8 Р Е Ш Е Н И Е № 50058 гр.София, 14.07.2023г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1004 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Хампо П. – С., подадена от адв. Н. К. М. в качеството й на особен представител, [населено място], срещу решение № 1169/12.11.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 466/2021 г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2211/24.03.2020 г. по гр.д.№ 3211/2018 г. на Софийски градски съд за признаване за установено, че С. Хампо П. – С. дължи солидарно със С. И. С., [населено място], на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 12882,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 48044/2017 г. на СРС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Изложени са съображения, че след като въззивният съд правилно е приел, че клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от договора за кредит са нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, неправилно е разширил приложното поле на първоначално уговореното и е приложил коефициента на лихвения процент, определен към момента на сключване на договора. Доводът на касатора е, че противоречащите на закона клаузи са заменени с предполагаемата воля на страните, поради което предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Претендирано е възнаграждение за назначения особен представител. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата по съображения, че въззивното решение е правилно, като съдът е приложил уговорения между страните погасителен план към договора за кредит, поради което не е допуснал твърдените от касатора нарушения. Моли обжалваното решение да се остави в сила, като му се присъдят разноските за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І т.о. констатира следното: За да постанови решението в частта, допусната до касационно обжалване, въззивният съд е приел, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г. банката е предоставила на С. И. С. - кредитополучател и С. Хампо П. – С. - солидарен длъжник сумата от 28000 лв., която е следвало да се погасява на 180 равни месечни вноски за главница, като начислената лихва се капитализира месечно. Уговорен е фиксиран размер на лихвата от 12,25 % за период от една година, а след изтичането му кредитополучателите следвало да заплащат лихва в размер, определян периодично от банката в зависимост от обявените от банката условия. Кредитът е обслужван редовно в периода от 23.03.2005 г. до 23.01.2015 г., като са погасени 119 месечни вноски в общ размер от 45578,64 лв., а последното плащане е направено на 17.04.2017 г. в размер на 238,22 лв. и с него е погасена част от падежиралата вноска за главница за 23.01.2015 г. С нотариални покани, връчени чрез залепване на уведомление на 05.07.2017 г., банката е уведомила длъжниците за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че клаузата по т.6.2 от договора, която предвижда, че след изтичането на едногодишен срок от предоставянето на кредита при лихва от 12,25 %, кредитополучателят следва да заплаща лихва в размер едностранно и периодично определян от банката и че този размер е задължителен за кредитополучателя, е неравноправна. Уговорката в договора за ежемесечно капитализиране на лихвата е приета за нищожна, като предвиждаща анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД. Без прилагане на клаузата по т.6.2 и тази за капитализиране на лихвите, въззивният съд е определил размера на задълженията при първоначално уговорения лихвен процент от 12,25 % и след приспадане на направените погасителни вноски. Главницата е изчислена в размер на сумата от 12882,39 лв., представляваща 16 броя падежирали вноски за периода от 23.03.2016 г. до 07.07.2017 г., а редовната лихва на сумата 2102,47 лв. – 15 броя вноски за периода от 23.04.2016 г. до 07.07.2017 г., поради което е формиран извод, че са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Искът е счетен за основателен в посочения размер на главницата, от която 3344,82 лв. просрочени вноски за периода от 23.03.2016 г. до 23.06.2017 г., а остатъкът – предсрочно изискуема. В частта за вземанията за лихвите – договорна и за забава и за разноски за вписване на подновяване на ипотека въззивното решение не е предмет на настоящото производство. С определение № 50242/05.04.2023 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по уточнения от състава въпрос: „Дължи ли потребителят възнаградителна лихва по договор за кредит при обявяване за нищожна поради неравноправния й характер на договорна клауза за определяне на лихвата и съответно как следва да се определи размерът й в този случай?“. Становището на състава на ВКС по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, произтича от следното: При отговора на поставения въпрос следва да се уточни, че по конкретния правен спор въззивният съд е обявил за нищожни като неравноправни клаузите по т.6.2 във връзка с т.6.1 и по т.7 от договора за кредит, сключен на 23.02.2005 г., а не клаузите по т.6.1 и по т.6.2, както твърди касаторът. Уговорката в т.7 от договора, предвиждаща месечно капитализиране на лихвата по кредита, не е от значение за произнасянето на касационната инстанция. С клаузата по т.6.1 от договора е определена „фиксирана лихва в размер на 12,25% за период от една година, считано от датата на усвояване на кредита“. Според уговорката в т.6.2 „след изтичането на едногодишния срок кредитополучателите заплащат лихва в размер, определян периодично от банката и в зависимост от обявените от банката условия, на които кредитополучателите отговарят“. Настоящият състав на ВКС констатира, че с оглед на изявената от страните воля и произнасянето на въззивния съд, обявена за нищожна е клауза на договора за едностранно определяне на лихвата по кредита след изтичане на едногодишен срок, за който се прилага фиксиран лихвен процент, а не клауза предоставяща право на търговеца едностранно да изменя уговорения с договора първоначален лихвен процент. По въпроса за неравноправността на уговорки в договор за кредит, с които се дава право на банката едностранно да изменя размера на уговорената възнаградителна лихва и не са изразени на ясен и разбираем език, без предварително посочена методика за промяната (лихвообразуващите компоненти и влиянието им общата стойност на кредита), съществува практика на ВКС, на която въззивното решение съответства. Въпросът, по който е допуснато касационното обжалване, е за последиците при обявяване за нищожна поради неравноправния й характер на договорна клауза за определяне, а не за изменение, от търговеца на размера на възнаградителната лихва. В Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отменен със Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г.) разпоредбата на чл.37, ал.5 предвижда, че сключеният между търговец и потребител договор се прилага, ако е бил сключен и без неравноправните клаузи. Според съответната норма в Закона за защита на потребителите (чл.146, ал.5) наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. При действието на ЗЗППТ по правилата на общия граждански закон (чл.26, ал.4 ЗЗД) нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор, ако може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Съпоставката между уредбата на нищожността в ЗЗД и в ЗЗППТ обуславя извод, че при прилагането на нормата на чл.37, ал.5 ЗЗППТ /отм./ следва да се преценява дали договорът би бил сключен и без неравноправните клаузи, тъй като противното – дали е бил сключен, според употребената граматическа форма, е лишено от смисъл. Предвиденото изключване на нищожността на целия договор с нормата на чл.146, ал.5 ЗЗП при буквалното й тълкуване, като че ли отдава приоритет на възможността за изпълнение на договора без неравноправните клаузи. Посочената разпоредба съответства на чл.6 от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в потребителските договори – договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. По тълкуването на чл.6 от Директива 93/13 Съдът на Европейския съюз е приел, че в националните правни норми задължително следва да се предвиди възможност неравноправните клаузи да „не са обвързващи за потребителя“, за да се „възстанови равенството“ между страните, нарушено чрез нищожните уговорки в договора (решение по дело С-618/10, определение по дело С-76/10 и други). В този смисъл обстоятелството дали договорът би бил сключен и без неравноправните клаузи следва да се счита за относимо както при преценката за неравноправния характер на клаузите, така и за действието на договора „по останалите условия“ с оглед изпълнението му без неравноправните клаузи. Последиците от обявените за неравноправни клаузи по договор, сключен при действието на ЗЗППТ, които се проявяват и след отмяната му при действието на ЗЗП, следва да се приложат при тълкуване на относимите разпоредби според целта на потребителската защита и в съответствие с практиката на СЕС по Директива 93/13. Дадените разрешения (по дело С-618/10), че след като констатира нищожността на клауза от потребителски договор, националният съд не следва да може да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза, както и че е допустима национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна разпоредба от националното право (по дело С-26/13), обуславят извод, че тълкуване на чл.37, ал.5 ЗЗППТ /отм./ и на чл.146, ал.5 ЗЗП, както и на чл.26, ал.4 ЗЗД в различен смисъл е несъвместимо с Директива 93/13. Изводът, който произтича от практиката СЕС, конкретно по отношение на неравноправна клауза, определяща размер на възнаградителна лихва, е, че такава уговорка не може да се замести от повелителни или диспозитивни правила на закона, каквито липсват в националното законодателство. Определянето на лихва по кредита от съда не може да се извърши при предположение каква би била уговорена, тъй като това би представлявало допълване на договора чрез подменяне на изразената от страните воля. Освобождаването от заплащането на лихви е прието от СЕС като допустима национална съдебна практика в решение по съединени дела С-96/16 и С-94/17 по отношение на неравноправен характер на клауза за размера на мораторните лихви чрез „пълното им премахване“, като продължават да текат предвидените в договора редовни лихви (въпросът е бил поставен по този начин и отговорът е относно неравноправен характер на клауза за мораторна лихва, без да се коментира възнаградителната лихва). Предвидена е възможност на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право член 4 от Директива 87/102 за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит (изменена с Директива 98/7), според които при непосочване на годишния процент на разходите в договор за потребителски кредит предоставеният кредит следва да се счита за освободен от лихви и разноски. В националното право договорът за банков кредит е уреден като възмезден. За договорите, по отношение на които не се прилага специална уредба (като например тези по ЗПК, ЗКНИП), възнаграждението за предоставената парична сума по чл.430 ТЗ подлежи на уговорка между страните, без да са въведени императивни изисквания за минималния или максималния му размер. За тези договори законодателно не са разписани и правните последици, ако в тях липсва уговорка за възнаграждението, за разлика от чл.22 ЗПК, обявяващ за недействителен договор, в който не са посочени лихвения процент, годишния процент на разходите и други задължителни данни. Неравноправната клауза в договора за банков кредит относно възнаградителната лихва има за последица липса на уговорка за цената на предоставената парична сума, поради което по принцип не би могло да се предположи, че договорът би бил сключен от банката без насрещно възнаграждение. При посочване едновременно на конкретно възнаграждение за целия срок на договора и на уговорка за изменението му и при неравноправност на клаузата за промяната, следва да се предположи, че договорът би могъл да се сключи и без тази клауза, тъй като страните са съобразили обстоятелството, че първоначално уговорената лихва може и да не се измени при действието на договора. В този случай договорът може да се изпълнява и без неравноправната клауза, като се прилага действителната клауза на определеното първоначално възнаграждение. Уговорка, предоставяща възможност за търговеца едностранно да определя допълнително, извън изрично първоначално договореното възнаграждение, поради неравноправния си характер не е обвързваща за потребителя, и ако същата не променя поначало възмездния характер на банковия кредит, договорът има действие за страните и би могъл да се изпълни и без нищожната клауза. По изложените съображения отговорът на правния въпрос е, че при обявяване за нищожна поради неравноправния й характер на клауза за едностранно допълнително определяне от търговеца на лихва по договор за банков кредит, потребителят дължи възнаградителна лихва, само такава каквато е уговорена изрично от страните, без съдът да има право да допълва или изменя договора. По същество на касационната жалба: Доводите на касатора, че въззивният съд е разширил приложното поле на първоначално уговореното в договора, като при обявени за неравноправни клаузи е приложил коефициент на лихвения процент, определен към момента на сключване на договора, с което е заменил предполагаемата воля на страните, са основателни. Обявената за нищожна като неравноправна клауза по т.6.2 от договора предвижда след изтичането на първата година лихвата да се определя периодично от банката и тази промяна да е задължителна за страните. С действителната клауза по т.6.1 е уговорена лихва в размер на 12,25% за период от една година от усвояване на кредита. Лихвата е определена от страните като фиксирана, т.е. неподлежаща на промяна. Посоченият срок за начисляване през първата година категорично сочи, че процентът на лихвата е годишен, но се начислява еднократно, без да се прилага капитализиране на лихвите по обявената за неравноправна клауза по т.7 от договора. Погасяването е на месечни анюитетни вноски, дължими до крайната падежна дата на 23.02.2020 г. – т.8 и т.5, като към договора не е приложен погасителен план. С оглед тези уговорки договорът не променя възмездния си характер. Ясно изразената воля в клаузата по т.6.1 не следва да се допълва със запазване на уговорения лихвен процент за целия срок на договора, както неправилно е приел въззивният съд. По тези съображения договорът би могъл да се прилага и без неравноправните клаузи. Запазването на договора е в интерес на потребителя, а евентуалната икономическа неизгодност за търговеца е резултат на собственото му недобросъвестно поведение чрез включването на клауза за едностранно определяне на лихвата по кредита за продължителен период от действието на договора, включително и без посочване на размер на възнаграждението към момента на сключване на договора, който евентуално да подлежи на промяна. На основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него се постанови ново решение по съществото на спора. В първоначалното заключение на счетоводната експертиза са посочени платените суми от кредитополучателя, които са общо в размер на 45578,64 лв. и според изчисленията на банката включват редовна лихва, такса за управление и просрочена редовна лихва. Направените плащания за лихви до 23.03.2006 г. включително при фиксиран лихвен процент от 12,25 % са в размер на 3393,05 лв., които съответстват на уговорката в договора. Общото задължение представлява сбор от сумата на предоставената парична сума и лихвата и е в размер на 31393,05 лв. С оглед на направените плащания, отнесени към лихви с различен от договорения размер, не може да се прецени дали към момента, в който банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем е било налице неизпълнение на задължения на кредитополучателя, но към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство е изтекъл срокът на договора за кредит. Съпоставянето на дължимата с платената на банката сума по кредита обуславя извод, че задължението е изцяло погасено, включително и ако се приспаднат начислените такси за управление, в която част за присъждането им първоинстанционното решение е влязло в сила. Предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. По разноските. С оглед на резултата от касационно обжалване въззивното решение следва да се отмени в частта за осъждане на касатора да заплати разноските по делото. Възнаграждението на особения представител на касатора е внесено от ответника по жалбата и е разпоредено изплащането му. Ответникът няма право на разноски за настоящото производство, а на основание чл.78, ал.6 ГПК следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1385,68 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 1169/12.11.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 466/2021 г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2211/24.03.2020 г. по гр.д.№ 3211/2018 г. на Софийски градски съд за признаване за установено, че С. Хампо П. – С. дължи солидарно със С. И. С., [населено място], на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 12882,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 48044/2017 г. на СРС, в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за осъждане на С. Хампо П. – С. да заплати разноски за първоинстанционното и заповедното производство, както и в частта за осъждане на С. Хампо П. – С. да заплати разноски за въззивното производство, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], срещу С. Хампо П. – С., [населено място], иск за признаване за установено, че С. Хампо П. – С. дължи солидарно със С. И. С., [населено място], на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 12882,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 48044/2017 г. на СРС. ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], [улица], да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1385,68 лв. (хиляда триста осемдесет и пет лева и шестдесет и осем стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.