Р Е Ш Е Н И Е № 335 София, 14 декември 2015 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 990/2015 година. Касационното производство е образувано по касационна жалба от частния тъжител Н. К. С. против присъда № 38 от 26.05.2015год. по внчхд № 97/2015год. на Плевенския окръжен съд. В жалбата и допълненията към нея /включително и саморъчно написаните от С./ се съдържат оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд не е извършил подробен анализ на съвкупността от събраните и проверени доказателства, което е довело до неправилно приложение на материалния закон с оправдаването на подсъдимия В. С. Л. по обвинението по чл. 148, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В касационната жалба се съдържа довод за необоснованост на обжалваната присъда, който не може да бъде разгледан, тъй като не е от посочените в чл. 348 от НПК основания за касационна проверка. Подсъдимият В. С. Л., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. В съдебно заседание повереникът на частния тъжител поддържа жалбата по изложените в нея доводи и искане, като претендира направените разноски пред всички съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че съдът е допуснал нарушение на чл. 14 от НПК в оценката на доказателствата, които са предпоставили неправилното приложение на закона и това определя жалбата на частния тъжител като основателна. За да се произнесе, настоящият съдебен състав съобрази следното: С присъда № 38 от 26.05.2015год. по внчхд № 97/2015год., на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, Плевенският окръжен съд е отменил присъда № 2/06.01.2015год. по нчхд № 2945/2014год. на РС-Плевен и постановил нова, с която е признал подсъдимия В. С. Л. за невинен в това, че на 23.09.2014год. в [населено място], нанесъл публично обида на Н. К. С. от [населено място], като казал:“Ти крадеш парно, дал си 1000лв. на съседката Н. З., която те е хванала в тази кражба, за да си мълчи“, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. 148, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК. На основание чл. 190, ал. 1 от НПК, частният тъжител Н. К. С. от [населено място] е осъден да заплати на В. С. Л. направените деловодни разноски за въззивната инстанция. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, развитите съображения от страните в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационната жалба за неоснователна. С частна тъжба подсъдимият е предаден на съд по обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК. Обвинението се е обосновало с произнесената фраза на подсъдимия спрямо тъжителя С.: „Ти крадеш парно. Дал си хиляда лева на съседката Н. З., която те е хванала в тази кражба, за да си мълчи“, което С. е възприел като унизително за честта и достойнството му, пред хора от жилищната кооперация, които среща всеки ден. Първата съдебна инстанция е признала подсъдимия за виновен, като на основание чл. 78а от НК го е освободила от наказателна отговорност и му е наложила административно наказание от хиляда лева глоба и е уважила исковата претенция на тъжителя С., като е осъдила подсъдимия да му заплати сумата от петстотин лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди. В тежест на подсъдимия Л. са присъдени и направените по делото разноски от тъжителя. Въззивният съд е провел съдебно следствие, допълнил е доказателствената съвкупност чрез повторен разпит на свидетелите П. Х. П., Л. К. К. и Н. З. Х. и като е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, е стигнал до други изводи, както по отношение съдържанието на изречените от подсъдимия словесни изрази, така и към относимостта им към квалификацията по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК. Съдът е анализирал казаните от подсъдимия и установени от първоинстанционния съд думи, при което е стигнал до извода, че те не уронват честта и достойнството на тъжителя. Подобно на обвинителния акт - за престъпленията от общ характер, така и за престъпленията, преследвани по частното обвинение, се изисква в тъжбата да се посочат фактическите данни подлежащи на доказване в съдебната фаза на наказателния процес, като въпросът за квалификация на деянието е юридически и следва да намери отговор от съда в правните му изводи, едва след като проведе съдебно заседание и изпълни задълженията по събиране и проверка на доказателствата. Тези процесуални изисквания и на чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305 от НПК при постановяване на новата присъда от проверяваната въззивна инстанция са спазени. Съжденията на въззивния съд, че при установената фактическа обстановка изречените от подсъдимия думи не могат да се квалифицират като обида, тъй като Л. не е имал умисъла да обиди С., а е пресъздал пред свидетелите К. и П. проведен преди това разговор със свидетелката З., която му разказала за ситуацията, при която С. й е предложил пари, по повод на това, че не е допуснал в един от апартаментите си в кооперацията създадената комисия за проверка на топломерите, както и заключението, че изречената от подсъдимия фраза е несъставомерна за престъплението „обида“, тъй като у подсъдимия е липсвал умисълът да го обиди и с нея не е дал личната си оценка за тъжителя като „крадец“, са правилни. Следва да се напомни, че обидата е престъпление, засягащо чувството на лично достойнство на гражданите и цели да измени обществената им оценка. При обидата по чл. 146 от НК деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения, обидни жестове, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел, която в случая, не е налице. Мотивите на въззивния съдебен акт съдържат вярна интерпретация на приложимото материално наказателно право, като крайният извод е, че описаното в тъжбата деяние на подсъдимия е несъставомерно и по чл. 147 от НК. Изводът е правилен и законосъобразен. Това е така, защото при конкретните проявни форми на престъплението клевета-чрез разгласяване на позорни обстоятелства и приписване на престъпление, деецът следва да съзнава, че довежда до знанието на трети лица неистински позорни обстоятелства за тъжителя, т.е., че в действителност последният не е извършил престъпно деяние и е наясно, че изнесените факти, свързани с конкретната проява, са от естество да накърнят неговата репутация и добро име в обществото, както и да формират негативна обществена оценка за него. От субективна страна клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл ще липсва в случаите, когато деецът съобщава определени факти, обективно основани на неговата увереност за истинността им. По делото е установено, че междусъседските отношения между страните са били силно влошени и изострени, във връзка с управлението и реда в етажната собственост, с ползването на топлоенергия и определянето на нова фирма за топлинно счетоводство. Доказано е, че част от съсобствениците в жилищната кооперация, между които и подсъдимият, като реакция на начина на разпределение на сумите за отопление между отделните апартаменти, подали жалби до ТЕЦ-Плевен и на общо събрание на етажната собственост било взето решение за смяна на топлинния счетоводител-фирма „фирма“. Считали, че при изчисленията на сметките за отопление се достига до неравностойно третиране на отделните собственици, едни от които се оказват облагодетелствани, а други- ощетени. Свидетелката Н. З. Х., която не ползвала топлоенергия установила, че месечните й сметки, са еднакви по размер с тъжителя С., който ползвал парно отопление. Това породило у нея съмнение и тя пожелала да провери, действително заявеното от него, но С. не я допуснал в жилището си. Ден след това, тъжителят казал на свидетелката, че го е хванала по бели гащи и ще й даде 1000лв., за да мълчи, на което тя му отговорила, че пари не иска, а той следва да плати дължимото за топлоенергията, която е използвал. За станалото, Х. споделила с подсъдимия, който останал с убеждението, че тъжителят е некоректен платец и останалите от кооперацията поемат да изплащат негови задължения. Всичко това довело до събитията, развили се на 23.09.2014год. на инкриминираното с тъжбата място, като при създалата се ситуация, в присъствието на С. и на разпитаните по делото свидетели Л. пресъздал казаното му от свидетелката Х.. Очевидно е, че изреченото от подсъдимия изразява негативната му оценка за личността на С., обосновано изцяло от съществуващите враждебни междусъседски отношения в жилищния блок и приносът на тъжителя за тях. Анализът на съдържанието на инкриминирания словесен израз показва, че са налице твърдения за конкретни фактически обстоятелства, които биха могли да бъдат квалифицирани като неистински и позорящи личността на тъжителя факти. Казаното от подсъдимия, обаче, не може да се квалифицира като престъпление „клевета“, тъй като то не се основава на съзнанието на подсъдимия, че изнася клеветнически твърдения, а на пресъздаването на чужди възприятия и съмнения за недобросъвестното поведение на тъжителя като ползвател на топлоенергия. Затова, крайният извод на въззивната инстанция за несъставомерност на деянието, предмет на предявеното обвинение, основаващ се на всички обективно установени по делото фактически положения не противоречи на закона. Ето защо, втората инстанция законосъобразно е упражнила процесуалните си правомощия по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, като е отменила първоинстанционната осъдителна присъда и е постановила нова, с която е признала подсъдимия В. С. Л. за невинен, като го е оправдала изцяло по повдигнатото му с тъжбата обвинение по чл. 148, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК. С оглед разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК и процесуалното развитие на делото, искането от повереника за присъждане в тежест на подсъдимия на направените до този момент разноски от частния тъжител пред всички съдебни инстанции, не може да бъде удовлетворено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 38 от 26.05.2015год. по внчхд № 97/2015год. на Плевенския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: