РЕШЕНИЕ № 54 гр. София, 06 април 2012 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА При участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от председателя (съдията) Г. Илиев дело № 3009/2011 година. Производството е образувано с основание по чл. 346, т. 4 НПК, по касационна частна жалба на Т. А. А. против определение от 09.11.2011 г., постановено по в.ч.н.д. № 201/2011 г. на Окръжен съд – гр. Монтана. С жалбата е релевирана незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение. В съдебното заседание жалбата не се поддържа лично от касатора, но по делото е постъпила писмена защита от него, в която, макар да се поддържат претендираните основания за отмяна, са развити съображения за съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при постановяване на обжалваното определение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура даде заключение за неоснователност на жалбата на касатора А., поради това, че лицето няма качеството на пострадал. Следователно не разполага с правомощието да упражни правото си на жалба против прекратителното постановление на прокуратурата. Поддържа също така, че престъплението чл. 311 НК не е доказано. Върховният касационен съд, съобразявайки поддържаните доводи, извърши проверка на обжалваното определение, при която установи следното:. В производство по чл. 243, ал. 3 НПК по ч.н.д. № 500/2010г. на Берковски районен съд (БРС) касаторът е обжалвал постановлението на прокурор от Районна прокуратура - гр. Берковица, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 192/2009г. по описа на РУ „Полиция” - гр. Берковица. С определение от 18.10.2011 г. по ч.н.д. № 500/2011г. съдът, произнасяйки се по съществото на жалбата, е потвърдил постановлението за прекратяване. По жалба на А., подадена против потвърдителното определение, пред Окръжен съд – гр. Монтана е образувано производство по реда на чл. 243, ал. 6 и 7 НПК, в което с определение от 09.11.2011г., постановено по в.ч.н.д. № 201/2011 г., съдът е отменил определението на предходната инстанция и прекратил производството по делото, като е приел, че на А. липсва активна процесуална легитимация, т.е. няма качество на пострадал. Досъдебно производство № 192/2009г. по описа на РУ „Полиция”-гр.Берковица е било водено срещу неизвестен извършител за обвинение за извършено престъпление по чл.311 НК. Производството е било прекратено на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК, тъй като в хода на разследването било установено, че св. инж. В. Д. и инж. Р. Д. са изготвили инкриминираните актове №№ 1, 2, 3, 4 за извършени строително-монтажни работи (СМР) в изпълнение на задълженията им по граждански договор с представители на Програмата на ООН за развитие (ПРООН). Посочените документи са подписани и от св.Т. А., в качеството му на собственик на заведението, на което е извършван ремонтът и изпълняващ задълженията на инвеститорски контрол. При така установените фактически и правни положения, направените от въззивния състав правни изводи за отсъствието на качеството на пострадал по отношение на жалбоподателя Т.А. са обосновани и законосъобразни. Въззивният състав, съобразявайки данните по делото и константната съдебна практика, че при документните престъпления по глава девета НК, с оглед на специфичния обект на тези престъпления, по арг. и от ППВС № 3/1982 г., пострадал от документното престъпление не може да бъде конкретно физическо лице, законосъобразно е приел, че в конкретния случай Т.А. не притежава това процесуално качество, поради което не попада в кръга на лицата, посочени в чл.243, ал.3 НПК, които имат право на жалба против постановлението за прекратяване на наказателното производство. Наред с изчерпателните съображения на контролираната инстанция, по въпроса дали Т.А. има качеството на постарал следва да се има предвид и следното. Наказателното производство, предмет на атакуваното определение, е било предшествувано от исково производство, по което Т. А., като ищец, е предявил срещу изпълнителя на СМР [фирма] искове във връзка с неизпълнен договор за изработка, с правно основание по чл.265, ал.1, вр.чл.92, чл.86, ал.1 и вр. чл.79 от ЗЗД, които са отхвърлени от окръжния съд, чието решение е оставено в сила с решение № 86/04.08.2008г., постановено по гр.д. №1934/2007г. на Софийски апелативен съд (САС). С определение № 47/09.07.2009г. ВКС, ТК по т.д.№337/2009г. е направила отказ да допусне касационно обжалване решението на САС. При така установените обстоятелства е видно, че изчерпал процесуалните възможности на общия исков ред за уреждане на възникналите спорове с изпълнителя на СМР, Т.А. е предприел действия да реши този спор по реда на наказателното производство. Установеното обстоятелство, че въз основа на актовете за СМР са изготвяни исканията за плащания, с които е задължавана сметката на ПРООН „Красива България, а не тази на Т. А., сочи на отсъствие и на друго едно изискване, за да придобие качеството на пострадал, а именно пряко и непосредствено да е пострадал от извършеното престъпление, каквато хипотеза очевидно в случая не е налице. Касаторът е претендирал и за причинени щети, произтичащи от неустойки и пропуснати ползи, искания, съдържащи се и в настоящата жалба, т.е. за претърпени вреди, които не се обхващат от критериите, предопределящи качеството на пострадал по смисъла на чл.74 НПК. В заключение следва да се отбележи, че фактическите положения по делото са установени при съблюдаване на изискването за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата, относно изпълнението на договора за изработка и документалното отразяване на извършените строително-монтажни работи. Съобразявайки установените обстоятелства, прокурорът е приел отсъствие на извършено престъпление по чл.311, ал.1 НК. Тук следва да се отбележи, че съгласно чл. 127, ал. 1 от Конституцията на РБ и чл. 46, ал. 1 от НПК, по въпроса дали да повдигне обвинение срещу конкретно лице и за какво престъпление, прокурорът разполага с изключителна компетентност. Съдът поначало не разполага с процесуално правомощие да дава задължителни предписания на прокурора дали да предяви и какво обвинение срещу определено лице за конкретно извършено от него престъпление. С такова правомощие съдът не разполага и в производството по чл.243, ал.5 от НПК. В случая същественото е, че в наказателния процес могат да се претендират вреди само на деликтно основание, но при установените по делото фактически положения е видно, че извод за такова основание не може да се направи. Както вече бе отбелязано по-горе, става реч за спор между жалбоподателя и изпълнителя на СМР, по повод изпълнение на договор за изработка. Друго би било положението, ако по делото е установено, че жалбоподателят е бил принуден да сключи неизгоден договор, чрез упражнена върху него принуда или измама, тогава би претендирал за претърпени вреди не на договорно, а на деликтно основание, защото в този случай вредите ще са пряка и непосредствена последица на извършеното престъпление. Установените по делото фактически положения обаче не разкриват наличие на признаците на деликтно основание. Нещо повече, плащанията по сключения договор не са извършвани от жалбоподателя, а от трети участник - ПРООН, финансирал този и други обекти по проекта „Красива България”, но юридическото лице не е предявило претенции за претърпени имуществени вреди. При наличие на сложните договорни отношения, които надхвърлят и тези по повод на договора за изработка, въззивният състав, като е приел, че касаторът не е от кръга на лицата, които имат право да обжалват постановлението за прекратяване на наказателното производство, т.е. че жалбата е недопустима, не е допуснал нарушение на закона. Несъстоятелен е и следващият довод за допуснато нарушение на чл.29, ал.2 НПК. Вярно е, че съдията докладчик по настоящето дело и гр.д. № 7/2012г. на Монтански окръжен съд е един и същ, но двете дела имат съвършено различен предмет, протекли са в различни производства, поради което само на това основание и при отсъствие на други обстоятелства в подкрепа на твърдението за предубеденост, доводът за незаконен съдебен състав, постановил обжалваното определение, е фактически и правно необоснован. Нарушение на чл.323, ал. 1, т.3 НПК е допуснато от първоинстанционния съд, който при изначално отсъствие на качеството на пострадал на Т.А. е следвало да върне неговата жалба, като процесуално недопустима, вместо да я разглежда по същество. Допуснатото нарушение е предопределило последващото развитие на инстанционното производство, вместо с основание по чл.351, ал.5 вр. ал.4, т.2 НПК, в редовно касационно производство, което следва да приключи с оставяне в сила на въззивното решение, предмет на жалбата. Развитите съображения по същество против постановлението за прекратяване на наказателното производство следва да се оставят без разглеждане, защото в тази част постановлението не подлежи на касационна проверка. Мотивиран от гореизложените съображения, и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ : Оставя в сила определението, постановено по в.ч.н.д. № 201/2011 г. на Окръжен съд – гр. Монтана, с което е оставена без разглеждане жалбата на Т. А. против определение от 18.10.2011 г. по ч.н.д. № 500/2011г. на Берковски районен съд. Оставя без разглеждане касационната жалба на Т. А. А. против въззивното определение в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.