2 Решение по гр. д. № 1047/10 г. на ВКС, І ГО, стр. Р Е Ш Е Н И Е № 272 гр. София, 05.07.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на осми юни през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретаря Ан. И. след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1047 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взема предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 62 от 29.04.2010 г. по гр. д. № 50/10 г. Окръжен съд [населено място] е отменил частично решение № 419 от 23.10.2009 г. по гр. д. № 1199/09 г. на Районен съд [населено място]. В отменената част е постановил ново решение, с което е отхвърлил предявения от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] и Т. Г. Й. установителен иск за собственост на 107 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 14218.503.322 по кадастралната карта на [населено място]. Оставил е в сила решението в останалата му част, в която се претендира за собственост на сграда с идентификатор 14218.503.322.3. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от [фирма]. К. счита че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. Ответниците по касация [фирма] и Т. Й. не вземат становище. С определение № 324 от 11.03.2011 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса допустимо ли е въззивният съд, без да прогласи нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, да се произнесе служебно по въпроси извън посочените в жалбата. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290 ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: По съществения въпрос настоящият състав приема следното: Пороците на съдебното решение могат да бъдат такива водещи до неговата нищожност, недопустимост и неправилност. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта до обжалваната му част. По правилността на решението въззивният съд също е ограничен от посоченото в жалбата. От това правило има изключениe. Както е прието в т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 на ВКС ОСГК, нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Според правната теория, разграничението на правните норми като императивни /принудителни/ и диспозитивни /свободни/ е с оглед на това, дали нормата задължително трябва се приложи тогава, когато се осъществяват фактите посочени в хипотезиса им, или страните могат да приемат нещо различно от предписаното, т. е. различието е във възможността адресатът на правната норма да се отклони от предписаното в правната норма. И. правни норми са установени в обществен интерес, а диспозитивните са в интерес на едната или и на двете страни. По основателността на касационната жалба: За да отхвърли иска по отношение на претендираните 107 кв. м. въззивният съдът е приел че първоинстанционният съд е нарушил императивна правна норма, който порок следва да се констатира, въпреки че не е изрично заявен - може ли ищеца да се придобие по давност реална част от парцел. Според приложените скици, през 1965 г. претендираната част била заснета като част от имот № 1166, състоящ се от парцели ІІ-1166 и № ІХ-1166. Ищецът не ангажирал доказателства че придобивната давност е изтекла преди влизане в сила на З. /отм./, а след влизане на закона в сила нормата на чл. 59 З. /отм./ забранявала придобиване по давност на части от парцели. В касационната жалба се излагат твърдения, че съдът допуснал съществено нарушение на процесуалните правила визирани в чл. 269 ГПК, като без да отмени или обезсили първоинстанционното решение служебно се произнесъл за възможността ищците да придобият реална част от парцел, като ги лишил от право да изразят становище по този довод. Не се касаело за приложение нормата на чл. 59 З. /отм./, тъй като по делото не е било твърдяно че се касае за дворищнорегулационен, а за друг вид парцел. П. имот бил отреден за държавно предприятие след 1956 г. и никога не е бил дворище, предназначено за жилищно или друго строителство. Настоящият състав счита, че жалбата е основателна. Предвид отговора на съществения за спора въпрос, нормата на чл. 59 З. /отм./ е императивна, затова е допустимо въззивният съд да се произнесе за неправилността на първоинстанционното решение и без да е бил сезиран с такъв довод във въззивната жалба. Действията на съда обаче е трябвало да бъдат доведени до знанието на страните. Като не е дал възможност на страните да изложат своите доводи и възражения по въпрос, поставен едва в мотивите на въззивното решение, съдът е извършил нарушение на процесуалните правила, което е основание за касиране на решението и връщането му за ново разглеждане от друг състав. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 62 от 29.04.2010 г. по гр. д. № 50/10 г. на Окръжен съд [населено място] и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: