Р Е Ш Е Н И Е № 283 Гр. София, 19 юли 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА с участието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 459/2023 година по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационните жалби на защитниците на подс. П. З. М. и на всички частни обвинители чрез поверениците им срещу решение № 51/03.04.2023 година по в.н.о.х.д. № 246/2022 година на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 1/07.01.2022 година по в.н.о.х.д. № 1056/2021 година Пловдивския окръжен съд. В пространната касационна жалба на първия защитник на подс. М. са релевирани всички касационни основание по чл. 348, ал. 1 НПК. Наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се аргументира с нарушения на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК, довели до непълно изясняване на факти и обстоятелства по делото и неправилна оценка на доказателствения материал, като е допуснато и отклонение от принципа на чл. 15, ал. 2 НПК. Твърди се, че причината за настъпване на пътно-транспортното произшествие и неговия механизъм са останали неизяснени. В заключението на експерта, извършил автотехническата експертиза, не били анализирани показанията на св. Л. за субективните му възприятия за поведението на автомобила на пътя непосредствено преди настъпването на удара, тези на св. А. С. и данните от огледния протокол, в който било отразено наличието на две „копки“ на пътното платно. Отговорите на експерта на поставените в съдебното заседание пред въззивната инстанция въпроси се оценяват от защитника като неадекватни. Изразяват се съмнения за обосноваността и правилността на експертното заключение по повод описания в него механизъм на настъпване на ПТП главно по въпроса за възприетия от вещото лице коефициент на съпротивление при определяне на скоростта на движение преди удара и причината, поради която е настъпило откъсване на задното дясно колело на управлявания от подс. М. лек автомобил. Касаторът счита, че е ограничено правото на защита на подсъдимия с отказа да бъде назначена тройна автотехническа експертиза, да бъде извършен разпит на поемните лица, участвали при огледа на местопроизшествието, както и да бъдат приложени всички снимки на електронен носител, направени по време на процесния оглед. Неправилното приложение на материалния закон се свързва с осъждането на подс. М. за квалифициран случай на управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещество. В подкрепа на това оплакване е предложен обстоен, но по съдържание хипотетичен анализ на заключението на допълнителната химико-токсикологична експертиза, резултатите от теста с техническото устройство за установяването на употребата на наркотични вещества и обясненията на подсъдимия за изпушена цигара след пътнотранспортното произшествие, дадена му от неустановено по делото лице. Според защитника употребата на наркотично вещество от страна на подзащитния му не била доказана по един убедителен, категоричен и небудещ съмнения начин, а тиражираната и пропагандирана „нулева толерантност“ не била аргумент, че е без значение кога е станала тази употреба. Наложеното на подс. М. наказание от пет години лишаване от свобода било явно несправедливо, тъй като с него била придадена ненужно по-голяма тежест на генералната превенция. Изразява се несъгласие с дадената оценка на личността на подсъдимия като недисциплиниран водач поради това, че е санкциониран за неправилно преминаване на светофар и несъобразяване с пътната обстановка, както и че скоростта му на движение – 98 м/ч е приета за отегчаващо отговорността обстоятелство. Категорично се възразява и срещу отчетената като отегчаващо обстоятелство информация за две леки произшествия въз основа на уведомленията за заведени застрахователни щети, от които се установявало само наличието на гражданскоправни отношения между страните. Сочи се също така, че апелативният съд е укорил първоинстанционния, че не е взел предвид приповдигнатото настроение на пътуващите в автомобила и не е отчел ритането на шофьорската седалка от страна починалото момче В. В., но в същото време при тези констатации не е намалил наложеното от окръжния съд наказание. Иска се смекчаване на наказанията – намаляване на лишаването от свобода към минимума с приложение на чл. 66, ал 1 НК и на лишаването от право да управлява МПС - на пет години. Алтернативно се заявява искане за отмяна на решението и връщане на делото със задължителни указания за разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив. В касационната жалба на втория защитник също се сочат всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Излагат се съображения за допуснати нарушения на чл. 14, ал. 1, чл. 246 и чл. 303 НПК, тъй като въззивният съд не бил обсъдил доказателствата по отношение на квалифициращото обстоятелство „управление след употреба на наркотично вещество“ в тяхната цялост и обективност. Не били обсъдени фактите, че подсъдимият е тестван незабавно от полицаите, пристигнали на пътнотранспортното произшествие и тестът бил отрицателен, че е останал на местопроизшествието повече от три часа, както и че след това е бил закаран в РПУ Стамболийски, където безконтролно се разхождал, пушил цигари, получавал храна и напитки. Приел е, че употребата на наркотично вещество се установява от показанията на св. П., без тя да е посочила кога е станало това, като по този начин съдът бил предположил без да има категорични и несъмнени доказателства, че това е станало в близките часове или дни. По този начин съдът допълнил в нарушение на чл. 246 НК обвинителния акт и излязъл от фактическата рамка на обвинението, очертавайки фактическа обстановка, различна от изложената в него. Съдът не бил анализирал и процедурата, по която е извършено вземането на пробата от съответните медицински специалисти и не бил обсъдил дали вземането на кръвната проба е извършено съгласно Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Според защитника с осъждането на подс. М. без убедителни и сигурни доказателства за управление на лекия автомобил след употреба на наркотично вещество, материалният закон е приложен неправилно. Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава с неотчитане от съда на признанието на вината за допуснатото ПТП, личното и искрено страдание на подсъдимия за смъртта на приятелите му и съжаление за допуснатото произшествие, неговата млада възраст и доказаното по делото съпричиняване от страна В. В. на моментното отклонение на вниманието на подсъдимия, което е в основата на настъпилото пътно-транспортно произшествие. Не било отчетено и чистото съдебно минало на подсъдимия. Съдът не бил съзрял и противоречието в характеристиката, изготвена от полицейски инспектор, че подсъдимият е конфликтна личност и не се ползва с добро име в града, с многобройните писмени и гласни доказателства по делото, които сочат друго. Неправилно бил оценен като отегчаващо отговорността обстоятелство тежкият резултат, тъй като той е отчетен от самия закон. Поддържа се, че единственото отегчаващо отговорността обстоятелство били допуснатите от подс. М. четири нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран, но те били леки, поради което не бил особено опасен водач. Затова ако съдът бил съпоставил многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства с единственото отегчаващо я, то следвало да определи наказанието по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК или на основание чл. 54 НК да наложи най-лекото наказание и да приложи чл. 66, ал. 1 НК. Иска се изменение на обжалваното решение в частта относно наказанието, което да бъде смекчено и да се приложи института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, а алтернативно – въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В касационните жалба на частните обвинители С. В. В., В. А. В., А. В. К., М. Г. К., А. В. В., Т. М. Б., Г. И. И., в лично качество и като законен представител на малолетния М. П. Г., М. Б. Б. и С. И. И., подадени чрез техните повереници, водещото оплакване е за явна несправедливост на наложеното на подс. М. наказание. Общото във всички жалби е, че касаторите не са съгласни с оценката, дадена от въззивния съд, на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, която считат за погрешна. За някои от обстоятелствата, които са послужили при индивидуализацията на наказанието, не били събрани доказателства, или пък доказателствата за тях били недостоверни и така смекчаващите отговорността обстоятелства били надценени. В противовес на това отегчаващите отговорността обстоятелства не получили вярна оценка и били подценени. Според частния обвинител В. след като съдът е приел, че за краткия период откакто подсъдимият е правоспособен водач, той е изградил траен модел на поведение на нарушител на ЗДвП, характеристиката на дееца по местоживеене, трудовата характеристика, характеристиката на учащ се, както и поведението му веднага след настъпване на произшествието следвало да бъдат изключени при преценката на съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Изваждането на част от пострадалите от автомобила след пътнотранспортното произшествие било извършено от подсъдимия с помощта на притекли се случайни граждани, поради което не можело да се разглежда като поведение, насочено към помощ за пострадалите и като смекчаващо обстоятелство. Не били отчетени като отегчаващи отговорността обстоятелства скоростта, с която подсъдимият управлявал лекия автомобил от 98 км/ч и поведението на водача в автомобила непосредствено преди настъпването на произшествието, когато се е извърнал към друг пътник, за да го удари с ръка, без да предполага, че по този начин ще изгуби контрол над пътната обстановка, ще завърти волана и автомобилът ще поднесе. Погрешното, превратно тълкуване на факти и обстоятелства, които са от значение за делото, е довело до налагане на несправедливо наказание, което не отговаря на тежестта на извършеното деяние. Счита, че посланието, което обжалваният съдебен акт отправял до обществото с наложеното наказание от пет години лишаване от свобода е, че отнемането на живота на двама млади хора и пострадал със средна телесна повреда трети такъв, при превишена скорост, след употреба на наркотични вещества и абсолютни нарушения на ЗДвП, не е толкова тежко деяние. Иска обжалваното решение да бъде изменено от ВКС като наложеното на подсъдимия М. наказание се увеличи на десет години лишаване от свобода, до този размер да се увеличи и лишаването от право да управлява МПС и да се възложат на подсъдимия направените в касационното производство разноски. В касационната жалба на частните обвинители В. В., А. К. и М. К. се сочи, че наказанието на подс. М. е явно несправедливо по смисъла чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, понеже не е определено при превес на отегчаващите обстоятелства. Изразява се несъгласие с отчетената при определяне на наказанието по-лека форма на непредпазливостта – небрежност, без да се преценят в достатъчна степен данните, характеризиращи подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС. Заявява се наличието на съществено нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК – липса на мотиви, тъй като мотивите на съда за наказанието били неясни. Въззивната инстанция била приела, че деянието е извършено по непредпазливост, но същевременно счела, че е налице причинно-следствена връзка между действията на пътници в превозното средство, водещи до последваща загуба на контрол от страна на водача върху управляваното от него МПС и настъпването на вредоносния резултат. Освен това в решението първоинстанционният съд е укорен, че не е взел предвид това обстоятелство „с необходимата тежест“ при определяне на санкцията, но от мотивите не ставало ясно за кое наказание ставало въпрос – за лишаването от свобода или за лишаването от право да управлява МПС. Иска се отмяната на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Апелативен съд – Пловдив. В касационната жалба на А. В. са изведени две касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, които също се обосновават с погрешна оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и неадекватност на наказанието, с което не биха се постигнали целите по чл. 36, ал. 1 НК. Акцентира се върху множеството налагани административни наказания на подсъдимия за нарушение на ЗДвП. Не били съобразени като отегчаващи отговорността на подс. М. обстоятелства високата скорост, с която е управлявал МПС, извъртането към пасажерите от задната седалка, вместо да предприеме законосъобразни действия по безопасно отбиване и спиране на автомобила, причинените преди инцидента две пътнотранспортни произшествия с материални щети, лошите характеристични данни, управлението на автомобила след употреба на наркотици, което го е препятствало да борави достатъчно прецизно и безопасно с приборите за управление, настъпилия изключително тежък престъпен резултат и младата възраст на пострадалите. Иска се отмяна на решението и връщане на делото на Апелативния съд с указания за отстраняване на съществените процесуални нарушения и увеличение на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС. В касационната жалба на Т. Б., Г. И., М. Г., М. Б., С. И. също се настоява, че наказанието е несправедливо, защото като брой и тежест превалират отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства – загинали две млади момчета, ранени две млади момчета, употреба на наркотично вещество от подс. М., нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, тъй като е шофирал с превишена скорост, нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, за които е санкциониран, причинени от подс. М. предходни две ПТП с материални щети, лоши характеристични справки от полицията в гр. Стамболийски, шофиране непосредствено в дните след ПТП на 11.11.2020 година, което било израз на безкритично отношение към деянието, арогантност и цинизъм, неизказване на лични съболезнования на пострадалите, участия в дрифтове и автомобилни гонки. Жалбоподателите считат, че приложените по делото характеристики от частноправни субекти, съдържащи положителни отзиви за подсъдимия, нямат никаква стойност, тъй като всеки можел да напише подобна характеристика. Освен това въззивният съд приел за смекчаващо отговорността обстоятелство възрастта на подсъдимия М., но не се е аргументирал какви са особеностите на 20-годишната възраст. Според касаторите тази възраст не би могла да смекчи или отегчи отговорността на престъпния деец, защото той е достигнал биологична и социална зрялост, което не предполага занижена способност за съждение, за самоконтрол и съобразяване с правните и социалните норми и не предполага недоизградена ценностна система. Изразява се и несъгласие с оценката на въззивния съд на представените от частния обвинител Т. Б. клипове от разблокирания телефон на сина му. Твърди се още, че съдът не бил осъществил доказателствената си дейност в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, което като последица било довело до неправилния извод за справедливост на наложените с присъдата наказания на подс. М.. Окръжният и апелативният съд не отдали необходимото внимание на увеличения в последните години брой на пътнотранспортните произшествия с тежък резултат поради извършени груби нарушения на правилата за движение по пътищата. В обобщение касаторите считат, че размерът на наказанията очевидно не съответства на обществената опасност на деянието, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и се отклонява от целите по чл. 36 НК. Младата възраст на подсъдимия била надценена, а тежестта на допуснатите от него нарушения на ЗДвП и арогантното му поведение като шофьор били подценени. Определеното наказание на подс. М. от пет години лишаване от свобода и осем години лишаване от право да управлява не разполагало с достатъчен възпитателен и предупредителен потенциал както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на другите членове на обществото. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд и да се увеличат наложените на подсъдимия наказания. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и със защитниците си, които поддържат подадените касационни жалби и изложените в тях оплаквания и оспорват основателността на касационните жалби на частните обвинители. Наново се излагат съображения за недоказаност на квалифициращото обстоятелство за управление на МПС след употреба на наркотично вещество с довод, че пробата е иззета повече от 40 часа след пътно-транспортното произшествие в нарушение на установения в Наредба № 1 ред за установяването на концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества и техни аналози. Изразява се несъгласие и с твърдението, че подсъдимият е шофирал с превишена скорост. Скоростта, с която управлявал лекия автомобил, не била установена по надлежния ред и подлежи на съмнение. Акцентира се върху това, че разсейването на водача и отклоняването на вниманието е настъпило заради поведението на един от пътниците в автомобила, иначе пътнотранспортното произшествие не би настъпило, тъй като подсъдимият е добър водач на МПС, управлявал е с прилична скорост на път в добро състояние и на права отсечка с добра видимост. Отново се излагат съображенията, свързани с положителните характеристични данни за личността на подсъдимия и се подчертава, че по делото няма нито една негативна характеристика за него. Не се оспорва, че настъпилият резултат е тежък и частните обвинители са претърпели непрежалими загуби, но наказанието следва да бъде справедливо и според защитата справедливото наказание е подсъдимият като млад човек да не влиза в затвора, където негативното влияние е много по-голямо отколкото положителното и да продължи образованието си. По отношение на касационните жалби на частните обвинители защитниците считат, че емоционалните моменти в тях нямат общо с правните факти и задължението на съда да анализира тези факти. По делото не било доказано, че подсъдимият е участвал в дрифтове с лек автомобил, нарушенията на правилата на ЗДвП, за които е санкциониран по административен ред, са леки, а всички останали отегчаващи отговорността обстоятелства се обхващат от квалификацията на деянието, за което е повдигнато обвинението. По тази причина молят да бъдат оставени без уважение жалбите на частните обвинители и да бъде постановена условна присъда. Подс. М. се присъединява към доводите на защитниците. Частният обвинител С. В. и поверениците й се явяват и поддържат изложеното в касационната жалба. Основният акцент в пледоарията им се отнася до приетото от въззивния съд, че вниманието на подсъдимия е било отклонено от поведението на В. В.. Считат, че събраните по делото доказателства опровергават този факт, тъй като в колата е имало двама очевидци и изрично попитани, те са отрекли това. Освен това подсъдимият не би могъл да възприеме какво се случва зад гърба му в страничните или средното огледала, могъл е да усети натискане или подритване, а зад него е седял Г. Н., който по чудо е останал жив. Считат, че наказанието следва да бъде определено в средния размер от девет години, но не и под тази граница, за да се изпълни индивидуалната и общата превенция, тъй като почти всяко ПТП, извършено от млад човек, завършва със смъртен случай. Частните обвинители Т. Б., Г. И., С. И. и повереника им поддържат касационната жалба и считат, че от доказателствата по делото е установено, че подсъдимият за няколко месеца шофьорски стаж има шест или десет нарушения на ЗДвП, които не са маловажни – преминаване на червен светофар, отнемане на предимство, отнети са му контролни точки, причинил е две ПТП с материални щети, покрити от застраховател и 24 часа след трагедията, която е причинил, е бил зад волана, поради което не може да се коментира, че бил с добра характеристика. И те считат, че няма събрани доказателства в подкрепа на обяснението на подсъдимия, че седалката му е била побутвана от пътници в автомобила. Сочат, че деянието е извършено от дрогиран водач и че нямало нищо уникално в това, че подсъдимият почиства между блоковете, уважава своите съседи и учи и работи, тъй като загиналият Т. Б., който е бил на 16 години, също е учел и работел през ваканциите. Молят делото да бъде върнато на апелативния съд от стадия на съдебното следствие и да бъде увеличено наказанието. Частният обвинител В. В. се явява с повереника си. Не се явяват и не сочат причини за това частните обвинители А. К. и М. К.. Повереникът поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена по изложените в нея съображения. Счита, че решението с мотивите е объркано и е налице неяснота в тях, която поражда съмнение в действителната преценка на въззивната инстанция по въпроса каква е формата на вината на подсъдимия – небрежност или самонадеяност, и как е преценил тежестта на отегчаващите отговорността обстоятелства. Частният обвинител В. изразява становището си, че няма как да бъде спряна войната по пътищата, ако апелативният съд не смята, че наркотиците и превишената скорост са фактор за нея. Частният обвинител А. В. моли да бъде прието като допълнително отегчаващо отговорността обстоятелство младата възраст на починалите, за които животът е бил пред тях. Тезата на подсъдимия, че е бил подритван от пострадалия В. В., счита за защитна, тъй като е по-лесно да се оправдаеш с някой, който вече не може да се защити. Според жалбоподателката подс. М. не сочи, че това е бил Г. Н., тъй като той е жив и може да отрече. Счита, че пет години са малко за два отнети млади живота и че за всички е ясно, че подс. П. М. е шофьор, който употребява наркотици и кара. Моли за по-високо наказание като бъде взето предвид най-вече поведението на подсъдимия като шофьор и че пострадалите са четирима. Прокурорът дава становище за неоснователност на касационните жалби на защитниците на подсъдимия, като счита, че въззивният съд е изпълнил в пълнота процесуалните си задължения и не може да бъде отправен към него упрек във връзка с изложеното в тях. Намира, че фактическата обстановка е установена пределно ясно и няма място за колебание по правната квалификация, която е еднозначно възприета и от двете инстанции. Моли да бъдат уважени касационните жалби на частните обвинители и делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция, която да извърши нов по-убедителен анализ на обстоятелствата, които влияят на размера на наказанието, тъй като наказанието е несправедливо леко. Според прокурора въззивният съд е подценил действителната тежест и съдържание някои от обстоятелствата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Всички касационни жалби са допустими - подадени са в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирани страни, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК, но са неоснователни по следните съображения: С присъда № 1/07.01.2022 година по н.о.х.д. № 1056/2021 година, Пловдивският окръжен съд признал подс. П. З. М. за виновен в това, че на 11.11.2020 година на път ІІІ-375, км. 29+500 – Пещера-Пловдив, при управление на МПС, л.а. „***“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 3, т. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП като по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – Т. Т. Б., ЕГН [ЕГН] и В. В. В., ЕГН [ЕГН] и средна телесна повреда на едно лице – Н. Л. Л., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества – тетрахидроканабинол (марихуана, канабис), поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 2, б. „а“, пр. 2 и б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2 и буква „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 НК му наложил наказания пет години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим, а на основание чл. 343г НК го лишил и от право да управлява моторно превозно средство за срок от осем години. От така наложеното наказание на основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1 НК било приспаднато 24-часовото задържане по ЗМВР и на основание чл. 59, ал. 4 НК – времето, през което е бил лишен от право да управлява моторно превозно средство на основание чл. 69а НПК чрез временно отнемане на свидетелството за правоуправление, считано от 17.11.2020 година до влизане на присъдата в сила. С присъдата подс. М. бил оправдан по първоначалното обвинение да е нарушил и правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП. С присъдата съдът се произнесъл и по веществените доказателства по делото, както и по направените по делото разноски, включително и от частните обвинители, които възложил на основание чл. 189, ал. 3 НПК на подс. М.. По протест на прокурора и въззивни жалби от всички частни обвинители, с които е поискано осъждането на подс. М. и за нарушенията на ЗДвП, за които е бил оправдан, както и за увеличаване на наложеното му наказание, присъдата била проверена от Пловдивския апелативен съд, който с обжалваното сега решение я потвърдил. По доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК: Оплакванията за допуснати от проверяваната инстанция нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката, анализа и оценката на доказателства по делото, както и наличието на някое от нарушенията по чл. 348, ал. 3 НПК, каквито се въвеждат с касационните жалби, следва да бъдат разгледани първи, тъй като ако такива са налице, върховната инстанция не би могла да обсъжда въпросите за правилното приложение на материалния закон и за справедливостта на отмереното наказание. Решението за наличието или липсата на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 или т. 3 НПК е винаги предпоставено от вярно установена по делото фактическа обстановка и при липса на някое от съществените нарушения на процесуални правила по чл. 348, ал. 3 НПК. По повод главно на изложените в жалбата на първия от защитниците на подсъдимия оплаквания, но и поради наведени твърдения в жалбите на частните обвинители за пороци в аналитично-оценъчната дейност на Пловдивския апелативен съд, следва да се отбележи и още нещо, свързано с пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК. В касационното производство върховната инстанция е съд по правото, но не и по фактите, извън случаите по чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият случай не е, тъй като не се касае за трето по ред касационна проверка. ВКС не разполага с правомощие и не може поради несъгласието на касаторите с приети от въззивния съд фактически положения или с извършения анализ на доказателствената съвкупност, от която са изведени, да се заеме самостоятелно с нов анализ или пък да провери за заявени процесуални нарушения, за които не са изложени данни в тяхна подкрепа. Касационната проверка, за разлика от тази, която извършва въззивния съд на невлязлата в сила присъда, не е служебна, а само по повод посочените касационни основания и само по изложените в тяхна подкрепа данни. Иначе, предмет на касационната проверка е само актът на въззивната инстанция. Когато тя е спазила процесуалните правила по чл. 13, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК, събрала е необходимите за разкриване на обективната истина доказателства, изградила е фактическите си изводи на годни, допустими и относими към предмета на доказване доказателства, обсъдила ги е съвкупно, при спазване на принципите на формалната логика и съобразно действителното им съдържание и този анализ позволява да бъде проследен начина на формиране на вътрешното й убеждение, за ВКС фактите са тези, които са посочени в решението. Несъгласието на касаторите с тях е оплакване за фактическа необоснованост на обжалвания съдебен акт, което не е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК. Изхождайки от тези принципни положения, всички оплаквания на защитниците на подсъдимия М. за допуснати от контролираната инстанция нарушения на правилата по чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 15, ал. 2, чл. 246 и чл. 303 НПК са неоснователни. Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил със задължението си по чл. 13 НПК да вземе всички мерки, за да бъде разкрита обективната истина по делото. Провел е въззивно съдебно следствие, като е допуснал назначаването на допълнителна АТЕ във връзка с доводите на защитата, че причината на настъпване на ПТП е техническа неизправност на автомобила и по този повод е провел и разпит на посочената от защитата свидетелка В. А.. Назначил е и допълнителна химико-токсикологична експертиза, за да изясни причините поради които при тестването непосредствено след ПТП с полеви тест Drug Check 3000 резултатите за употреба на наркотично вещество са били отрицателни, а в последствие с назначена химико-токсикологична експертиза е установено наличието на метаболит на активния компонент на наркотичното вещество марихуана – тетрахидроканабинол, в кръвта и урината на подсъдимия. Във връзка с твърденията на частните обвинители, че подсъдимият участвал в състезания с коли („гонки“) и при управление на лекия автомобил осъществявал и дрифт, е провел разпит на св. П., инспектор в „Пътна полиция“, който е съставител на връчения на подсъдимия М. предупредителен протокол по чл. 65 ЗМВР от 04.04.2022 година с цел да установи за кой период се отнася предупреждението. Съдът е извършил преразпит и на свидетелите Т. Б. и В. В., както и разпит на св. Т. М., който е извършил полевия тест на подс. М. за употреба на наркотици. Всички събрани доказателства от двете инстанции по делото Пловдивският апелативен съд е подложил на внимателно изследване, обсъдил ги е както поотделно, така и във взаимовръзката им. ВКС не установява пороци в аналитично-оценъчната дейност на въззивната инстанция – доказателствата са интерпретирани съобразно действителното им съдържание, нито едно от тях не е игнорирано, надценено или подценено, поради което не е допуснато твърдяното нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК от защитниците на подсъдимия М., а изложените съображения в подкрепа на заявеното оплакване са доводи за фактическа необоснованост, която не е касационно основание. Не е налице и ограничаване на процесуалното право на защита на подс. М. поради отказа на ПАС да назначи допълнителна автотехническа експертиза, да допусне разпита на поемните лица, участвали при огледа на местопроизшествие и да изиска всички снимки, направени във връзка с него. Така формулирано оплакването сочи на нарушение чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, но касаторът не е съобразил, че поначало съдът не е длъжен да удовлетворява всички искания на подсъдимите лица и техните защитници за събиране на доказателства, когато наличната доказателствена съвкупност е достатъчна по обем и позволява да бъде разкрита обективната истина по делото. Още по-малко съдът е длъжен да назначава допълнителни разширени експертизи поради това, че приетите вече заключения, които не са оспорени от нито една от страните, не са в синхрон с обмисляната от защитниците на подсъдимия линия на защита, която в този случай е, че пътнотранспортното произшествие се дължи на внезапно настъпила техническа повреда. Отделно от това, въззивната инстанция не би могла да ограничи което и да е процесуално право и на която и да е от страните, ако тя не е поискала преди това да го упражни, както е по настоящото дело. Видно е от протокола на съдебното заседание от 08.12.2022 година, че защитата на подсъдимия М. не е изразила съмнения нито в обосноваността и правилността на даденото от експерта М. заключение по допълнителната автотехническа експертиза, нито е поискала назначаването на тройна автотехническа експертиза, а се е съгласила то да бъде прието. Правото на защита на подсъдимия не е ограничено и с отказа на апелативния съд да бъдат разпитани поемните лица, както и да бъдат изискани всички снимки, изготвени по време на огледа на местопроизшествие. Апелативният съд с основание е счел, че при наличието на протокол за оглед на местопроизшествие, който е достатъчно подробен, изготвен е при спазване на разпоредбите на чл. 128-129 НПК и съобразно чл. 131 НПК е годно доказателствено средство, което установява реда, по който е извършен и събраните с него доказателства, разпит на поемните лица не се налага. С основание ПАС е отказал да издирва и други снимки, изготвени по време на огледа, след като искането се основава на предположения на защитника, че такива съществуват. Въззивният съд не е излязъл и от фактическата рамка на обвинението, очертавайки фактическа обстановка, различна от изложената в него, поради което подсъдимият М. не е осъден по обвинение, по което не се е защитавал. Апелативният съд, за разлика от първоинстанционния, е счел, че изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, че на 10.11.2020 година подсъдимият М. в компанията на пострадалия Г. Н. е пушил марихуана, не се доказва от показанията на свидетелите Н. и Л., но се установява от друг доказателствен източник - показанията на св. Д. П.. Фактите пушил ли е подс. М. марихуана, с кого, къде и кога, не са част от фактическата и правна рамка на обвинението, както погрешно счита защитата на подсъдимия. Те не се отнасят до въпросите, по които въз основа на обвинителния акт съдът следва да реши има ли извършено съставомерно деяние и извършено ли е то виновно от подсъдимия. Квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3 НК – управление след употреба наркотично вещество, е налице, когато в организма на водача, причинил пътнотранспортно произшествие, се установят наркотични вещества. При подсъдимия М. наличието на наркотични вещества в организма му е установено по експертен път, а не чрез свидетелски показания. За разлика от пияното състояние, това квалифициращо обстоятелство не може да се установява със свидетелски показания и затова е без значение обстоятелството, че св. П. не е конкретизирала кога и къде точно е видяла подсъдимият М. да пуши марихуана. Неоснователно е и оплакването за липса на мотиви във въззивния съдебен акт, поради това, че съдът не бил обсъдил дали вземането на кръвната проба от подс. М. е извършено съгласно Наредба № 1/19.07.2017 година за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Този въпрос подробно е изследван от първоинстанционния съд, който не е открил нарушения в разписания ред за вземане на пробите и с чийто изводи апелативния съд се е съгласил. Изследването на взетите от подсъдимия проби (кръв и урина) е въз основа на назначена по досъдебното производство химико-токсикологична експертиза, по която е изготвено заключение и то е огласено на основание чл. 282, ал. 1 НПК и прието от първата инстанция. Не отговаря на действителното положение по делото и твърдението, че съдът не е обсъдил фактите, че подсъдимият е тестван незабавно след ПТП от полицаите и тестът за наркотици е бил отрицателен, а така също и разказаното от него - че докато е бил задържан в РПУ Стамболийски е получавал храна, напитки и цигари от полицейските служители. Достоверността на лансираната от подсъдимия защитна версия, че след деянието по необясним за него начин в кръвта и урината му се е появило наркотично вещество, е проверена от съда и чрез назначаването на допълнителна химико-токсикологична експертиза, чието заключение я опровергава. По експертен път апелативният съд е установил обстоятелствата, че в кръвта и урината на подсъдимия М. приблизително 23 часа след деянието, за което е привлечен да отговаря, е налице в ниска концентрация специфичния метаболит на тетрахидроканабинола като активен компонент на наркотичното вещество марихуана карбокси-Д⁹-ТНС. Установил е също така чрез назначената допълнителна химико-токсикологична експертиза, че конкретната концентрация на този метаболит сочи на употреба на наркотичното вещество в изминал период от време по-голям от 24 часа и до 49 часа от времето на взимане на пробите. Чрез същата експертиза е изяснил и причината, поради която изследването с полевия тест Drug Check 3000 е с отрицателен резултат – защото подсъдимият е употребил наркотичното вещество марихуана, за чието наличие се проверява оралната му течност, (а не кръв и урина), 16-24 часа преди извършването на теста. Съдът е обсъдил в решението обстойно всички налични по делото доказателства във връзка с квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3 НК (в.н.о.х.д., л. 332-334) и така въз основа на тях и на специалните знания на експертите в областта на химията и токсикологията е достигнал до верен извод и от гледна точка на формалната логика, че фактът, че подсъдимият М. е шофирал след употреба на наркотичното вещество тетрахидроканабинол (марихуана, канабис), е доказан по несъмнен начин. В касационната жалба на частните обвинители Т. Б., Г. И., М. Г., М. Б., С. И. бланкетно се твърди наличие на нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, но по същество недоволството се отнася до наложеното на подсъдимия наказание и то ще бъде обсъдено по повод наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. По отношение на релевираната от повереника на частните обвинители В. В., А. К., М. К., неяснота в мотивите на решението, съставляваща касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, ще бъде отговорено при обсъждането на заявените от страните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Неоснователно е оплакването на частния обвинител С. В., че решаващите съдилища превратно са тълкували доказателствата и само по обясненията на подс. М. и показанията на лица, на които е разказал, са приели за доказано, че В. В. е подритвал седалката на водача. Апелативният съд много внимателно и стриктно съблюдавайки процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК, е анализирал обясненията на подс. М. във взаимовръзката им с показанията на свидетелите Д. Б., Й. В. и Д. П.. Достигнал е до извод, че обясненията следва да бъдат ценени като достоверно доказателствено средство, тъй като в тяхна подкрепа са производните доказателства в показанието на св. П., която лично е чула същото от св. Г. Н. и св. Н. Л. преди двамата да бъдат транспортирани в болнично заведение (л. 14-15). В обобщение, не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което да обуслови отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Решаващият съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, изложил е ясно и без логически противоречия кои факти намира за доказани и въз основа на кои доказателства и доказателствени средства и е достигнал до извод, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е идентична с установената от него при собствената му аналитично-оценъчна дейност. Като инстанция по фактите при аналитично-оценъчната си дейност стриктно е следвал процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК, което позволява да бъде проследен начина на формиране на вътрешното му убеждение. Всички доказателствени източници – гласни, писмени и веществени, както и заключенията на назначените и от двете инстанции автотехнически и и химико-токсикологични експертизи, са обсъдени подробно, поотделно и в тяхната съвкупност, без да им е придадено съдържание или тежест, каквото те нямат, при спазване на правилата на формалната логика. Фактическата обстановка е изведена от процесуално валидни доказателства и доказателствени средства след тяхното внимателно и обстойно обсъждане. Не се констатира и заявеното в жалбата на частните обвинители Т. Б., Г. И., М. Г., М. Б., С. И. нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК. Внимателният преглед на съдържанието на решението сочи, че всички възражения на страните по делото, свързани с приетите от първата инстанция фактически положения, приложението на материалния закон и обстоятелствата, които влияят при индивидуализацията на наказанието и неговата справедливост, са обсъдени и получили подробен и изчерпателен отговор. По доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК: Възраженията в касационните жалби на защитниците на подсъдимия и на частните обвинители по повод правилното приложение на материалния закон са в две насоки. Защитниците считат, че квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3 НК – управление от подс. М. на лекия автомобил след употреба на наркотично вещество, не е доказано по несъмнен начин и подсъдимият неправилно осъден за това, а частните обвинители – че пътно-транспортното произшествие е настъпило и поради превишената скорост от 98 км/ч, с която подс. М. е управлявал в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП моторното превозно средство, но за това нарушение, както и за нарушенията по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, той е оправдан. Освен това частните обвинители В. В., А. К. и М. К. не са съгласни и че деянието е извършено от подс. М. поради небрежност и считат, че се касае за самонадеяност. Тези оплаквания са неоснователни. При установените по делото фактически положения, свързани с механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, последиците от него и установения факт, че в организма на подсъдимия е открито наличието на наркотично вещество, деянието на подс. М. е съставомерно по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 2, б. „б“, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Въпросът дали е доказано по несъмнен начин, че подсъдимият е управлявал след употреба на наркотично вещество не е оплакване за неправилно приложение на закона, а за фактическа необоснованост, която не е касационно основание. Неоснователни са аргументите в касационната жалба на първия от защитниците на подсъдимия, че не е без значение кога е станала употребата, както и че когато в наказателния закон е въведено това квалифициращо деянието по чл. 343 НК обстоятелство, в правната комисия на Народното събрание не бил обсъждан принципа за „нулева толерантност“ към употребилите наркотици водачи. Материалният закон не се интересува кога е употребено наркотичното вещество, така както не се интересува и от това дали деецът при управление на моторното превозно средство не е спазвал правилата за движение, повлиян от него и поради това е извършил престъпление по транспорта. За да е налице квалифициращото обстоятелство управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества е достатъчно да бъде установено наличието на наркотично вещество в тялото на водача към момента на причиняване на пътнотранспортното произшествие по реда на Наредба № 1/19.07.2017 година или чрез назначена в досъдебното производство химико-токсикологична експертиза. Съдилищата по фактите и правото правилно са приложили закона като са оправдали подс. М. по обвинението, че при управлението на автомобила е нарушил и правилата за движение и по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Правните изводи, изведени от фактите по делото, че първото правило е общо, а следващите две, които са свързани с режима на избраната от подсъдимия скорост на движение, не са пряка и непосредствена причина за настъпването на съставомерния резултат, са верни. Верен е и правният извод, че правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП се съотнасят едно към друго като общо към специално правило, поради което поначало е невъзможно едновременното им нарушаване, тъй като винаги специалното правило изключва общото. Затова настояванията на частните обвинители, че подс. М. е следвало да бъде признат за виновен, че е нарушил чл. 5, ал.1, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, каквото е било повдигнатото от прокуратурата обвинение, е неоснователно. Случилото се на пътя е класически пример за извършено нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП – загуба на контрол от страна на водача върху управляваното от него моторно превозно средство. Тя не се дължи на това, че избраната скорост на движение не е съобразена с неблагоприятни фактори в пътната обстановка, каквито са примерно описаните в диспозицията на правната норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, или на движение с по-висока от разрешената скорост, каквото е нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, а единствено на отклоняване на вниманието на водача от пътя и разположението на автомобила върху него, последвано от неправилното боравене с уредите за управление на моторното превозно средство, което от своя страна е довело до напускането му на пътя и удар в крайпътно дърво, в резултат на който са настъпили съставомерните общественоопасни последици – смърт на две лица и средна телесна повреда на трето. Верни са и изводите на решаващите съдилища, че към настъпилия от деянието му общественоопасен резултат подсъдимият е проявил небрежност. Той не го е предвиждал, но е могъл и е бил длъжен да предвиди, че с обръщането си назад в желанието си да потупа по крака пострадалия В. В., за да го остави да шофира необезпокоявано, ще загуби възможността да наблюдава пътя и да контролира положението на автомобила върху него и така съществува реален риск да предизвика пътнотранспортно произшествие с общественоопасни последици. Поради това не е налице твърдяната от повереника на частните обвинители В., К. и К. неяснота и противоречие в мотивите на въззивната инстанция по повод формата на проявената от подс. М. непредпазливост – небрежност или самонадеяност, което е видно от съображенията, изложени на л. 20-21 от решението. Основателно въззивният съд е посочил още по повод искането на частния обвинител В. да бъде прието, че деянието е извършено от подсъдимия при самонадеяност, че след като според обвинението, внесено от прокуратурата, деянието е осъществено при несъзнавана непредпазливост, встъпилата в процеса акцесорна страна–частен обвинител разполага с процесуалното право само да поддържа обвинението такова, каквото то е повдигнато пред съда, но не и да го изменя. Не се установява твърдяната от повереника на частните обвинители В., К. и К. неяснота и противоречие в решението и по въпроса за причинната връзка между деянието на подс. М. и настъпилите общественоопасни последици. Вярно е, че на л. 16 от решението въззивният съд е приел от фактическа страна, че пътниците на задната седалка Т. Б., В. В. и Г. Н. разговаряли и се смеели, а В. В. се закачал с водача П. М. като подритвал седалката му и подсъдимият, държейки с лявата ръка волана, се извърнал назад и го ударил с другата ръка по крака, както и че именно това моментно отклонение на вниманието е довело до поднасяне на автомобила, след което настъпило пътнотранспортното произшествие, но от така приетите факти не следва извод, че съдът счел, че загубата на контрол от водача, довел до настъпването на вредоносния резултат, е обусловена от поведението на пострадалия В. В.. За да бъде конкретното деяние престъпление, необходимо е съставомерните общественоопасни последици да са настъпили като негово следствие. Причинната връзка между деянието и престъпния резултат е необходим обективен елемент на престъплението, определя неговата наказателноправна квалификация и е обективна предпоставка на наказателната отговорност (Иван Ненов, Наказателно право на Република България, Обща част, Книга втора, л. 23-24). Според задължителната съдебна практика, за да се обсъжда съставомерност на деянието на водач по чл. 343 НК, е необходимо обективно да съществува причинна връзка между извършеното от него при управлението нарушение на конкретно правило за движение по ЗДвП и настъпилия общественоопасен резултат (ППВС 1/83, т. 2, б. „а“). Причината, поради която водачът е извършил нарушението на правилото за движение, не е елемент на причинната връзка между деянието и общественоопасния резултат, тя стои извън очертаните в наказателноправната норма други обективни признаци на конкретния престъпен състав, но е обективен факт, който има отношение към протеклия причинно-следствен процес и подлежи на оценка като обстоятелство, което има значение при индивидуализацията на наказанието. По доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК: Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, за чието наличие настояват както подсъдимият и защитниците му с довод, че неправилно е отказано приложението на чл. 66, ал. 1 НК, така и частните обвинители, които считат, че наказанието не е отговаря на обществената опасност на деянието и подсъдимия като водач, на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, които според тях неправилно са преценени като тежест и поради това наказанието не би постигнало целите по чл. 36 НК. Изложените от частните обвинители доводи за несъгласието им с размера на наложеното на подс. М. наказание, както и искането на частния обвинител В. още в касационното производство наказанието да бъде увеличено, налагат върховната инстанция да направи някои принципни бележки преди да се произнесе по наведените в жалбите им аргументи. Първата от тях е, че наказанието, което може да бъде наложено на един деец за извършеното от него престъпление, е предвидено в наказателния закон. Неговият вид и размер са въпрос на така наречената диференциация на наказанията съобразно различните по вид престъпления и техните различни престъпни състави, която е дело на законодателя и се отнася към провежданата от държавата наказателна политика. За престъпния състав по чл. 343, ал. 4 от НК на непредпазливото престъпление по транспорта, законодателят е предвидил, че следва да бъде налагано наказанието по чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК като за причинена смърт на повече от едно лица в размер от три до петнадесет години, когато с деянието е причинен минимално изискуемия съставомерен резултат смърт на едно лице и телесна повреда (средна или тежка) на второ. В границите на този размер – от 3 до 15 години, следва да бъде определено наказанието на дееца и при наличието на настъпили по-тежки общественоопасни последици (причинени едновременно с деянието смърт и телесни повреди на повече от едно лица), включително и в случаите, когато наред с тях са налице още някои или всички квалифициращи деянието обстоятелства, посочени в чл. 343, ал. 3 НК – ако то е извършено в пияно състояние, след употреба на наркотични вещества или техни аналози, деецът е избягал от местопроизшествието, или е управлявал, без да има необходимата правоспособност, или деянието е извършено на пешеходна пътека. Индивидуализацията на наказанието вече е дейност на съда, при която той следва да отмери наказанието на подсъдимото лице в пределите, предвидени за съответния престъпен състав, след преценка на степента на обществената опасност на конкретното деяние и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, като държи сметка и за това, че наказанието се налага не защото то е просто голо възмездие, отмъщение за стореното зло или за да се поправят с него причинените с престъплението вреди, а защото има за цел да въздейства така върху дееца, че да го превъзпита и поправи, да му въздейства предупредително и да му отнеме възможността да върши други престъпления (специално-превантивна функция) и в същото време да въздейства възпитателно и предупредително на други неустойчиви лица в обществото (генерална превенция). Генералната превенция обаче, не може да се постига единствено с налагане на тежки наказания, защото тогава наказанието не би било съответно на тежестта на конкретното престъпление и вината на конкретния деец и отново би било явно несправедливо. Удовлетворяването на обществените очаквания за справедливост не е дейност от областта на правосъдието, а на наказателната политика, провеждана от законодателната власт. Когато преценява какво е справедливото наказание, съдът е длъжен да се съобрази с разпоредбите на чл. 54-59 НК и да приложи закона такъв, какъвто е. Втората бележка се отнася до това, че в касационното производство върховният съд при първо по ред разглеждане на делото, не може да утежни положението на подсъдимото лице като увеличи наложеното му наказание, поради което направеното от частния обвинител В. искане касационният съд да накаже подс. М. с по десет години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство, е неизпълнимо. ВКС намира, че наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2 НПК. Липсва изискваната от закона „очевидност“ на несъответствието между отмереното наказание, което е индивидуализирано в размер под средния, предвиден за престъплението по чл. 343, ал. 4 НК и степента на обществена опасност на конкретното деяние и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите на наказанието по чл. 36 НК. Пловдивският апелативен съд е възприел оценката на първоинстанционния съд за завишената степен на обществена опасност на конкретното деяние с оглед настъпилите общественоопасни последици, обмислени от гледна точка на броя на пострадалите лица, който превишава този, който законът посочва като минимално изискуем общественоопасен резултат, за да е съставомерно деянието по чл. 343, ал. 4 НК. Взел е предвид и наличието на квалифициращото деянието обстоятелство, че подсъдимият е управлявал след употреба на наркотични вещества. Въззивната инстанция е пропуснала да коригира първоинстанционния съд, който е приел, че степента на обществена опасност на конкретното деяние е по-висока, защото подсъдимият е нарушил две разпоредби – чл. 5, ал. 1, т. 3 и чл. 20, ал. 1 ЗДвП, които са в причинна връзка с настъпилия резултат. Единственото правило, което е нарушено и е в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици, е това по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗДвП, която забранява на водачите да управляват пътно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози няма самостоятелно значение, тъй като е въздигната в квалифициращ деянието признак с диспозицията на чл. 343, ал. 3 НК. Не подлежи на обсъждане и дали самото квалифициращо обстоятелство е в причинна връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие, защото законът не изисква такава връзка между състоянието на водача и допуснатите нарушения на правилата за движение. Към случаите на управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества в пълна степен се отнася и задължителната съдебна практика по повод управлението в пияно състояние (ППВС № 1/83, т. 4, б. „в“). Вярна е констатацията на решаващите съдилища, че личната степен на обществена опасност на дееца като водач не е малка, след като откакто е придобил свидетелство за правоуправление на 05.06.2019 година до датата на пътнотранспортното произшествие 11.11.2020 година за период от около година и половина е наказан четири пъти за нарушения на ЗДвП, сред които преминаване на червен светофар, несъобразяване с пътната маркировка и е установено от доказателствата по делото участието му в нерегламентирани надпревари с автомобили по улиците на гр. Пловдив. Решаващите съдилища коректно са извели от доказателствената съвкупност всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Към първите са отнесени чистото съдебно минало, липсата на данни за противообществени прояви, изразеното разкаяние, събраните доказателства за неговата трудова и учебна ангажираност, представените положителни за личността му характеристики и по-леката форма на вина (небрежност) при извършване на деянието. Въззивната инстанция е счела, че недооценени от окръжния съд съобразно действителната им тежест на смекчаващи отговорността обстоятелства са останали оказаната помощ от подс. М. след пътнотранспортното произшествие на трима от пострадалите – Г. Н., В. В. и Н. Л., както и поведението на пътниците в автомобила и подритването на седалката на подсъдимия М., предшествало неговото обръщане назад. За отегчаващи отговорността на подс. М. обстоятелства първостепенният е приел причиненият тежък престъпен резултат – че се касае за смъртта на две млади момчета и телесни увреждания и на друго лице извън съставомерните последици, както и превишената скорост, с която подсъдимият е управлявал лекия автомобил. От своя страна въззивният съд, след като се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че подсъдимият не е бил дисциплиниран водач, е установил и други отегчаващи отговорността му обстоятелства – че е бил предупреждаван за начина си на опасно шофиране от св. М., че двукратно - на 05.10.2019 година и на 14.01.2020 година е станал причина за настъпването на застрахователни събития като при първото ударил автомобил, извършващ маневра завой при движението си на заден ход, а при второто – удар на друг автомобил при извършване на маневра изпреварване. Освен това е взел предвид и постъпилите данни от полицейски служител, че подсъдимият е конфликтна личност и не се ползва с добро име в града. ВКС се съгласява с оценката на решаващите съдилища, че индивидуализацията на наказанието на подсъдимия М. следва да бъде определено по реда на чл. 54 НК при превес на смекчаващите над отегчаващите неговата отговорност обстоятелства. Смекчаващите отговорността обстоятелства не са многобройни и никое от тях няма изключителен характер, така че и най-лекото наказание от три години лишаване от свобода, което е предвидено за престъплението по чл. 343, ал. 4 НК, да е несъразмерно тежко. Аргументите за явна несправедливост на наказанието, изложени в касационните жалби на защитниците и поддържани при пледоариите в съдебното заседание, са неоснователни. Невярно е, че настъпилите общественоопасни последици са взети предвид от самия закон, защото ако това беше така, санкцията нямаше да има минимални и максимални граници на наказанието лишаване от свобода. За съставомерността на деянието по чл. 343, ал. 4 НК е достатъчно да е причинена смърт на едно лице и телесна повреда на друго. Освен това самото деяние е квалифициран случай по чл. 343, ал. 4 НК поради управлението на лекия автомобил от подсъдимия след употреба на наркотично вещество. Невярно е, че съдилищата не са взели предвид признанието на вината за допуснатото пътнотранспортно произшествие, искреното страдание за смъртта на приятелите му, поведението на пострадалия В. В., допринесло за моментното отклонение на вниманието на подсъдимия и чистото му съдебно минало, което е видно от мотивите на съдебните актове. Твърденията, че подсъдимият бил добър и дисциплиниран водач и единствените отегчаващи отговорността обстоятелства били наложените административни наказания за нарушения на ЗДвП се опровергават от изобилните писмени доказателства в обратен смисъл. Неоснователни са и доводите, че въззивният съд е следвало да намали наложеното от първата инстанция наказание, след като е приел по-голяма тежест на поведението на пътниците в автомобила и на оказаната от подс. М. помощ след деянието като смекчаващи отговорността обстоятелства. Апелативният съд е установил допълнителни отегчаващи отговорността обстоятелства, а дейността на съда при индивидуализирането на наказанието не представлява механично сборуване на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не може да бъде споделен и доводът, че с потвърждаването на наложеното наказание съдът е отдал превес на генералната над специалната превенция. Генералната превенция в контекста на неспирната война по пътищата несъмнено е важна, но в този случай предвид конкретните данни за поведението на подсъдимия на пътя, прилагането по отношение на него на по-интензивна държавна принуда е наложително, за да преосмисли и изкорени противообществените си навици, да осъзнае каква отговорност носи на пътя не само за своя живот, но и за живота и здравето на всеки участник в движението и да се въздържа занапред от подобни прояви. Неоснователни са и касационните жалби на частните обвинители. В тях се съдържат искания за прилагане на стандарти при индивидуализацията на наказанието на подс. М., които не са в синхрон са разпоредбите на чл. 54 НК. Невъзможно е положителните данни за личността му да бъдат игнорирани само защото е водач, изградил траен модел на поведение на нарушител на правилата за движение или пък защото нямали стойност, тъй като са написани от частноправни субекти. В живия живот за всяко лице може да има както положителни, така и отрицателни отзиви за личността му. На положителните отзиви за личността на подсъдимия не е придадена уникалност, както твърдят частните обвинители Т. Б., Г. И., С. И. и техния повереник, защото наказанието не е определен в минимален размер или по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Невъзможно е да бъде игнорирана и оказаната от подсъдимия помощ след пътнотранспортното произшествие на пострадалите от него само затова защото е бил подпомогнат и от други хора. Невъзможно е също така, да бъде оценено като отегчаващо отговорността обстоятелство обръщането на подсъдимия назад към пътуващите на задната седалка, тъй като това действие е част от нарушението на правилото за движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Управлението след употреба на наркотични вещества е квалифициращо обстоятелство на престъпния състав, по който подс. М. е признат за виновен и наказан и съобразно чл. 56 НК то не може самостоятелно да бъде преценявано като отегчаващо неговата отговорност. Невярно е заявеното в касационните жалби, че решаващите съдилища не са взели предвид като отегчаващи отговорността обстоятелства скоростта на движение на подсъдимия, двете пътнотранспортни произшествия с материални щети, лошите характеристични данни от полицията, младата възраст на пострадалите, настъпилия особено тежък резултат и участията в нерегламентирани надпревари с автомобили, доколкото всички тези обстоятелства са получили необходимата съдебна оценка, което е видно от мотивите на съдебните актове и срещу която оценка е недоволството на защитниците на подсъдимия. При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не могат да бъдат обсъждани обстоятелства, които са останали недоказани. Това се отнася до твърденията на частните обвинители, че подсъдимият е участвал в т.нар. „дрифтове“ и че 24 часа след пътнотранспортното произшествие отново е шофирал, а шофирането от подсъдимия след датата на катастрофата, но преди да му бъде наложена мярката за процесуална принуда по чл. 69а НПК не е нито отегчаващо, нито смекчаващо отговорността обстоятелство, а е обстоятелство с неутрален характер. Не е налице и неяснота в мотивите на решението относно това за кое от двете наказания се отнася констатацията на ПАС, че първостепенният съд не е оценил „с необходимата тежест“ действията на пътници в превозното средство, водещи до последваща загуба на контрол от страна на водача върху управляваното от МПС и настъпването на вредоносния резултат. За престъпленията по чл. 343 НК предвиденото от закона наказание е комплекс от наказателни санкции, които нямат значение на отделни самостоятелни наказания, защото те заедно са предвиденото за извършеното престъпление наказание, към което се отнасят смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства. В касационното производство доказателства за направени в него разноски не са представени от частния обвинител В. и такива не могат да бъдат присъдени. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 51/03.04.2023 година, постановено по в.н.о.х.д. № 246/2022 година по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.