4 Р Е Ш Е Н И Е № 395 София, 04 април 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 септември, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Пламен Петков наказателно дело № 2063 / 2011 год. На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдения К. Ц. Т. за отмяна по реда на възобновяването на решение № 145 от 01. 04. 2011 год., постановено по ВНОХД № 51 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр. Плевен, с което е била потвърдена присъда № 755 от 17. 12. 2010 год. постановена по НОХД № 2074 / 2010 год. по описа на Районен съд – гр. Плевен. В искането по същество се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт е постановен при допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се, упражняване на правомощието на касационния съд по чл. 425, ал. 1, т. 2, предложение последно от НПК, имплицитно, това по ал. 1, т. 1 от същия законов текст. Осъденият Т. не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция, като служебният му защитник пледира за уважаване на искането. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество обаче, искането е неоснователно. Това е така поради следните съображения: С присъда № 755 от 17. 12. 2010 год., постановена по НОХД № 2074 / 2010 год. по описа на Районен съд - гр. Плевен, осъденият К. Ц. Т., е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 1 , т. 2 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, като при условията на чл. 54, ал. 1 от НК, му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, като на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по повдигнатото му обвинение да е извършил деянието при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. ”б” от НК. С въззивно решение № 145 от 01. 04. 2011 год., постановено по ВНОХД № 51 / 2011 год. по описа на Окръжен съд - гр. Плевен, присъдата е била потвърдена. Касационната инстанция намира, релевираните в искането на осъденото лице доводи за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Въз основа на комплексна преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, инстанционните съдилища правилно и законосъобразно са приели, че вината и авторството на извършеното престъпление, са установени по категоричен и несъмнен начин, извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират - показанията на разпитаните свидетели, заключенията по съдебно-медицинската експертиза по писмени данни, съдебно-медицинската експертиза на веществени доказателства, съдебно-психиатричната експертиза. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност, е извършена при съблюдаване на принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 НПК. Възражението в искането, свързано с липсата на достатъчно доказателства касателно авторството на деянието не следва да бъде споделяно, тъй като по делото са били установени в достатъчна степен такива, които в своята взаимовръзка водят именно до изводите достигнати от инстанциите по същество. Следва да се отбележи, че макар и неперфектно, решението на въззивния съд отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като съгласно тази законова разпоредба, при потвърждаване на първоинстанционната присъда, въззивната инстанция не излага мотиви защо я потвърждава, а защо не споделя доводите на страната оспорила правилността й. В конкретния случай това е сторено, тъй като окръжния съд по същество е отговорил защо не споделя доводите на осъдения и неговата защита. Доказателствената съвкупност установена по делото е била подложена на внимателен анализ, обсъдени са противоречията в свидетелските показания, вследствие на което съдилищата са достигнали до обоснования извод, че осъдения Т. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението за което е бил привлечен да отговаря. Извън всякакво съмнение е обстоятелството, че показанията на пострадалата кореспондират с показанията на свид. М. и Ц., като същите непосредствено са възприели причинените на Б. телесни увреждания. Свид. Ц. дори е констатирал и „резка на шията като от нож” по гърлото на Б.. Показанията на пострадалата се подкрепят още и от заключението на експерта медик, поради и което същите правилно са били кредитирани от инстанционните съдилища. Именно обсъждайки доказателствата относими към предмета на доказване по смисъла на чл. 102 от НПК, както първоинстанционния съд, така и въззивната инстанция, законосъобразно са достигнали до извода, че на инкриминираната дата, осъденият Т. се е съвкупил с пострадалата Б. като я принудил към това със сила и заплашване, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, б. „а” от НК. Може да се обобщи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата довели до неправилно приложение на закона, поради и което неоснователно се явява наведеното оплакване за нарушение на материалния закон. Наложеното на осъдения Т. наказание определено при условията на чл. 54 от НК, не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК. Първоинстанционният съд е констатирал, че по делото са налице многобройни отегчаващи наказателната отговорност на осъдения обстоятелства обуславящи налагане на по-тежко наказание, но правилно не е наложил такова, съобразявайки се с принципа за забрана за влошаване правното положение на обжалвало съдебен акт лице. Именно вероятно и поради това, въззивната инстанция не е изложила съображения досежно наложеното на осъдения Т. наказание. Като цяло, Върховният касационен съд на РБългария, първо наказателно отделение, намира постановеното решение на Окръжен съд – гр. Плевен за правилно и законосъобразно, а искането на осъденото лице за възобновяване на наказателното производство, за изцяло неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения К. Ц. Т. за отмяна по реда на възобновяването на решение № 145 от 01. 04. 2011 год., постановено по ВНОХД № 51 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр. Плевен. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: