13 РЕШЕНИЕ № 102 гр. Сoфия, 26 юни 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 371 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Г. И. И., чрез защитника му – адвокат Р. А., срещу въззивно решение № 21/30.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 43/2018 год., по описа на Апелативен съд – Пловдив. С нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК, като се излагат подробни доводи в тяхна подкрепа. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивната или на първата инстанция за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. Алтернативно се претендира приложението на чл. 9, ал.2 от НК или намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода“, определения изпитателен срок за неговото изтърпяване, както и срока на наказанието „лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество“. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Подсъдимият Г. И. И. изразява становище, че делото не е изяснено, поради което прави искане за връщане на същото за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 39/16.11.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 408/2016 г., Окръжен съд – Хасково е признал подсъдимия Г. И. И. за виновен в това, че на 14.05.2015 г. в град Хасково, в качеството си на длъжностно лице – кмет на Община Хасково, противозаконно в нарушение на разпоредбите на чл. 196, ал. 8 и чл. 197, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство /ЗКН/ е дал разрешение за разрушаване на културна ценност – издал Заповед № 514/14.05.2015 г., с която наредил да бъде премахната сграда, намираща се в [населено място], [улица], кв. [номер], в поземлен имот [номер], с идентификатор [номер] - Хасковски затвор, със застроена площ 417 кв.м, построена през 1892 год., обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа културна ценност категория „национално значение“, включена в Списък на историческите паметници в Хасковски окръг, обн. ДВ, бр. 36 от 1970 год. под № 35, на стойност 89 000 лева, като е последвало разрушаване на културната ценност, поради което и на основание чл. 278б, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“, вр. с чл. 54, вр. с чл. 37, ал.1, т. 6 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изтърпяването на което е отложено, съобразно чл. 66, ал.1 от НК, за изпитателен срок от три години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила, „глоба“ в размер на 3000 лева, както и „Лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество“ за срок от три години. Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Апелативен съд – Пловдив. С въззивно решение №21/30.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 43/20128 г., АС – Пловдив потвърдил изцяло обжалваната присъда. Подадената касационна жалба срещу така постановеното въззивно решение е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Жалбоподателят претендира наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, като в подкрепа на същото на първо място сочи, че първоинстанционната присъда е постановена въз основа на обвинителен акт, който не отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. Такова възражение е правено и пред въззивната инстанция, която в решението си /л. 25 - л. 32/ е изложила своя подробен, добре мотивиран и законосъобразен отговор, който изцяло се приема от касационния съд, поради което не е необходимо да бъде повтарян. В обвинителния акт са посочени всички обстоятелства, характеризиращи престъпната проява от обективна и субективна страна, както и конкретните норми от ЗУТ и ЗКН, които са нарушени от подсъдимия, запълващи бланкета на нормата на чл. 278б, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК. Правилна е преценката на въззивната инстанция, че не е налице противоречие между отделните разпоредби на специалните закони ЗУТ и ЗКН, като препращането между тях е резултат на използваната законодателна техника и не се дължи на неточното или неясно квалифициране на поведението на подсъдимия от страна на държавното обвинение. В жалбата се твърди, че не са изпълнени изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина. В подкрепа на това се сочи, че не са анализирани показанията на свидетелите Б. П. и Д. А., от които се установявало, че при пристигането им на мястото са заварили две сгради в много лошо състояние, всичко останало било строителни отпадъци, като не ставало ясно дали затворът е бил една от двете сгради, в чието разрушаване са участвали. Показанията на свидетелите Б. П. и Д. А. подробно са анализирани и от двете предходни съдебни инстанции /л. 65 - л. 66 от мотивите на присъдата и л. 33 - л. 34 от възз. реш./, като същите са съпоставени с показанията на свидетелите С., К. и Ш., с протоколите за оглед и с изготвените по делото технически експертизи. Правилният прочит и анализът на посочените доказателствени източници е дал основание и на първоинстанционния съд, и на въззивната инстанция да формират несъмнен извод относно предмета на посегателство, а именно, че в резултат на изпълнение на заповедта на подсъдимия е разрушена инкриминираната сграда - тази на бившия затвор в град Хасково. В касационната жалба се изразява недоволство от начина, по който въззивният съд е интерпретирал показанията на свидетелите Д., А., С., О., В., Д. и С., от които се установявало, че през целия период, през който сградата на затвора е била предмет на обсъждане, прехвърлителни сделки, актуване и деактуване, не е било известно и не е било отразено в съответните документи, че тя е паметник на културата. Неправилно било прието, че в докладна записка изх. № 56/22.05.2008 г., изготвена от св. И. П. - директор на Регионалния исторически музей – Хасково и приложената към нея историческа справка от св. К. У. е отразено, че затворът е паметник на културата и че посочените документи са доведени до знанието на подсъдимия. В жалбата се сочат няколко писма с адресати съответно Министерство на отбраната и Областния управител на област Хасково, както и писмо № 62 -00-1607/15.04.2008 г. с адресат кмета на Хасково и отговор на писмо изх. № 04-04-2/02.10.2006 г., за които не било установено, че са достигнали до знанието на подсъдимия. Въззивният съд не отговорил задоволително на възраженията на защитата относно двете интервюта, дадени от подсъдимия пред регионални медии, като неправилно се позовал на тях, а не на обясненията, които И. депозирал в хода на съдебното следствие. С така изложените в жалбата доводи реално се оспорва обосноваността на въззивното решение, в частта, с която е прието, че деянието е осъществено от субективна страна. Обосноваността на въззивния съдебен акт не е сред касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348, т. 1 – т. 3 от НПК, но доколкото касаторът акцентира върху неправилната, незадълбочена, непълна и погрешна интерпретация на доказателствения материал, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде извършена проверка дали при формиране на вътрешното си убеждение контролираният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл.14, чл. 107 и чл. 339, ал.2 от НПК. При внимателния прочит на обжалвания съдебен акт не се констатират допуснати нарушения на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствената съвкупност. В мотивите на първоинстанционната присъда изключително подробно и детайлно е описана цялата хронология от построяването на сградата на затвора в град Хасково до нейното разрушаване, с излагане на факти относно предназначението й в годините, обявяването й за паметник на културата, функционирането й като музей, предаването й на Министерство на отбраната, кореспонденцията между последното и областния управител, вземането на решение за деактуването й като държавна собственост и прехвърлянето й в собственост на Община Хасково. Пресъздавайки тази хронология, първоинстанционният съд е възпроизвел съдържанието на поредица от документи, включително и посочените от жалбоподателя, голяма част от които действително не са били адресирани лично до подсъдимия. Във въззивното решение съдебният състав е пресъздал описаната в мотивите на първоинстанционната присъда фактическа обстановка, без да извършва собствен анализ на доказателствените източници, възприемайки изцяло този на предходната инстанция. Контролираният съд не може да бъде упрекнат за този подход, след като в обжалваното решение е изразил по ясен и недвусмислен начин волята си да приеме изводите на първостепенния съд относно доказателствените източници и фактите, които те установяват. С необходимия професионализъм въззивният съд е преценил, че доколкото защитата се позовава на отсъствието на субективния елемент, следва да анализира само тези доказателства, които пряко и по несъмнен начин установяват знанието на подсъдимия за това, че сградата, чието разрушаване е наредил с инкриминираната заповед, е паметник на културата/ културна ценност по смисъла на чл. 278б от НК и чл. 7 от ЗКН/. Затова несподеляемо е възражението, че е игнорирал показанията на свидетелите, установяващи, че в нито един от документите, свързани със собствеността на сградата не е било отразено, че тя е паметник на културата, а неправилно кредитирал показанията на св. У. и св. И. П., от които направил невярното заключение за знанието на подсъдимия за статута на сградата на бившия затвор. Всъщност, контролираният съд е изградил изводите си относно субективната страна на престъплението въз основа на няколко основни доказателства. На първо място въззивният съд се е позовал на съдържанието на най-важният писмен доказателствен източник - писмо изх. № 12-40-1/18.06.2008 г. / л. 73, т. VІІІ от ДП/, подписано лично от подс. И., подпечатано с печата на Кмета на Хасково и адресирано до Министерство на отбраната. Това писмо съдържа изявлението на подсъдимия, че Община Хасково има желанието да възстанови като музей сградата на затвора в град Хасково, посочена в списъка на историческите паметници в Хасковски окръг, публикуван в ДВ, бр. 36/1970 г. От съдържанието на посоченото писмо въззивният съд е формирал правилния извод, за това, че подсъдимият е бил запознат с обстоятелството, че инкриминираната сграда има статут на паметник на културата. В подкрепа на това свое заключение въззивният съд е обсъдил и писмо изх. № 04-04-2/02.10.2006 г., отново подписано лично от подс. И. в качеството му на кмет на Община Хасково, с което същият е поискал от Директора на Националния институт на паметниците на културата /НИПК/ да бъдат предоставени изходни данни и допълнителна информация относно декларираните и обявени индивидуални и групови паметници на културата, резервати и местности с културно – историческо наследство на територията на град Хасково, както и да се посочат изискванията по въпросите, които засягат паметниците на културата в обхвата на подлежащата на разработване територия. С писмо вх. № 04-04-2/14.12.2006 г., адресирано лично до подсъдимия, отново в качеството му на кмет на Община Хасково, е даден отговор, в който е посочено, че за нуждите на подготвяното задание за общ устройствен план, се изпраща извадка от справочника за недвижимото културно – историческо наследство в град Хасково, област Хасково, съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата по чл. 12, т. 2 от Закона за паметниците на културата и музеите /отм./. Този списък е оформен като Приложение № 1 към писмото, като под № 4 е посочен обект „Хасковски затвор“, [улица], кв. [номер], обявен с ДВ, бр. 36/1970 г. за исторически паметник с категория от „национално значение“ / л. 206 - л. 208 от т. VІІ на ДП/. В същото писмо изрично е посочено, че на основание чл. 20, ал. 4 и чл. 21, ал.1 от ЗПКМ /отм./ и чл. 7, ал.1, т.7 и чл. 19, т.1, б. „б“ от Правилника за устройството и задачите на НИПК промяната в предназначението и инвестиционните инициативи за намеса, включително при делба, в паметниците на културата и тяхната среда, както и проекти за ново строителство в техните граници и охранителни зони, преди одобряване, задължително следва да се съгласуват с НИПК. Въззивният съд аргументирано е отговорил на възражението на защитата, че не било доказано посоченото писмо от Министерство на културата да е достигнало до знанието на подсъдимия. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на предходния съд, с които възражението е прието за неоснователно, като намира за нужно да добави и че доказателство за това, че писмото – отговор на Министерство на културата е станало известно на подсъдимия е цитираното по-горе писмо изх. № 12-40-1/18.06.2008 г. Последното е подадено две години след кореспонденцията с Министерство на културата, подписано е лично от подсъдимия и в него е посочено, че затворът е паметник на културата обявен с решение обнародвано в ДВ, бр. 36/1970 г. – данни, съдържащи се в писмо – отговор с вх. № 04-04-2/14.12.2006 г. С оглед на изложеното изводът на въззивния съд, че подсъдимият е запознат и с двата посочени документа, както и с отразеното в тях обстоятелство относно статута на сградата на затвора като паметник на културата, е обоснован и правилен. Контролираният съд е формирал изводите си за наличието на субективния елемент и въз основа на заключението на съдебно – техническата експертиза, чийто обект на изследване е диск, съдържащ запис от интервю, дадено от подс. И. при участието му, в качеството на кмет на Община Хасково, в публицистично предаване на регионалната телевизия „ТВ Рекординг“ - „Хасково LIVE“. От това интервю по несъмнен начин се установява, че подсъдимият е бил напълно наясно със статута на сградата на затвора като паметник на културата към датата на телевизионното предаване / 07.03.2013 г./, което е излъчено две години преди деянието по настоящото дело /14.05.2015 г./. Посоченият доказателствен източник, приобщен и изследван по предвидения процесуален ред, детайлно е анализиран от първоинстанционния съд, като смисловото съдържание на изявлението на подсъдимия в телевизионното предаване е съпоставено с обясненията, които той е изложил в хода на съдебното следствие. Последните не са подценени и от въззивната инстанция, която в решението си е посочила аргументите, поради които не ги кредитира. Изложеното налага извода за неоснователност на твърдението на касатора за това, че обясненията на подсъдимия са игнорирани и че неправилно не им е дадена вяра. Несподеляемо е и възражението, че „извънпроцесуалното твърдение“ на подсъдимия /направено в телевизионното предаване/ не можело да бъде противопоставено на обясненията му, дадени пред съда. Знанието на подсъдимия за определени обстоятелства, което е от значение за доказването на субективната страна на престъплението, може да се установява с всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства, стига да е спазен процесуалния ред, предвиден за тяхното изготвяне, събиране и приобщаване към доказателствената съвкупност. В настоящия случай са спазени всички правила, предвидени в НПК, поради което правилно предходните инстанции са се позовали на съдържанието на записа от телевизионното предаване, за да изградят изводите си относно субективната страна на деянието. Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че въззивният съд е игнорирал показанията на част от свидетелите, установяващи, че в нито един от документите по актуването, деактуването и прехвърлянето на имота, сградата на затвора не фигурирала като паметник на културата, като неправилно интерпретирал писмата от Агенцията по вписване и Агенцията по геодезия, картография и кадастър, от които било видно, че при тях сградата на затвора не била отбелязана като паметник на културата. Не било съобразено и писмо от Главна дирекция „Инспекторат по опазване на културното наследство“ от което се установявало, че в архива на Националния институт за недвижимо културно наследство няма досие на хасковския затвор и няма определен режим на опазване, съгласно изискванията на чл. 79 от ЗКН. Посочените доказателствени източници не са останали извън вниманието на въззивния съд, който правилно е счел, че липсата на съответните отразявания в актовете за собственост и отбелязвания в регистрите на посочените по-горе агенции не води до промяна на обстоятелството, че сградата на затвора е със статут на паметник на културата. Контролираният съд е обсъдил и въпроса чие задължение е отразяването в актовете за собственост и в съответните регистри на обстоятелството, че сградата е паметник на културата. В разпоредбата на чл. 68 от ЗКН са посочени редът и институциите, които следва да водят регистри и да вписват в тях недвижимите културни ценности. В ал. 4 на чл. 68 от ЗКН е въведено задължението на Агенцията по вписванията при прехвърлителни сделки и при наследяване на имоти - недвижима културна ценност, да уведоми в 14 дневен срок Националния институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/ за това обстоятелство, който съгласно ал. 1 на същия законов текст води Национален публичен регистър на недвижимите културни ценности. Настоящият съдебен състав изцяло споделя доводите на контролирания съд, за това, че една от причините сградата на затвора да не фигурира в посочените в чл. 68 от ЗКН регистри отчасти се дължи на поведението на подсъдимия. В качеството си на кмет на Община Хасково, подсъдимият е бил длъжен, съгласно разпоредбите на чл. 10, чл. 18 и чл. 22 от Наредба № 8 от 17.12.2009 г. за утвърждаване на образците на актовете за общинска собственост, на досие на имоти – общинска собственост, и на регистрите, предвидени в Закона за общинската собственост, и за определяне реда за съставянето, воденето и съхраняването им, да впише в акта за придобиване на общинска собственост обстоятелството, че в придобития от общината имот се намира сграда паметник на културата – факт, който, както беше посочено по-горе, му е бил добре известен. Неспазването на това му задължение е една от причините да не бъде отразено и в регистрите на Агенцията по вписванията, а другата е видна от писмо изх. № 11-00-1305/13.06.2017 г. на Агенцията по вписванията / л. 614 от н.о.х.д. № 408/2016 г./. От това писмо се установява, че в Агенцията по вписванията не е предоставен списък на паметниците на културата с категория „национално значение“, в частност Хасковския затвор, от страна на НИНКН съгласно § 11, ал.1 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗКН. В писмо изх. 0400 – 53/12/21.06.2017 г. / л.677 от н.о.х.д. №408/2016 г./ НИНКН е посочил, че от Община Хасково в института не е постъпвала информация за актуалните адреси и идентификаторите по Закона за кадастъра и имотния регистър на заварените обявени и декларирани недвижими паметници на културата, разположени на територията на съответната община, въпреки че съгласно § 120, ал.1 от ПЗР на ЗКН, в двегодишен срок от влизане на закона в сила, такива данни трябва да бъдат предоставени от общините. Посочените обстоятелства са преценени от първоинстанционния съд /л.121 от мотивите на присъдата/ и възприети и от въззивния съдебен състав, като правилно и законосъобразно съдилищата са счели, че отсъствието на инкриминираната сграда от посочените регистри се дължи отчасти на неизпълнението на задълженията на самия подсъдим, поради което е недопустимо той да черпи аргументи в своя полза от собственото си бездействие. Законосъобразно и правилно е и заключението на предходните съдебни инстанции за това, че неотбелязването на сградата на Хасковския затвор в регистрите на съответните агенции и обстоятелството, че в Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културно наследство“ не се води досие за нея, не води до промяна на извода, че същата е със статут като паметник на културата / културна ценност/, а оттам и на заключението за съставомерност на деянието. Неоснователно е и оплакването на касатора за това, че във въззивния съдебен акт не е обсъдена законосъобразността на процедурата, по която на Хасковския затвор е даден статут на паметник на културата. За да се приеме, че деянието по чл. 278б, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК е съставомерно, е задължително да бъде установено по несъмнен начин, че разрушеният обект е със статут на културна ценност по смисъла на ЗКН. Не се изисква събиране и изследване на цялата документация от предложението за обявяването на затвора за паметник на културата, до вземането на решение за даването на такъв статут, съгласно действащото към онзи момент законодателство, както и проверка на законосъобразността на проведената процедура, тъй като това излиза извън предмета на доказване в настоящото наказателно производство. В мотивите на първоинстанционната присъда първостепенният съд е отразил материалноправната уредба и реда, по който, съгласно разпоредбите на Закона за паметниците на културата и музеите /отм./ на сградата на Хасковския затвор е даден статут на паметник на културата с категория „национално значение“. Посочил е, че това е станало с решение на Съвета за опазване на паметниците на културата / СОПК/, функциониращ към Комитета за изкуство и култура – орган, на когото, съгласно чл. 4, ал.1 от ЗПКМ /отм./ е предоставено правомощието за обявяване на обектите за паметници на културата. Взетото на 19.11.1969 г. решение от СОПК е обнародвано в ДВ, бр. 36/11.04.1970 год., като по този начин е доведено до знанието на неограничен кръг адресати - граждани, органи, институции и организации. В мотивите на първоинстанционната присъда е посочен и параграф 10 от Преходните разпоредби на ЗКН, съгласно който заварените обявени по досегашния ред /съобразно отменения ЗПКМ/ недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на ЗКН. Контролираният съд на свой ред е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, като е обсъдил всички възражения на защитата, включително и относно характера и значението на обнародването на решението на СОПК в Държавен вестник, като законосъобразно е приел, съобразявайки практиката на ВКС, че то има оповестително действие. Изложеното налага заключението, че предходните инстанции са изпълнили задълженията си като са събрали необходимите доказателства, установяващи по несъмнен начин статута на инкриминираната сграда като културна ценност. В заключение следва да се посочи, че не се констатират нарушения на процесуалните правила относно събирането, проверката и оценката на доказателствата от вида на посочените в касационната жалба. Контролираният съд е изпълнил с необходимата всеобхватност, прецизност и задълбоченост задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 339, ал.2 от НПК, поради което не се налага отменяне на обжалваното въззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане. На основата на фактите, изводими от събраните по предвидения в НПК ред доказателствени източници, преценени съобразно правилата на формалната логика, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е признал подс. И. в извършване на престъпление по чл. 278б, ал.3, вр. с ал.2 от НК. Настоящият съдебен състав, макар да не е сезиран с такова оплакване, изхождайки от основните си правомощия да следи за правилното приложение на закона, намира за нужно да отбележи, че предходните инстанции незаконосъобразно са приели, че деянието е осъществено при евентуален умисъл. Престъплението по чл. 278б, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК е резултатно, като то може да бъде извършено както при пряк, така и при евентуален умисъл. Деянието ще е осъществено при пряк умисъл, когато деецът осъзнава, че предметът върху който противозаконно въздейства /или е издал заповед да се въздейства, както е в настоящия случай/, е културна ценност и че действията, които извършва / или е наредил да се извършат/ са от естество да причинят изменение в субстанцията на този предмет – да го разрушат, като иска и цели точно това. Когато деецът се е насочил към постигането на някаква друга цел, която може да е правомерна, предвижда възможността наред с нейното постигане да настъпи разрушаването на културната ценност, но въпреки че не желае това, не се отказва от деянието си /съгласява се с възможността да бъде разрушена културната ценност/ и го извършва, ще е налице евентуален умисъл. Иначе казано, формата на вината се определя от формираното психично отношение на дееца към съставомерния резултат – дали той е пряка негова цел / пряк умисъл/ или само една възможност, с настъпването на която деецът се съгласява /евентуален умисъл/. Какви други цели преследва подсъдимият /правомерни, неправомерни, лични, обществени и т.н./ с разрушаването на културната ценност, е без значение за съставомерността на деянието, тъй като те стоят извън елементите на престъпния състав. Предходните инстанции не са направили разграничение между мотивите, поради които подсъдимият е осъществил деянието /разчистване на терена от построените върху него сгради, с цел безпрепятствената продажба на имота и задоволяване на други нужди на общината/ и целения престъпен резултат от деянието – разрушаването на културната ценност. Те не са съобразили, че подсъдимият И. не само е съзнавал, че в изпълнение на издадената от него заповед противозаконно /в нарушение на инкриминираните законови разпоредби/ културната ценност ще бъде безвъзвратно премахната, унищожена, ще престане да съществува, но е и целял именно този резултат. Изложеното налага извода, че подс. И. е осъществил деянието при пряк умисъл. Незаконосъобразното заключение на първоинстанционният съд и на въззивната инстанция за това, че деянието е извършено при форма на вината евентуален умисъл не е довело до промяна на правната му квалификация. Поради това не се налага намеса на касационната инстанция чрез отмяна или изменение на обжалваното въззивно решение. Не са налице основания за уважаване на искането на жалбоподателя за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 9, ал.2 от НК. Разпоредбата на чл. 9, ал.2 от НК визира две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление: 1. когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения и 2. когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. Въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително следва да бъде разрешен при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление, като от значение са характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност, общественоопасните последици от деянието, каквито може да има то. По отношение обществената опасност на дееца следва да се отбележи, че тя е изключително ниска. Обуславя се от обстоятелството, че подс. И. е с чисто съдебно минало, не са налице каквито и да било данни за негови криминални прояви, дългогодишен кмет е на Община Хасково в рамките на четири последователни мандата, с отлични характеристични данни по месторабота, трудово ангажиран и към настоящия момент. Несъмнено под неговото ръководство е бил променен цялостния облик на град Хасково, като не са за подценяване мотивите му за осъществяване на деянието – изпълнението на нови инвестиционни проекти на общината, чрез които да се задоволят нуждите на нейните граждани от жилища, търговски обекти и обслужваща ги инфраструктура. За разлика от ниската обществена опасност на дееца, престъпната му проява не може да се приеме като такава с ниска или явно незначителна обществена опасност. В резултат на осъщественото от подсъдимия деяние е унищожена изцяло сградата, със статут на културна ценност, която години наред е функционирала като музей. Несподеляеми са аргументите на касатора, че обществената опасност на деянието е ниска предвид на това, че сградата е обявена за паметник на културата при различни, отминали към днешна дата общественополитически условия. Съгласно разпоредбата на чл. 7 от ЗКН именно това е един от характерните белези на културните ценности – нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие или дейност – т.е. от отминали периоди и епохи – исторически, културни, социалнополитически и т.н. Законът предвижда специален ред и органи, които изследват културната и научната стойност на даден обект за обществото, поради което не е от значение мнението и оценката на отделния индивид за културната ценност. Неглижирането от страна на държавата на инкриминирания паметник на културата, чрез използването му за цели, несъответстващи на нейния статут, недокументирането и неопределянето на специален режим на опазване и неотразяването му като такъв в съответните имотни и кадастрални регистри, също не е довод, обуславящ ниската степен на обществена опасност на деянието. Към момента на придобиването на сградата от общината, тя е била в сравнително запазено състояние, видно от приобщените по делото констативни приемателни протоколи, от заключенията на съдебно-техническите експертизи и от показанията на св. У., И. П. и Т. К.. Един от държавните органи, които имат задължения, свързани с издирване, деклариране, опазване, съхраняване и поддържане в добро състояние на културната ценност, за да се избегне унищожаването, разрушаването, погиването й, е именно кметът на Община Хасково, каквато длъжност е заемал подсъдимият. Лошото състояние на инкриминираната сграда – паметник на културата към момента на нейното разрушаване се дължи и на неизпълнение на неговите собствени задължения, произтичащи от редица законови разпоредби - чл. 17, чл. 72, чл. 73, чл. 74, чл. 76 и др. от ЗКН. От придобиването на имота, в който се е намирала сградата на затвора от общината, до нейното разрушаване, е изтекъл почти един пълен кметски мандат, в рамките на който подсъдимият не е положил каквито и да било усилия за съхраняването, опазването и поддържането на паметника на културата. Недопустимо е при това положение подс. И. да се позовава на посочените обстоятелства, които са резултат от собственото му недобросъвестно поведение и да ги използва, за да омаловажи обществената опасност на престъпната си проява. Несподеляеми са доводите на касатора за малозначителност на конкретното деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, като претенцията му за оправдаване на това основание не следва да бъде удовлетворена. Предвид посочените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства, характеризиращи дееца като такъв с ниска степен на обществена опасност и при отсъствието на отегчаващи отговорността обстоятелства, освен стойността на културната ценност, следва да бъде уважена жалбата на подсъдимия за намаляване на срока на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ до предвидения за съответното престъпление минимален размер. Целите на чл. 36 от НК могат да бъдат успешно постигнати, с оглед цялостната характеристика на личността на подсъдимия, с наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което да бъде отложено за изпитателен срок от три години, считано на влизане на присъдата в сила и „Лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество“ за срок от две години. Не е налице основание за намаляване размера на наложената глоба, тъй като същият е съобразен с имотното състояние на подсъдимия и е съответен на причинените с деянието имуществени вреди. Изложеното налага изменение на въззивното решение в посочения смисъл. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 21/30.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 43/2018 год., по описа на Апелативен съд – П. като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия Г. И. И. наказание „лишаване от свобода“ от две години на една година, определеният изпитателен срок за неговото изтърпяване от три години и шест месеца на три години, наказанието „Лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество“ от три години на две години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.