Р Е Ш Е Н И Е № 5 Гр. София, 07 февруари 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 881/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимите Х. Й. Т. и Е. П. М. против присъда № 4/26. 04. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 75/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив. В жалбата са релевирани оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Изразено е несъгласие с фактите, които въззивният съд е приел за установени. Поддържа се, че е неправилен изводът, че инкриминираните фактури с невярно съдържание са представени с цел да бъде отпуснат кредит по програма JEREMIE и се настоява касационната инстанция да приеме, че те се отнасят до предходен инвестиционен кредит и са депозирани в банката за доказване на целесъобразното усвояване на средствата по него, а с оглед тази фактология се предлага да бъде направена констатация за несъставомерност на деянието от субективна страна. Изложени са доводи, че съдът е основал изводите си върху СРС, които са експлоатирани в нарушение на ЗСРС. Наред с това се сочи, че деянието е малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК с оглед обстоятелството, че всички кредити, отпуснати на търговското дружество, се обслужват регулярно. По тези съображения подсъдимите молят присъдата да бъде отменена и те да бъдат оправдани на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимите поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като предлага на съда да възприеме фактическа обстановка, различна от описаната в мотивите на въззивната присъда и да оправдае подсъдимите. Подс. Х. Т. се солидаризира със становището на своя защитник. Сочи, че представените от него шест фактури касаят предходен договор за кредит. Акцентира върху обстоятелството, че управляваното от него дружество редовно е погасявало задълженията си и банката няма претенции към него. Моли касационния съд да го оправдае. Подс. Е. М. излага доводи за несъставомерност на деянието, тъй като инкриминираните фактури са били представени като доказателство за целевото разходване на средствата, получени по предходен договор за кредит. Моли да бъде оправдана. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира присъдата на Пловдивския апелативен съд да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срок от легитимирано лице и е допустима, а разгледана по същество е основателна. С присъда № 23/27. 02. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 1267/2014 год. по описа на Окръжен съд – гр.Пловдив подсъдимите са признати за невиновни в това, че 25. 06. 2013 год. в [населено място] в съучастие помежду си, първият като извършител и в качеството си на лице, което управлява и представлява юридическо лице – [фирма], а втората като помагач, представили пред /банка/ неверни сведения, за да получи търговското дружество инвестиционен кредит в размер на 60 000,00 лева по Договор № /..../ 31.07.2013 г., поради което и на основание чл. 304 от НПК са оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 248А, ал.3 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 от НК – за подс. Т. и по чл. 248 А, ал. 3 вр. ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. ал.1 от НК – за подс. М.. Присъдата е била проверена по протест на прокурора и с решение № 147/17. 11. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 228/2015 год., Пловдивският апелативен съд я е потвърдил изцяло. С решение № 5/01. 02. 2016 год., постановено по к. н. д. № 1638/2015 год., Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е отменил въззивния съдебен акт и е върнал делото на АС – гр.Пловдив за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. С присъда № 4/26. 04. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 75/2016 год., Пловдивският апелативен съд е отменил първоинстанционния съдебен акт, признал е подсъдимите за виновни по повдигнатото им обвинение и ги е осъдил на по три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Преобладаващата част от доводите в касационната жалба са израз на несъгласието на подсъдимите с доказателствения анализ и с приетата от апелативния съд фактическа обстановка без да се отчита спецификата на настоящото производство. За разлика от първостепенния и въззивния съд касационната инстанция по правило е съд по правото и не може да установява нови фактически положения, нито да пререшава въпроса да достоверност и убедителност на доказателствата и доказателствените средства. С изключение на случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК, сред които не попада настоящият казус, тя се произнася въз основа на фактите, приети в атакувания съдебен акт, като проверява доколко са спазени правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Внимателният прочит на материалите по делото води до категоричен извод, че не са допуснати нарушения на тези правила, а присъдата е постановена при стриктно спазване на изискванията по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Изводите си относно правно значимите обстоятелства апелативният съд е изградил единствено върху допустими и годни доказателства и доказателствени средства. В изпълнение на указанията на предходния състав на ВКС същите са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание. Неоснователно се поддържа, че контролираната инстанция е направила недопустимо предположение относно предназначението на шестте инкриминирани фактури с невярно съдържание. За да приеме, че те са представени от подс. Т. не само като разходооправдателни документи във връзка с изпълнението на договор за банков кредит № /..../ 23. 10. 2012 год., но и по повод искането за отпускане на кредит по инициатива „JEREMIE 2” от лятото на 2013 год., съдът е обсъдил преди всичко показанията на свид. Д. П., като е отчел, че тя е кредитният инспектор, който не само е контролирал изпълнението на договора от 2012 год., но е извършил необходимите проучвания, събрал е информация относно кредитния рейтинг и възможността да бъдат погасявани нови задължения към банката наред със съществуващите и е подготвил сключването на договора от м. юли 2013 год. В изпълнение на изискванията за обективност, всестранност и пълнота при разкриване на обективната истина е потърсено и открито потвърждение на заявеното от П. в други доказателствени източници. Проследена е, както в хронологичен, така и в съдържателен план, електронната кореспонденция между свидетелката и подс. М., която с оглед познанията си по икономика и финанси е подпомагала сина си – подс. Т.. Съобразена е справката от 23. 09. 2013 год., приложена на л. 10, т. 13 от ДП, съгласно която фактурите са представени във връзка с договор за кредит № /...../ 31. 07. 2013 год., а отразеното в нея е проверено посредством обстоятелството, че фактурите са приложени не само към кредитното досие по договор за банков кредит № /..../ 23. 10. 2012 год., но и към това по следващия контракт между [фирма] и /банка/. Не са оставени без внимание и изисканите от първата инстанция становища на Дирекция „Кредитиране на малки и средни предприятия” и на Дирекция „Управление на риска” към/банка/ в които двата договора са разглеждани от банковите служители като взаимно свързани и е обсъждано изпълнението на първия от тях. Посочените доказателства и доказателствени средства са обсъдени в светлината на протоколите за веществени доказателствени средства (ВДС), събрани посредством използване на СРС. Анализирани са подслушаните телефонни разговори между подсъдимите и тези между подс. М. и свид. Р. Г., чийто предмет са именно шестте фактури с невярно съдържание и искането за кредит от лятото на 2013 год. Тук е мястото да се отбележи неоснователността на декларативно заявеното възражение за негодност на тези доказателствени средства поради допуснати нарушения на ЗСРС. Специалните разузнавателни средства са прилагани по отношение на подс. М., като искането е направено от орган по чл. 13, ал. 1 от ЗСРС преди образуване на досъдебното производство по настоящото дело. Искането е мотивирано с налични данни за престъпления по чл. 255-256 от НК, по чл. 282 и по чл. 304 Б, ал. 1 от НК, като именно последното, с оглед систематичното му място в особената част на НК, обосновава допустимостта на прилагане на СРС. Изложена е подробна аргументация защо е невъзможно правно значимите обстоятелства да бъдат установени посредством конвенционалните способи на доказване. Дадено е разрешение за използване на оперативния способ по чл. 6 от ЗСРС – подслушване, за срок от шестдесет дни, считано от 15. 04. 2013 год. Впоследствие е поискано и получено разрешение за продължаване на срока с още сто и двадесет дни. Протоколът за ВДС (т. 1 от секретните материали по делото) съдържа всички изискуеми реквизити и в него са отразени резултатите, получени при използване на разрешения оперативен способ, който е приложен именно спрямо мобилния телефон, посочен в искането и за срока, обективиран в същото. Изложеното обосновава извод за стриктно спазване изискванията на ЗСРС за експлоатиране на специални разузнавателни средства. На основание чл. 177, ал. 2 и 3 от НПК получените данни могат да се използват като доказателство в наказателния процес, тъй като престъплението по чл. 248а, ал. 3 от НК е наказуемо с лишаване от свобода от една до шест години и глоба, т. е. то е тежко умишлено, а систематичното място на чл. 248а от НК е в глава шеста, раздел четвърти на НК, т. е. то попада в приложното поле на чл. 172, ал. 2 от НПК. С оглед изложеното апелативният съд не е имал основание да изключи протокола за ВДС от доказателствената съвкупност и законосъобразно е основал върху него констатациите си относно правно значимите обстоятелства. Неоснователно се поддържа, че са игнорирани показанията на свидетелите П. Я., К. Г., Н. К. и И. К., съгласно които при разглеждане на искането за кредит от лятото на 2013 год. кредитният съвет не е обсъждал шестте фактури – предмет на обвинението. Твърденията им са осмислени в светлината на заявеното от свид. Д. П., че кредитният инспектор извършва предварителните проучвания, събира необходимите документи и всяка друга относима информация, изготвя становище и го представя на кредитния съвет заедно с онези документи, които изрично са поискани от членовете му. Несподеляеми са и аргументите, че изводите си относно предназначението на фактурите въззивната инстанция е следвало да изгради преимуществено върху молбата за отпускане на кредит, в която в не са посочени тези документи. Именно възприемането на подобно становище би представлявало нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, защото би означавало, от една страна, на едно писмено доказателство да се придаде предварително установена сила, а от друга – че следва да бъде игнориран целия комплекс от гласни и писмени доказателства и доказателствени средства. Най-сетне, несъстоятелно е и възражението за неправилност на изводите относно предмета на дейност на останалите дружества, управлявани и представлявани от подс. Т.. Това е така, тъй като се касае за факти, които се намират извън предмета на доказване, очертан в обвинителния акт. Предвид всички тези съображения настоящият съдебен състав намира, че не са допуснати сочените в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила и няма основание за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В същото време следва да бъдат споделени доводите на подсъдимите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Апелативният съд е изложил убедителни съображения досежно формалното наличие на всички обективни и субективни признаци на престъплението по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, като подс. Т. е действал като извършител по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК, а подс. М. – като помагач съобразно чл. 20, ал. 4 от НК, но неправилно е преценил степента на обществена опасност на извършеното, което е довело и до незаконосъобразния му отказ да приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Контролираната инстанция е акцентирала върху броя на представените фактури и върху обстоятелството, че кредитът е отпуснат и усвоен. Не е отчела обаче, че инкриминираните документи са съставлявали минимална част от поисканата от банката информация. Нещо повече, тъй като не са имали водещо значение за отпускане на кредита, фактурите не са били поискани и представени на кредитния съвет, чието решение е било основано преди всичко върху данните, свързани със стриктното изплащане на предшестващия кредит от 2012 год. и върху тези, касаещи финалния етап на реализиране на строителството на фотоволтаичната централа. Наред с това не е съобразено, че представянето на документите с невярно съдържание не е довело до настъпване на вреди за банката, защото кредитът от 2013 год., също като предходните, е обслужван редовно. Дължимите вноски са внасяни регулярно и в срок и към момента на постановяване на въззивното решение задължението е почти напълно погасено. Преценени в съвкупност с данните за личността на подсъдимите, които не дават основание за извод, че те са с трайно формирани нагласи за противоправно поведение, коментираните обстоятелства позволяват да се приеме, че обществената опасност на извършеното от Т. и М. е явно незначителна по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. С оглед изложеното касационната инстанция намира, че обжалваната въззивна присъда следва да бъде отменена, а подсъдимите да бъдат признати за виновни, тъй като извършеното от тях само формално осъществява състава на престъпление по чл. 248а, ал. 3 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 4/26. 04. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 75/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив като на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК вр. чл. 9, ал. 2 от НК ОПРАВДАВА подсъдимите по повдигнатото им обвинение както следва: по чл. 248А, ал.3 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 от НК – за подс. Х. Т. и по чл. 248 А, ал. 3 вр. ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. ал.1 от НК – за подс. Е. М.. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.