на договора, подписан от 01.04.2010 г. е договорено 120 000 евро годишно или 10 000 евро месечно възнаграждение. С. Пантано изпратил покана до акционерното дружество да изпълни на 08.01.2014 г. старото задължение, от преди подписване на договора, но плащане не е последвало. Така, ответникът е останал задължен за сумата от 420 000 евро, с посочена от ищеца левова равностойност от 821 448,60 лв., за работата му като изпълнителен директор, за посочените 42 месеца. Ищецът, също така, твърди, че в периода 2005 – 2009 г. извършил действия по подготовката и подаването на документите от името на консорциума за участие в конкурса, организиран от ДКЕВР за определяне на титуляр на лицензия за извършване на дейността „разпределение на природен газ“ и благодарение на отлично изготвената оферта, спечелил конкурса; способствал за извънсъдебното уреждане на споровете с другите участници от конкурса; продължил да организира цялата дейност на новоучреденото дружество, въпреки, че не получил никакво възнаграждение; отговарял за цялостното проектиране и изпълнение на проектите на ответното дружество, управлението на персонала и администрацията, организирал оперативната структура на дружеството. В резултат на всичко изложено, според ищеца, той повишил стойността на търговското предприятие на дружеството, надхвърляйки многократно обичайните задължения на един член на представителния орган на едно акционерно дружество. Личният принос в развитието и повишаването стойността към края на месец октомври 2009 г. ищецът оценил на не по-малко от 2 021 462,336 лв. И двете суми се претендират с посочена в исковата молба правна квалификация чл. 59 ЗЗД. Исковете са отхвърлени. Първостепенният съд квалифицирал първата претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 280 ЗЗД, като се произнесъл в лева, а не според твърдението за възникнало задължение в евро. Въззивна жалба е подадена само срещу решението по първия иск за сумата от 420 000 евро. СГС приел, че се претендира вземане, основано на избора на ищеца за изпълнителен директор на търговското дружество и извършената в това му качество работа в периода май 2006 – октомври 2009 г. Квалифицирал твърдяното правоотношение като мандатно по см. чл. 280 и сл. ЗЗД. Съдът приел, че ищецът няма основание да търси възнаграждение за посочения период в качеството му на изпълнителен директор, защото учредителното събрание на [фирма] е взело решение по чл. 221, ал. 4 ТЗ членовете на СД да не получават възнаграждение, а само в изключителните правомощия на СД е да определи възнаграждение на изпълнителните членове, на които е възложено управлението на дружеството. Искът е отхвърлен, на осн .л. 79, ал. 1 ЗЗД. Видно от изложеното, първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането, а не по фактически твърдения, различни от тези по исковата молба. Неправилно въззивният съд, вместо да се произнесе по материалноправния спор в рамките на сезирането с въззивната жалба, е обезсилил решението на СГС като недопустимо и е върнал делото на същия съд за произнасяне по предявения иск. Въззивният съд, също така, не е отчел, че спорното вземане се претендира като възникнало и дължимо в евро. Посочената от ищеца левова равностойност към датата на подаване на исковата молба е от значение за определяне цената на иска и дължимите държавни такси. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 4/2014 г. ОСГТК ВКС, в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, дължима в чуждестранна валута, се претендира паричен еквивалент за стойност. Съдът не може да присъди на ищеца дължимото в чуждестранна валута в лева, като определена левова равностойност по централния курс на БНБ. Валутният курс е цената на паричната единица на една страна, изразена в паричната единица на друга страна. В България той не е нито административно определен, нито може да бъде определян едностранно от едната от страните по правоотношението или от съда. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Валутния закон, Българската народна банка котира ежедневно курсовете на отделни чуждестранни валути към лева, които се ползват за счетоводни и статистически цели. Обявеният в чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева се отнася и намира приложение само в отношенията между БНБ, в качеството й на централна банка, от една страна, и физическите и юридическите лица, от друга страна. Единствено за централната банка възниква задължението да поддържа пълна конвертируемост на лева към еврото като резервна валута по фиксиран в ЗБНБ курс. Всички останали правни субекти не са адресати на тази разпоредба. Следователно нито кредиторът, нито длъжникът могат едностранно да определят и да търсят левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, дължима в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на дължимата в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало, защото не се променя предметът на делото тъй като се присъжда паричен еквивалент за стойност. Както е разяснено в ТР 2/1997 г. ОСГК на ВКС и ТР 4/2014 г. на ОСГТК ВКС , парите имат номинална и курсова стойност; номиналната е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова – която те имат в съотношение с друга монетна единица. Първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето. Следователно, в зависимост от датата на плащането, е възможно несъответствие в стойностите на съответните монетни единици. Длъжникът може да погаси, както в определената според договора, така и в друга парична единица, вкл. в лева, но по курса към дължимата, в деня на изпълнението. В случая, в противоречие с дадените указания, първостепенният съд се е произнесъл в левова равностойност към датата на подаване на исковата молба, вместо в евро. Това не касае допустимостта на първоинстанционното решение, защото, както стана ясно, съдът не се е произнесъл по нещо различно от сезирането. Въззивният съд обаче е длъжен да изправи грешката на първата инстанция, произнасяйки се по въззивната жалба. В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато на въззивния Софийски апелативен съд за произнасяне по съществото на спора в рамките на въззивната жалба и по правилата на чл. 269 ГПК. По съдебноделоводните разноски, сторени в настоящото производство следва да се произнесе също въззивният съд съобразно резултата по материалноправния спор. По частната жалба: С определение № 829/09.03.2017 г. по въззивно гр.д. № 3860/2016 г. Софийският апелативен съд е отказал да допълни по реда на чл. 248 ГПК въззивното решение с присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени в инстанцията в полза на въззивника С. П.. Изложените от апелативни съд съображения са правилни с оглед постановения от него резултат – обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Съдебноделоводните разноски се определят и присъждат съобразно разрешението по материалноправния спор, по правилата на чл. 78 ГПК. В случай на постановено решение по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК съдът не се произнася по съществото на спора, който остава висящ, поради което неприложими са хипотезите на чл. 78 ГПК. По настоящото дело, предвид резултата по касационната жалба, следва да бъде отменено и определението по чл. 248 ГПК. Въззивният съд, който трябва да разгледа жалбата по същество, ще се произнесе и по разноските, сторени до момента във всички инстанции и производства, вкл. и по частните граждански дела, по правилата на чл. 78 ГПК, с оглед крайния резултат по спора. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 238/26.01.2017 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3860/2016 г. и определение № 829/09.03.2017 г., постановено по същото въззивно дело по реда на чл. 248 ГПК и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: