РЕШЕНИЕ № 212 София, 10. септември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на осемнадесети април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 338 описа за 2011 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 11.10.2010 г. по гр.д. № 1434/2008, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд от 14.01.2008 г. по гр.д. № 16412/2007, с което са отхвърлени предявените частични искове, квалифицирани по чл. 30, ал. 3 ЗС. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на процесуалноправния въпрос за доказателствената сила на нотариалните актове за собственост и по материалноправния въпрос за съотношението между правото на съсобствениците да участват в ползите от съсобствения имот по чл. 30, ал. 3 ЗС и правото на обезщетение за пропуснати ползи, когато е ограничен достъпа до съсобствения имот по чл. 31, ал. 2 ЗС. По повдигнатия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че в тежест на страната, която претендира да е собственик на един имот или на някаква част от него е докаже по несъмнен правото си. Правото на собственост се счита установено по несъмнен начин с представянето на нотариален акт за придобиването му чрез сделка, констативен нотариален акт за собственост или нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Нотариалният акт не установява правото на собственост със сила на пресъдено нещо, но поради легитимиращия титуляря ефект възлага на оспорващия правото на собственост тежестта да докаже обстоятелствата, които изключват, променят или погасяват установеното в нотариалния акт право на собственост. По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Ако някой от съсобствениците е извлякъл някаква полза от общата вещ, той дължи на съсобствениците си съответна част от нея. Ако, макар и да е използвал вещта, той не е извлякъл никаква полза, не дължи нищо на съсобствениците, защото има право да си служи с общата вещ наред с тях. По този иск в тежест на ищеца е да докаже както своето право на собственост, така и ползата, която ответникът е извлякъл. Когато някой от съсобствениците е лишен от ползването на общата вещ, той може съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС да покани съсобственика, който я използва да му предостави достъп или да му плаща ползите, от които той като неползващ собственик е лишен (пропуснатите ползи). По този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и ползата, която е пропуснал след поканата. По този иск е без правно значение дали използващият съсобственик, който не е предоставил достъп след поканата е извлякъл някаква полза. Той дължи обезщетение за пропуснатите ползи, дори да не се е обогатил никак от общата вещ. Ако след поканата той е реализирал някаква полза, той дължи съответната част от нея, колкото и да е голяма тя, но ако реализираната полза е по-малка от пропуснатата, той дължи обезщетение в размер на пропусната полза. Използващият общата вещ съсобственик не може да се брани с възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с пропуснатата. Той може да се брани само с възражение, че е предоставил достъп или че е платил обезщетение. За да получи по-голямо обезщетение от пропусната полза, съсобственикът с ограничен достъп трябва да докаже реализирането й. Посоченото в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС изискване общата вещ да се използва „лично” само от друг съсобственик не означава, че той трябва след поканата непрекъснато да упражнява лично фактическа власт върху вещта. Общата вещ се използва „лично” само от един от съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на друг съсобственик, като е без значение кой осъществява фактическата власт от името на използващия съсобственик, защото е допуснат от него (по договор за наем, заем за послужване или по друга причина). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че част от имота е реституиран на страните, но за останалата част от него това не е установено по несъмнен начин, поради което от представените нотариални актове не може да се установят квотите на страните, а имотът се ползва от трети лица за паркинг, но не може да се установи дали това става по силата на договор за наем с ответника, или по силата на други възмездни отношения на ответника с ползвателите, тъй като за установяване на тези обстоятелства не са допустими свидетелски показания. В нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС. В обстоятелствената част на исковата молба ищците твърдят, че ответникът е поканен да плаща обезщетение за ползите, от които лишава първата ищца. Тази покана полза и нейната частна правоприемница. Правилно съдът е приел, че процесният имот е възстановен на ищцата и наследодателя на ответника, но в нарушение на съдопроизводствените правила е приел, че участието на страните в съсобствеността не е установено. По делото е представена заповед за възстановяване на собствеността, констативен нотариален акт и нотариален акт за дарение, от които се установява, че ищците са собственици на половината, а ответникът участва в съсобствеността. Дали този имот е реална част от по-голям урегулиран поземлен имот (съсобствен между страните по делото и общината) е въпрос, който не е разрешен с влезлия в сила съдебен акт за прекратяване на производтвото за делба на процесния имот между страните. С оглед предмета на делото правно релевантно е установеното с нотариални актове право на собственост на ищците върху половината от процесния имот. Кой е собственик на останалата част от имота наред с ответника е без правно значение, тъй като предмет на делото е отговорността на ответника за недопускането на ищците да ползват тяхната част от имота. Също в нарушение на закона съдът е приел, че макар да не е допускал ищците да ползват имота след поканата, ответникът не отговаря за пропуснатите от тях ползи, поради неустановеността на отношенията му с третите лица, които той е допуснал в имота, ползван за обществен паркинг. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявеният иск – разгледан от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено че процесният имот е възстановен на ищцата и наследодателя на ответника, като на ищцата е признато право на собственост върху половината от имота, а 1/10 тя е прехвърлила на другата ищца. Без правно значение е дали процесният имот съставлява реална част от по-голям урегулиран поземлен имот, кои са негови собственици, при какви квоти и дали съсобствеността в У. е прекратена. Също без правно значение е, кой е собственик на останалата половина от имота. Участието на ответника в съсобствеността има значение за квалификацията на предявения иск, но не и за неговата отговорност – ако участва в съсобствеността той ще отговаря по чл. 31, ал. 2 ЗС, а ако не участва – по чл. 59 ЗЗД. Ответникът не оспорва участието си в съсобствеността, а твърди, че съществува и друг съсобственик, тъй като съсобствеността в У. не е прекратена чрез реална делба. С представянето на съдебното решение по гр.д. № 1042/2009 на ВКС, ІІ ГО обаче този въпрос не е разрешен, тъй като съдът не се е произнесъл по предявения иск за делба, а е потвърдил въззивното решение за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството за делба. С нотариална покана, връчена при отказ на ответника на 15.09.2002 г. ищцата го е поканила да й плаща обезщетение за пропуснатите ползи, след което е прехвърлила 1/10 на втората ищца. През процесния период от 01.11.2004 до 01.04.2007 г. ищецът е ползвал процесния имот за обществен паркинг чрез трети лица, които е допуснал в него. Средният пазарен наем на половината от имота за месец ноември и декември 2004 г. съдът определя на не по-малко от 400 лева, за цялата 2005 г. – на не по-малко от 3.400 лева, за цялата 2006 г. – на не по-малко от 4.800 лева и за месеците януари, февруари и март 2007 – на не по-малко от 1.500 лева при условията на чл. 162 ГПК, тъй като не приема заключението на изслушаната техническа експертиза, която е дала заключението си на основата на възможността за събиране на такси за паркиране, без да вземе предвид евентуални разходи за издръжка на дейността и от там – на възможността на организатора на дейността да плаща наем на собственика. Видно от изложеното като не е предоставил възможност на ищците да ползват процесния имот през процесния период ответникът ги е лишил от възможността да реализират доходи от наем в размер на не по-малко от 2.900 лева – първата ищца и 1.450 лева – втората, поради което следва да бъде осъден да им заплати тези суми със законната лихва от предявяването на исковете на 18.07.2007 г. и всички разноски по делото в размер на 1.117,00 лева Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 11.10.2010 г. по гр.д. № 1434/2008. ОСЪЖДА С. Е. Н. от София да заплати на П. С. П. от София сумата 2.900,00 лева на основание чл. 31, ал. 2 ЗС със законната лихва от 18.07.2007 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и на М. М. П. от София сумата 1.450,00 лева на основание чл. 31, ал. 2 ЗС със законната лихва от 18.07.2007 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и на двете общо сумата 1.117,00 лева разноски за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.