Р   Е    Ш   Е   Н   И   Е                                                         № 40                               гр.София, 12 февруари  2009 год.                                 В   ИМЕТО  НА  НАРОДА                Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и девета година  в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                      ЧЛЕНОВЕ:    ВЕРОНИКА ИМОВА                                                                ПАВЛИНА ПАНОВА   При участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА секретаря  Иванка Илиева, разгледа докладваното от съдията  ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 670/2008 год.   Производството е образувано по касационна жалба от адвокат И, з. на подсъдимия М. В. И. СРЕЩУ нова въззивна присъда от 09.10.2006 год. по внохд №2315/06 год. по описа на Софийски градски съд. С въззивната присъда ,по протест на СРП, е отменена присъда от 26.04.2006 год. по нохд№13513/05 год. на Софийски районен съд, с която М. В. И. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за престъпление по чл.198, ал.1, алт.първа, вр. с чл.26, ал.1 НК и, вместо нея, М. В. И. е признат за виновен, че при продължавано престъпление, за времето от 17 .05.1994 год. до 28.05. 1994 год., в гр. С., около обяд 13.30- 14.30 часа, в района на П. градска болница, на бул. П. Евтимий", е отнел от владението на лицата Д. Д. Н. и В. Ж. Ж. , чужди движими вещи - златни бижута , от първата - златен синджир, 14 кара ,8 грама и златна плочка - 24 карата, 4 грама и златно кръстче с изображение на Исус Христос, 14 карата, 1 гр, с обща стойност 6 832 лева и от втората - златен синджир с кръст-14 карата, с тегло 3 грама на стойност 1 484 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, на обща стойност 8 316 лева, като за отнемането им употребил сила, поради което и на основание чл.198 ал.1 алт. 1-ва, вр. чл. 26, ал.1 НК и вр. чл.54 НК еосъден на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.66, ал.1 НК наказанието е отложено за изпълнение за срок от четири години, считано от влизане в сила присъдата. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото от 41 лева. В КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА се изтъква нарушение на закона, с искане за оправдаване по обвинението и явна несправедливост на наказанието, с искане за значително намаляване размера на наказанието. Според доводите в жалбата, обвинението не е доказано по несъмнен и безспорен начин относно авторството на деянието. По делото не са събрани доказателства, които по безспорен начин да доказват вината подс. М. И. Неоснователно е посоченото в обвинителния акт, че при обиск в дома на М. И. е намерено голямо количество златни накити, тъй като обискът е в дома на неговия баща. В подсъдимия не са намерени златните предмети отнети от пострадалите свидетелки, освен личните такива на съпругата му. Показанията на свидетелките относно външния вид на дееца са противоречиви,поради което не може да се направи категоричен извод че подсъдимият е автор на грабежите. От разпита на свидетелите Г се установи, че и на двете инкриминирани дати М. И. е бил на строителен обект и на зъболекар. Тези факти правят невъзможно приетото от въззивната инстанция, че М. И. е извършител на грабежите. В следствения арест той е бил бит многократно, а подписаните от него обяснения „са му диктувани”. В съдебно заседание касаторът –подсъдим не се явява редовно призован. Вместо него защитата му - адвокат И, поддържа жалбата с изложените по-горе съображения и иска оправдаване по обвинението, или значително намаляване наказанието, поради продължителността на процеса, обуславяща изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. ПРОКУРОРЪТ от ВЪРХОВНАТА КАСАЦИОННА ПРОКУРАТУРА дава заключение за неоснователност на жалбата , поради доказаност на обвинението относно деянието и авторството му от подсъдимия и правилната квалификация под признаците на престъпния състав, съгласно обвинението. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на проверка и съгласно правомощията си, прие следното : Жалбата Е НЕОСНОВАТЕЛНА по основанието за нарушение на закона и ОСНОВАТЕЛНА по оплакването на явна несправедливост на наказанието. Фактическите обстоятелства от предмета на доказване са установени по реда и със средствата предвидени в НПК. Неоснователни са доводите на касатора за недоказаност на авторството на деянието от подсъдимия М, поради противоречиви показания на пострадалите и поради доказаност на твърденията в обясненията на подсъдимия , че по време и на двата грабежа , той е бил на друго място, а не на местопрестъплението. Тезата му е проверена и е останала без последици като изолирана от доказателствената съвкупност. Авторството на деянието и вината подс. М. И. са доказани по безспорен начин, поради което са неоснователни всички изтъкнати доводи в тази насока. Авторството е установено от показанията на свидетелките Н. , Д. и Ж. , подкрепени от протоколите за разпознаване на подсъдимия И, приобщени по делото по реда на чл.283 НПК/ с пр. л.45-л.48 он сл.д./. В показанията си трите очевидки, две от които са пострадалите свидетелки, са установили механизма на извършване на отнемането на вещите от тях и формата на приложената от дееца принуда за отнемането им от владението на пострадалите.становено е, че и при двата грабежа деецът е причаквал жертвите в района на П. градска болница, гр. С. и със затичване се е приближавал към съответната жертва, с ръка отскубвал висящите на шията и златни накити. Свидетелките са установили идентичността на извършителя , която съвпада с личността на подсъдимия И. Първоначално в показанията си те са очертали неговия словесен портрет. К. са го възприели и описали по идентичен начин относно постоянните му физични и анатомични белези - пол, ръст, възраст, телосложение, особености на косата, формата на лицето и чертите на лицето- с изразени скули. Съдът е проверил достоверността на възприятията им, не само като е съпоставил и проверил казаното от всяка една от свидетелките, но и като е използвал правилата на формалната логика. И двете свидетелки – пострадали, са се видяли лице в лице с извършителя на грабежа, тъй като механизмът на отнемането на златните им накити поставя дееца и жертвата очи в очи, в непосредствена близост. По делото е установено, че свид. Найденова е получила нараняване на шията си от ноктите на нападателя, предпоставящо близкия план на възприемане на дееца. За причинените и одрасквания е приобщено и оценено медицинско свидетелство. Наред с гласните доказателствени средства авторството на деянието е установено и от протоколите за разпознаване /бл.45-л.48 от сл.д./. Свидетелките Н. и Ж. , от една с. , както и свид. Димитрова, с нищо незаинтересована от случая очевидка на грабежа на свид. Найденова, са разпознали подсъдимият като автор на грабежа поотделно и независимо една от друга. К. са обяснили основанието за идентификацията на подсъдимия съобразно възприятията им от личните особености на формата на лицето и скулите, по чертите на лицето. Вън от тях, променливите белези на дееца като облеклото, с което е бил по време на всяко от двете деяния, описано от свидетелките, не сочи на съществени противоречия в показанията им , макар и с известни различия, което е оправдано , още повече те се отнасят до две отделни прояви , разделени по време от около един месец, в които той е носил различни дрехи. В тази връзка доводите на защитата са неоснователни. Фактът че Н. е посочила облеклото на дееца като състоящо се от черна тениска и черни платнени панталони и кожено яке, а Д. е определила облеклото му като спортно, основателно не е прието като съществено противоречие опровергаващо при възприемането на външния вид на дееца. Тези показания не си противоречат в основния факт, че той е бил спортно облечен. Данните за облеклото му, установени от свид. Жекова, че при нападението и бил обут с ангунг /долнище и горнище/ и с бели маратонки, основателно са приети са достоверни, при положение, че това е друг случай, различен от първия. Въззивният съд основателно е отбелязал , че за достоверността на разпознаването следва да се съди по устойчивите белези по които личността на дееца е била установена, каквито не са неговото облекло, а анатомическите и физически белези, при описанието на които е потвърдена достоверността на гласните доказателствени средства . Разпознаването на подсъдимия като автор на деянието от същите свидетелки като процесуално-следствено действие е извършено при спазване на условията и реда по НПК, предвидени в чл.169-чл.171 НПК. То е осъществено след разпита на свидетелките, в който първоначално, всяка от тях, е очертала словесно неговия портрет. Въз основа на тези им възприятия предявеният им снимков материал само е улеснил идентифицирането на дееца, което не е в нарушение на реда за събирането на доказателства. Между разпознаващите свидетелки и разпознавания не е имало пряк контакт, преди провеждането на разпознаването. За законосъобразността на разпознаването е релевантна последователността, при която разпитът на свидетеля трябва задължително да предхожда участието му в разпознаването , както и да не се допуска пряк контакт между разпознаващия и разпознавания преди провеждане на действието. Поначало разпознаването може да бъде както на живо лице , така и на предмети, в това и по снимков материал, но при условията и по реда на чл.169-171 НПК. Неоснователно се твърди от защитата , че свид. Мария С. - продавачка в павилион за закуски на ьгьла на булеварда, не е издирена и разпитана. Точно обратното е вярно, тя е издирена и разпитана на въззивното съдебно следствие и е заявила възприятията си от грабежи на инкриминираното място и с очертания от останалите доказателствени източници механизъм. Неоснователно се твърди в жалбата че незаконосъобразно съдът е игнорирал показанията на свидетелите Г, които опровергават участието на подсъдимия в деянията. Възззивният съд аргументирано е отхвърлил като недостоверни показанията им, с което е спазил императива на чл.305, ал.3 НПК. Дори и съдът да е кредитирал тези показания относно всяка от инкриминираните дати и да е приел, че подс. Митков И. на всяка от тях е бил на посочените от свидетелите места в София, по делото не е установено по несъмнен начин, че той е бил на тези места и по време на деянията, извършени между 1 часа. Съдът е установил противоречия в обясненията на подсъдимия И с показанията на свидетелите Г, че на първата инкриминирана дата 17.05.94 год. в 13,30 часа е бил на зъболекар в ж.к. Люлин , тъй като свидетелят Г е установил, че с подс. И. на същата дата, по обяд, са напуснали работата си в обект в ж.к.”Люлин” и той е заявил, че ще ремонтира апартамента си, а не посещение при зъболекар. Независимо от това къде е трябвало да отиде, след раздялата му с Г. по обяд, по правилата на формалната логика, не е съществувала пречка за подсъдимия да бъде по времето на деянието и на всяко друго място, в това и на мястото на деянието. По отношение на втората инкриминирана дата 28.05.94 год., съдът отново не е дал вяра на обясненията на подсъдимия и на показанията на посочените двама свидетели, според които те са работили заедно с подс. И. на частен обект в ж.к.”Люлин”, а е установено по делото от писмените доказателствени средства, че подсъдимият не е работил на частен обект по това време, защото предния ден е бил назначен на работа във фирмата МИУ, от която е получил възнаграждение за целия месец май /спр. от характеристика и ведомост , приложени по сл .д./ . Оплакването на подсъдимия и защитата, че при задържането му е бил малтретиран и подписаните от него обяснения в които прави извъ процесуални признания са му били внушени, е ирелевантно към процеса на събиране на доказателствените източници. Доказателствените средства въз основа на които е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите, са събирани повторно в съдебната фаза и са проверени и оценени в условията на открит , публичен и състезателен процес, в който подсъдимият И защитата му са взели пряко участие, поради което не е било ограничено правото му на защита и на справедлив процес. Неоснователен е и доводът, че ненамирането на предметите на инкриминираните две деяния във владението на подсъдимия се е отразило върху недоказаността на обвинението. Тези два факта не са в пряка зависимост. Фактът че инкриминираното деяние е резултатно престъпление не изисква поначало престъпното своене на отнетата вещ да се установява с намирането и у дееца. Релевантно за отговорността му е към момента на деянието той да е установил фактическа власт върху нея, с което деянието е довършено. Отношението на дееца към вещта след това, не е обект на отговорността му. Затова и ненамирането на процесните предмети на грабежа при претърсването в жилището, обитавано от подсъдимия и съпругата му към момента на деянието, където са намерени и иззети и впоследствие, върнати на подсъдимия голямо количество златни накити, част от които сходни по вид с отнетите от престъплението, но не и самите предмети на престъплението, не сочи на недоказаност на обвинението. Относно твърдението в жалбата за явна несправедливост на наказанието : ВКС намира второто оплакване за основателно. Макар и въззивният съд да е обсъдил всички определящи вината на подсъдимия обстоятелства и да е отчел приключването на делото извън каквито и да било разумни срокове, не е оценил това фактическо съждение при определяне на наказанието. Ако беше сторил това, индивидуализацията на същото нямаше да е по чл.54 НК, а по чл.55,ал.1,т.1 НК. Постоянна е съдебна практика на ВКС, която е съобразена с практиката на ЕСПЧ по чл.6 от ЕКЗПЧОС, че нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок е основание подсъдимият да се ползва от правото на изключително смекчаващо вината му обстоятелство при индивидуализацията на наказанието му. Разумният характер на продължителността на производството се преценява според конкретните обстоятелства по делото и съгласно установените в практиката му критерии, а именно сложността на делото, поведението на подсъдимия и на органите на досъдебната фаза и на съда /виж, наред с други и решението: Пелисие и Саси срещу Франция , GC, решение от 17 март 1999 г., n 25444/94, § 62, CEDH 1999-II/. Дългият срок на процеса, който е продължил извън волята на подсъдимия М, вече над 14 години, е поначало по причина на забавено разследване в досъдебната фаза, за което са отговорни органите на досъдебното производството. Но СГС, в посочения по делото състав , също е допринесъл за увеличаване на този срок с още две години, като е допуснал забавяне на изготвянето на мотивите и на администрирането на жалбата подсъдимия , подадена на 23.10.06 год., за разглеждането и от ВКС. Липсата на сложност на делото от фактическа и правна с. , съчетана с нееднократно връщане на делото за доразследване от прокурор при СРП, не е оправдано за времето от образуване наказателното производство през юни 1994 год. до внасянето на обвинителния акт в съда и образуване на съдебно производство пред СРС през м.ноември 2005 година. Вън от това забавяне на процеса , е последвало забавяне и от СГС, който е произнесъл присъдата си на 09.10.06 год., но е изпратил делото с жалбата срещу присъдата, за разглеждането и от ВКС, близо две години и два месеца по-късно, едва на 16.12.08 год., за което касаторът – подсъдим не може да бъде обвинен, че е причинил забавяне на производството. При тези данни категоричното нарушаване на чл.22 НПК и чл.6 от ЕКЗПЧОС, изисква третирането на нарушението на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като изключително смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство. Поради тези данни, съдът счита, че наказанието трябва да се определи при условията на чл.55 , ал.1т.1 НК като бъде намалено на две години лишаване от свобода и срокът на отлагането му да се намали от четири години , на три години, съгласно чл.66, ал.1 НК. В останалата и част, присъдата трябва да бъде оставена в сила. Воден от тези мотиви ВКС на РБ   Р Е Ш И   ИЗМЕНЯВА въззивна присъда от 09.10.2006 год.постановена по внохд №2315/06 год. по описа на Софийски градски съд относно наказанието наложено на подсъдимия М. В. И. по чл.198, ал.1 НК и вр. с чл.26, ал.1 НК , във вр. с чл.54 НК, като във вр с чл.55, ал.1 т. НК НАМАЛЯВА наказанието, от три години лишаване от свобода на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА , КАКТО И СРОКА НА ОТЛАГАНЕ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НАКАЗАНИЕТО ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА по чл.66, ал.1 НК ,от ЧЕТИРИ ГОДИНИ, на ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане в сила присъдата . В останалата част ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДАТА ОТ 09.10.2006 год., постановена по внохд №2315/06 год. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :