Р Е Ш Е Н И Е № 456 гр.София, 15 март 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: 1. Галина Захарова 2. Красимира Медарова при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Генчев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1526 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия Б. Д. В. срещу решение № 99 от 6.08.2015 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 160/2015 г. С жалбите са въведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се, че въззивният съд е потвърдил осъждане по непредявено обвинение, с което е нарушил правото на защита на подсъдимия; не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, а вътрешното си убеждение е основал на компрометирани веществени доказателствени средства, проявявайки и избирателен подход при анализа на съвкупността от доказателства; не е отговорил на възражение с решаващо значение относно квалификацията на деянието по чл. 283 НК; предвид допуснатите съществени процесуални нарушения съдът е отхвърлил тезата за провокация към подкуп, която са поддържали подсъдимият и неговите защитници. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитниците (адв. Ч. и адв. Б.) подържат жалбите. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 61 от 28.11.2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора по н. о. х. д. № 414/2013 г. подсъдимият Б. Д. В. е признат за виновен в това, на 2.04.2013 г. в [населено място], в качеството на длъжностно лице – командир на отделение в група „Охрана” на сектор „Сигнално-охранителна дейност”, отдел „Охранителна полиция” в ОД на МВР – Стара Загора, да е приел от Д. С. Д. облага в размер на 40 (четиридесет) лева, която не му се следва, загдето не е извършил действия по служба във връзка с констатирано на 29.03.2013 г. нарушение по чл. 315, ал. 1, т. 2 от Кодекса за застраховането, като деянието е извършено от полицейски орган, поради което и на основание чл. 302, т. 1, б. „а” вр. чл. 301, ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от три години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК и наказание глоба в размер на 1 000 (хиляда) лева. Подсъдимият е лишен от правото да заема длъжности в системата на МВР и да упражнява полицейска професия за срок от пет години. Оправдан е за това, че не е съставил АУАН на Д. С. Д. за нарушение по чл. 100, т. 3 от ЗДП. С постановената присъда Старозагорският окръжен съд е приложил разпоредбата на чл. 59, ал. 1 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 99 от 6.08.2015 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 160/2015 г. присъдата е потвърдена. Жалбите, които се позовават на доводи за нарушение на закона и съществено нарушение на процесуалните правила, са НЕОСНОВАТЕЛНИ. В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е наведено оплакване за нарушено право на защита на подсъдимия, а именно: въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда, с която приетата облага е била свързана с неизвършено служебно действие по повод нарушение по чл. 315 от Кодекса за застраховането (КЗ), докато според диспозитива на обвинителния акт неследващата се облага е била приета от подсъдимия, загдето не е съставил акт за установяване на административно нарушение (АУАН) по чл. 100, т. 3 от ЗДП. Пловдивският апелативен съд бил длъжен да отчете противоречието между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, обуславящо връщане на делото на досъдебното производство, както и задълбочено да изследва дали подсъдимият В. е бил компетентен да съставя АУАН за нарушения по Кодекса за застраховането. Посочените аргументи са били изтъкнати и пред въззивния съд, който ефективно ги е разгледал в изпълнение на задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК. Законосъобразно е отхвърлил така формулираните доводи на защитниците, излагайки съображения, че обстоятелствената част на обвинителния акт съдържа ясно описание на констатираното от подсъдимия нарушение, допуснато от св. Д. при управление на моторното превозно средство с изтекъл срок на полицата за застраховка „Гражданска отговорност”, а съставянето на акт за установяване на посоченото нарушение пряко е зависело от извършването на определено дължимо действие от кръга на службата, което подсъдимият В. съзнателно е пропуснал да извърши; че поради това неправилната квалификация на нарушението на св. Д. - по чл. 100, т. 3 от ЗДП, отбелязана от прокурора в диспозитива на обвинителния акт, не е от естество да попречи на подсъдимия да разбере в какво точно се обвинява, да подготви необходимата защита и ефективно да я осъществява; че подсъдимият В. е бил един от служителите в сектор „СОД” при ОД на МВР – Стара Загора, на когото по силата на изрична заповед е било възложено да извършва контролна дейност по ЗДП, респ. контрол за наличието на сключен договор за задължителната застраховка по Кодекса за застраховането; че в конкретната фактическа ситуация неизвършеното от него действие по служба е представлявало задължителен елемент от цялостната дейност по съставяне на акт за установяване на административно нарушение. Неоснователни са и доводите на жалбоподателите, че при формиране на вътрешното си убеждение съдът не е обсъдил противоречията в показанията на св. Д.; игнорирал е показания на други свидетели, които разкривали планираната полицейска операция; незаконосъобразно се е доверил на дискредитираните веществени доказателствени средства, събрани чрез специални разузнавателни средства; в нарушение на чл. 14 НПК едностранчиво е подбирал само обвинителните доказателства. От мотивите на въззивното решение не се установява нарушение на правилата, гарантиращи правилно формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти и обстоятелства от предмета на доказване по делото. Изложените съображения позволяват да се проследи, че Пловдивският апелативен съд аналитично е преценил отново цялата съвкупност от доказателствени материали и надлежно е изследвал противоречията в гласните доказателствени средства. Кредитирал е показанията на св. Д., тъй като е констатирал, че различията се отнасят до незначителни детайли от фактологията на случая, а по отношение на съществените факти и обстоятелства свидетелските показания се съчетават с други достоверни източници на доказателствена информация. Въззивният съд не е пренебрегнал и протоколите от записи на телефонни разговори при подслушването, чието съдържание е съобразявал според специализираното заключение на назначената и възприета съдебно-техническа експертиза. Следователно, при формиране на вътрешното си убеждение Пловдивският апелативен съд нито се е основавал на процесуално недопустими източници на доказателства, нито събраните и проверени доказателства са били игнорирани или изопачени, респ. оплакванията за нарушаване на принципа по чл. 14 НПК са неприемливи. В касационните жалби се подновява и следващият довод на защитниците за провокация към подкуп. Тезата е била отхвърлена след законосъобразен анализ на относимата съвкупност от събрани по делото доказателства, мотивирали съдебния извод, че липсва преднамерено създадена обстановка за получаване на подкуп с цел да се навреди на подсъдимия. С оглед установеното от съда по същество, че използваните формулировки от подсъдимия В. достатъчно ясно са изразявали предварителното искане за подкуп, законосъобразно и в съответствие с т. 17 от Постановление № 8/81 г. на Пл.ВС е отхвърлено възражението на защитниците. Установените от въззивния съд фактически положения, че неследващата се парична сума е била приета във връзка със служебната дейност на подсъдимия, изключват и приложението на чл. 283 НК. Различието между състава на чл. 301 НК и чл. 283 НК е подробно изяснено в съдебната практика на Върховния съд (напр. Решение № 306/74 г. по п. д. № 237/74 г.). Ето защо от гледна точка на правилното приложение на материалния закон, по делото не е допуснато нарушение. Предвид оплакването на жалбоподателите за изцяло незаконосъобразно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, Върховният касационен съд провери и наложеното му наказание. Въззивният съд е възприел отчетените от първоинстанционния съд смекчаващи отговорността обстоятелства и напълно правилно е изключил от кръга на отегчаващите - отсъствието на проява на критичност. Пропуснал е обаче да съобрази и относително ниския размер на предмета на престъплението като част от онези конкретни особености на установените по делото факти, при чието специфично проявление във всеки отделен случай може да варира и преценката за степента на обществена опасност. Ето защо, с оглед на обема от обстоятелства, които имат влияние при избора на наказанието, смекчаващите отговорността на подсъдимия, признати и от въззивния съд (чисто съдебно минало, трудова ангажираност, добри характеристични данни), разгледани в съчетание с информацията за семейното положение на подсъдимия (женен с две малолетни деца, за които полага родителски грижи) като допълнение към положителния облик на личността, образуват система от многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Тяхната относителна тежест и значение позволяват да се направи заключение, че и най-лекото наказание в рамките на предвидената санкция по чл. 302, т. 1, б. „а” НК е несъразмерно тежко. Следователно, налице са условията за приложение на чл. 55, ал. 1 НК. Върховният касационен съд намира, че съвкупна санкция от една година и шест месеца лишаване от свобода с отложено изпълнение за подходящата продължителност от три години, както и лишаване от права по чл. 37, т. 6 и т. 7 НК за срок от две години, се явява напълно достатъчна за постигане на целите по чл. 36 НК. Целите на наказанието могат да бъдат докрай реализирани и без наложеното наказание глоба в размер на хиляда лева, което следва да се отмени. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 99 от 6.08.2015 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 160/2015 г., като намалява наказанието на подсъдимия Б. Д. В. на една година и шест месеца лишаване от свобода и лишаване от права по чл. 37, т. 6 и т. 7 НК за срок от две години. Отменя наказанието глоба в размер на хиляда лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: