Ключови фрази


Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 172

София, 20.04.2021 година



Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 07.04.2021 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело № 1214 /2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. В. К. срещу въззивно решение № 260058 /26.11.2020 г. по в. гр. д. № 378 /2020 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 02.04.2020 г. по гр. д. № 1720 /2019 г. на Дупнишкия районен съд, което е отхвърлен предявен от Л. В. К. срещу М. Л. К. иск за делба на сграда за обществено обслужване с площ 70 кв.м. и разгъната застроена площ 140 кв.м., изградена въз основа на отстъпено право на строеж върху общински УПИ в [населено място] баня, индивидуализирана в решението, основан на твърдение за съсобственост, възникнала от прекратена съпружеска имуществена общност, поради уважаване на възражение за пълна трансформация на лични средства.

Ответникът по касационната жалба М. Л. К. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по иск за делба на недвижими имот, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

Бракът между страните е сключен през 1998 г. и е прекратен с развод с влязло в сила през 2018 г. съдебно решение, процесният имот е придобит чрез договор за покупко-продажба на името на М. К. през 2002 г..

Ищецът не твърди в исковата молба за делба страните да са били във фактическа раздяла преди развода.

В отговора на исковата молба за делба (на л.43 от делото на РС, абзац 3) ответницата твърди, че фактическа раздяла е настъпила през юли 2005 г. (повече от 3 години след покупката на процесния имот).

Независимо от това твърдение и въпреки довод на жалбоподателя – ищец въззивният съд е приел (на стр.17 и 18 от решението), че фактическата раздяла между страните по делото е настъпила при заминаването на ищеца К. за САЩ през първата половина на 1998 г., т.е. няколко седмици след сключването на брака с К..

Така, като се е позовал на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че недвижим имот, придобит от един от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност (нататък и с.и.о.).

Въззивният съд е изложил мотиви и за извода си, че имотът е придобит с лични средства на съпругата: Той е купен (заплатен) през 2002 г. с парични средства, получени в заем от К. и нейния баща. Заемът е върнат от възходящ на К. (баща и) през 2004 г. и от това, че дълго време той не е поискал да му върне парите по заема, е явно, че е желал и я е надарил със сумата по заема. Налице е фактическо дарение за тази сума, послужила за закупуването на процесната сграда, макар и това да не е оформено по надлежния ред и не е налице изявление от страна на бащата на К. в тази насока. С което на основание чл.23 СК е настъпила трансформация.

Съдът е намерил за неоснователен довода, че дори да е налице дарение, то е осъществено след закупуването на имота, тъй като връщането на заема е станало през 2004 г. (на 12.11.2004 г.), а сградата е закупена през 2002 г., с мотиви, че това не разколебава извода за липсата на принос от страна на К., тъй като парите са предоставени от бащата на К. и е налице идентичност по отношение на това за покупката на коя сграда е предоставен кредитът и кой е закупеният имот. Съдът не е дал вяра на твърденията на посочените от К. свидетели, че е изпратил сумата 4000 долара на САЩ според единия свидетел и че са били изтеглени от банката 8000 долара на САЩ, изпратени от К., с мотиви, че тези обстоятелства не са посочени в исковата му молба, а посочването им след това е преклудирано.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Налице е основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по изведения от жалбоподателя К. процесуалноправен въпрос (№7 в неговото изложение), уточнен от съда съобразно довода, на който въпросът е основан: Неправилно ли е решението на съда, с което той се е произнесъл по ненаведени от страна по делото факти, твърдения и възражения, или е приел за установени обстоятелства, различни от тези, за които между страните не съществува спор?

Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд е приел, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила след заминаването на съпруга за САЩ през 1998 г., а такова твърдение не е наведено от ответницата, която твърди, че фактическата раздяла е настъпила след покупко-продажбата.

Въпросът е обуславящ. В отговора на исковата молба за делба (на л.43 от делото на РС, абзац 3) ответницата не твърди имотът да е придобит по време на фактическа раздяла между страните.

Тя твърди, че фактическа раздяла е настъпила през юли 2005 г. (повече от 3 години след покупката на процесния имот). За доказване на твърденията си тя заявява, че ще се ползва от представените с исковата молба доказателства (между които е и бракоразводното решение, в мотивите на което е прието, че фактическата раздяла между страните е настъпила през 2015 г.) и иска от съда да приложи като доказателство бракоразводното дело между страните, тъй като ще се ползва от доказателствата, събрани по него (л.44,стр.2). Първоинстанционният съд е уважил искането и е приложил бракоразводното дело, по което К. не е участвал, а съдът е приел за доказано по делото твърдението в исковата молба на ищцата К., че фактическата раздяла е настъпила през 2015 г.. (К. не е обжалвала бракоразводното решение, основано на нейните твърдения.) Това твърдение на К. (за началния момент на фактическата раздяла – 2015 г.) е твърдение за неизгоден за нея факт, който опровергава твърдението и по настоящото дело, че фактическата раздяла е от юли 2005 г. (от по-ранен момент).

Така въпреки изричен довод във въззивната жалба на К., въззивният съд е приел за установен факт, който нито една от страните не е твърдяла – че фактическата раздяла между страните е настъпила още през 1998 г., няколко седмици след сключването на брака им.

С това въззивният съд е допуснал противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр.д. № 2479 /2019 г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че съдът не може да се произнася нито по ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелствата, за които между страните не съществува спор.

Въззивният съд е допуснал противоречие и с посоченото от жалбоподателя решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д. № 1497 /2013 г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведено възражение и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото.

Налице е и основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по изведения от жалбоподателя К. материалноправен въпрос (№ 4 в неговото изложение): Към кой момент следва да е извършено дарението на парични средства за закупуването на имот, за да бъде оборена презумпцията за съвместен принос?

Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд неправилно е приел, че процесният имот е закупен на 11.03.2002 г. със средства, получени от ответницата чрез дарение от нейния баща, което е извършено чрез връщането от баща и през 2004 г. на паричен заем, получен от двамата за покупка на процесния имот.

Видно от изложеното, въпросът е обуславящ. Въззивният съд е приел, че процесният имот, който е закупен на името на ответницата през 2002 г. със заемни средства, не е попаднал в съпружеската имуществена общност, поради това, че заемните средства са изплатени от нейния баща през 2004 г., от което съдът прави извод, че с това е извършено дарение от бащата на дъщерята и че с това дарение се доказва пълна трансформация на лични средства в придобиването на процесния апартамент.

Т.е., че дарение на парични средства през 2004 г. има значение за придобиване на правото на собственост чрез покупко-продажба на недвижим имот през 2002 г.

Както твърди жалбоподателят с това е допуснато противоречие с приетото в т.2 от ППВС № 5 от 31.10.1972 г., че при преценка дали недвижим имот е придобит от съпрузи докато трае бракът, моментът на придобиването следва да се определи съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ и по-конкретно, че моментът на придобиване на изграден недвижим имот чрез покупко-продажба, е моментът на сключването на договора за покупко-продажба.

Допуснато противоречие и с приетото в посоченото от жалбоподателя решение № 760 /15.07.2011 г. по гр.д. № 61 /2010 г. на ВКС, IV г.о., че наличието на пълна или частична трансформация се обуславя от влагането на лични на единия съпруг по смисъла на чл.20,ал.1 СК (отм.) средства към момента на закупуването на конкретна вещ.

Воден от изложеното съдът


ОПРЕДЕЛИ:

Допуска до касационно обжалване въззивно решение № 260058 /26.11.2020 г. по в. гр. д. № 378 /2020 г. на Кюстендилския окръжен съд.

Указва и дава възможност на Л. В. К. в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 50 (петдесет) лева, като му указва, че в случай, че в определения срок не представи доказателства за заплащане на държавната такса, производството по делото ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след представяне на доказателства за платена държавна такса или след изтичане на срока за това.

Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.