1 Р Е Ш Е Н И Е № 120 гр. София, 10.08.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: Веска Райчева Членове: Геника Михайлова Анелия Цанова при секретаря Кристина Първанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3434 по описа за 2021 г. Производството е по чл. 290 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 79/08.03.2021 г. по гр.д. № 779/2020 г., с което Окръжен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 211/31.07.2020 г. по гр.д. № 2121/2019 г. на Районен съд – Горна Оряховица е отхвърлил двата частични иска на „Нова Венд Комерс“ ЕООД срещу Г. А. М., квалифицирайки ги по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, вр. чл. 45 ЗЗЗД, както следва: · за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 24 958.38 лв.) – неотчетени цени по договори за покупко-продажба, сключвани от ответника в периода 01.01.2016 г. – 15.02.2018 г. на длъжността „продавач разносна търговия“ и · за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 27 930.00 лв.) – неотчетени суми, изтеглени от ответника от банковата сметка на ищеца в периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г. Решението е допуснато до касационно обжалване поради вероятна недопустимост на решението по процесуалноправни въпроси, изведени при служебното установяване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, свързани с възможността искът на работодателя за пълна имуществена отговорност на ответника да се квалифицира по чл. 203, ал. 2 КТ, само защото в исковата молба работодателят е изложил твърдения за различните обстоятелства, поради които е поверил различни активи от своето имущество „под отчет“ по трудовото правоотношение с ответника; за възможността работодателят да предяви иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ като частичен и за порока на решението, с което този иск е отхвърлен с мотиви за събрани по делото доказателства, че ответникът е разходвал по предназначение повереното му имущество до размера на частично предявения иск. Настоящият състав намира, че когато претенцията за пълна имуществена отговорност за вреди работодателят основава на твърдения, че вредите са за липси от отчетническа дейност при или по повод трудовото правоотношение с ответника, искът е с правна квалификация чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Твърденията в исковата молба за различен характер на липсата (недостиг на парични или на материални ценности), за различно естество на задължението на ответника да отчете повереното имущество на работодателя (възникнало с трудовия договор или от фактическото изпълнение на възложената трудова дейност) или за различни активи, поверени „под отчет“ при или по повод трудовото правоотношение с ответника, обуславят извод за кумулативно обективно съединяване на искове по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Та не сочат на извод за установен произход на вредата (не изключват заявената конкретна липса, т.е. вреда с неустановен произход) и не предполагат съдът да квалифицира иска по чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД. Имуществената отговорността на отчетника за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е в пълен размер и се осъществява по съдебен ред (чл. 211 ГПК). Тя се основава на презумпция, произтичаща от опитни правила, че недостигът е причинен виновно от отчетника, комуто ценностите на работодателя са поверени „под отчет“. Принципът на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) допуска работодателя да предяви иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ като частичен. В установяване на неговото основание съдът е длъжен да съобрази събраните доказателства за това, което отчетникът е разходвал по предназначение (в полза на работодателя), а не да го намалява от размера на частично предявения иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Обжалваното решение не е в пълно съответствие на тези отговори. Несъответствието извежда неправилност, а не недопустимост на решението. Съображения: Касаторът „Нова Венд комерс“ ЕООД в исковата молба е твърдял да е кредитор на две парични вземания за пълната имуществена отговорност за вреди от отчетническа дейност на ответника Г. А. М., заемал длъжността „продавач разносна търговия“ в периода 21.12.2015 г. - 15.02.2018 г. Конкретните твърдения са, че вредите се изразяват все в недостиг на парични средства. В периода 01.01.2016 г. – 15.02.2018 г. на заеманата длъжност ответникът е сключвал договори за продажби на предлагани от дружеството стоки. Издал е 183-те данъчни фактури, представени към исковата молба, но не е отчел паричните средства, получени в брой от купувачите. Този недостиг е в общ размер на сумата 24 953.38 лв. Работодателят е предоставил и дебитна карта по банковата си сметка в „Прокредитбанк България“ АД, за да покрива ответника разходите по трудовата си дейност. В периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г. той е изтеглил от банковата сметка суми общо за 27 280.00 лв. Налице е недостиг и на тези парични средства, защото ответникът не е отчел да ги е разходвал по предназначение. С тези твърдения са предявени двата частични иска за сумите от по 5 100 лв., отхвърлени с обжалваното решение. Въззивният съд правилно е преценил, че диспозитивното начало допуска работодателят да заяви частично претенциите си за пълна имуществена отговорност по трудовото правоотношение с ответника, но неправилно е квалифицирал исковете по чл. 203, ал. 2 КТ. Твърденията за различни активи, които ищецът е поверил „под отчет“ при и по повод заеманата по трудовото правоотношение с ответника длъжност „продавач разносна търговия“, а именно: предлаганите от дружеството стоки, а след договорите, с които ответникът ги е продал от името и за сметка на работодателя, - цените (паричните средства), получени от ответника от купувачите по сключените от името и за сметка на ищцовото дружество договори, респ. – достъп до наличността по банковата сметка със задължение на ответника да разходва изтеглените суми за разноските по повод изпълнение на трудовата си дейност, налага извода за два кумулативно обективно съединени иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, а не за установен произход на понесените от работодателя вреди. Те са все за недостиг на парични средства. Неправилната правна квалификация – чл. 203, ал. 2 КТ вместо чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ - не води до извода, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове. Неправилната квалификация е причината той да приложи неправилно правилата на доказателствената тежест. Неправилно въззивният съд е поставили в тежест на ищеца да докаже всичките предпоставки на фактическия състав по чл. 45, ал. ЗЗД, към който чл. 203, ал. 2 КТ препраща, включително умишлено причиняване на вредите поради „обсебване“ на имуществото на работодателя. В исковата молба липсват твърдения за умишлено причиняване на вредите или да са от престъпление. Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение по чл. 154 ГПК, санкционирайки ищецът с неблагоприятните последици на доказателствената тежест по първия частичен иск. По предявените искове по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ в тежест на работодателя е било да докаже, че ответникът е продал стоките и е получил в брой от купувачите сумите по данъчните фактури към исковата молба, възлизащи на сумата 24 953.38 лв., респ. че е предоставил на ответника дебитната карта по банковата си сметка и ответникът е изтеглил сумата 27 280.00 лв., а в тежест на ответника е било да докаже твърденията по възраженията, че някои от тези договори са сключени от управителя и от друг служител на дружеството, а паричните средства по сключените от него са преведени по банковата сметка на работодателя, респ. че е разходвал изтеглените средства в полза на работодателя (за куриерски услуги, за служебните лек автомобил и мобилен телефон, за трудови възнаграждения, за данъци и такси, за връщане на предоставен на работодателя заем от 4 800 лв.). Основателно е и касационното оплакване, че въззивният съд неправилно е отхвърлил втория частичен иск с мотиви, че ответникът е доказал разходвани в полза на работодателя суми до частично заявения размер. В установяване на основанието на този иск, съдът е бил длъжен да съобрази разходваното от отчетника по предназначение, което изключва щетата, а не да го намалява от частично предявения размер. Неправилното решение следва да се отмени, а касационният състав е длъжен да реши спора по същество. Неправилната квалификация на двата частични иска – по чл. 203, ал. 2 КТ, вместо по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, – е зададена от първата инстанция с доклада по делото и възпроизведена в първоинстанционното и въззивното решение. Въпреки това с извършения доклад (първоначален с определение от закрито заседание от 08.01.2020 г. и изменен с протоколно определение от 06.02.2020 г.) първостепенният съд е разпределил доказателствената тежест между страните в съответствие с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, а на с чл. 203, ал. 2 КТ. Поради това не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. От доказателствата, събрани по представените към исковата молба данъчни фактури, обсъдени във връзка с неоспореното заключението на допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, касационният състав намира, че в периода на съществувалото трудово правоотношение за длъжността „продавач разносна търговия“ (21.12.2015 г. – 15.02.2018 г.) ответникът е сключил от името и за сметка на ищеца-работодател 183-те договора за покупко-продажба на стоки, предлагани от дружеството, - тези по данъчните фактури. Във всяка е вписано неговото име за съставител, включително и в неподписаните. Всичките са вписани в счетоводство на дружеството като вземания от клиенти и са за обща сума 24 953.38 лв. Счетоводството е водено редовно. По аргумент от 182 ГПК неоснователно е възражението, че част договорите не могат да се свържат с трудовата дейност на длъжността „продавач разносна търговия“. От заключението се установява също, че плащанията от купувачите по фактура № [№]/18.01.2017 г. за стоки на цена 91.80 лв. и по фактура № [№]/21.03.2017 г. за стоки на цена 384.00 лв. са постъпили по банкова сметка на дружеството. Тези по фактура №[№]/12.07.2016 г. за стоки на цена 426.84 лв., по фактура № [№]/16.08.2016 г. за стоки на цена 470.40 лв. и по фактура № [№]/15.05.2017 г. за стоки на цена 170.40 лв. са преведени от куриера, извършил фактически дистанционната доставка и също са постъпили по банкова сметка на дружеството. По останалите договори цената е платена от купувачите в брой и е получена от ответника, но тези средства ответникът не е отчел. Паричният недостиг възлиза общо на сумата 23 409.94 лв. Налице е липса, за която на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ имуществената отговорност на ответника е пълна. Различен извод не следва от това, че сумата 23 409.94 лв. е внесена от управителя на дружеството с основание на плащането „покриване на липси в касата“. С това плащане управителят е целял да осуети отговорност към държавата за недостиг на касова наличност на регистрираното по ДДС ищцово дружество, а не изключва извода, че ответникът не е изпълнил задължението си да отчете получените в брой от купувачите средства за общата сума 23 409.94 лв. Първият частичен иск за сумата 5 100 лв. е доказан по основание и до пълния размер. Касационната инстанция е длъжна да го уважи изцяло. Събраните по делото писмени доказателства съответстват на признанието, че в периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г. ответникът е изтеглил с дебитна карта от банковата сметка на работодателя в „Прокредитбанк България“ ЕАД общо 27 930 лв. По делото са събрани писмени и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Ю. К., а и от заключението се установява това, че от изтеглените средства ответникът е заплатил сумата 2 014 лв. консумативи за предоставения му за дейността служебен автомобил; сумата 2 315.85 лв. за трудови възнаграждения на Ю. К., другия служител на дружеството, и сумата 12 100 лв. за трудовите си възнаграждение - за отработеното в периода м. февруари 2017 г. до м. август 2017 г. по 700 лв. месечно и за отработеното в периода м. септември 2017 г. до 15.02.2018 г. по 1 200 лв. месечно. Общият размер на разходваното в полза на работодателя възлиза на сумата 16 429.85 лв. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест, касационният състав не следва да приеме, че ответникът е разходвал друга част от изтеглените суми за възнаграждение на възложена на свидетеля К. работа преди дружеството да я наеме по трудовия договор, за разноски за служебен телефон, за данъци и такси и за връщане на предоставен на дружеството заем. К. свидетелства, че й е била възложена работа от дружеството преди сключването на трудовия договор с нея, но не и за размера на възнаграждението за тази работа. По делото не са събрани доказателства ответникът да е направил и другите разходи в полза на работодателя, нито да му е предоставил заем. Налице е недостиг на парични средства и от сумите, изтеглени от банковата сметка на работодателя, в размер на сумата 11 500.15 лв. Вторият частичен иск за сумата 5 100 лв. също е доказан по основание и до пълния предявен размер. Касационната инстанция е длъжна да го уважи изцяло. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника, ответник и по касация, следва да се възложат направените от ищеца разноски. Те възлизат на общата сума 2 894 лв. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 79/08.03.2021 г., поправено с решение № 211/01.06.2021 г., по гр.д. № 779/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново. ОСЪЖДА Г. А. М. от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 1, ап. 2 ЕГН [ЕГН] да заплати на „Нова Вент Комерс“ ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], бл. „Ш.“, вх. В, ет. 4 ЕИК[ЕИК] на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ сумата 5 100 лв. – предявена част от вземане за липса на парични средства от получените и неотчетени цени по договори за покупко-продажба, сключвани от ответника в периода 01.01.2016 г. – 15.02.2018 г. на длъжността „продавач разносна търговия“; на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ да заплати сумата 5 100 лв. – предявена част от вземане за липса на парични средства от неотчетените суми, изтеглени от ответника по банковата сметка на ищеца в периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г., ведно със законните лихви върху двете главници от 20.03.2019 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати сумата 2 894.00 лв. – разноските по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.