Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 328   гр. София, 06 юли 2010 г.   В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди и десета година в състав :   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева                         ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева                                              2. Жанина Начева   при секретаря …… Кр. Павлова …………………………………….... в присъствието на прокурора … Генчев …………………………………........ изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 256 по описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Военно-апелативна прокуратура против решение № 19 от 24.03.2010 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 8/2010 г. В протеста е посочено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Прокурорът възразява срещу поредица от фактически положения, които съдът е приел за установени и счита, че те не се подкрепят от събраните по делото и проверени доказателства. Оспорва и заключението за малозначително деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, както и извода, че подсъдимият У не е отправял заплахи към своите началници. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за да се отстранят допуснатите нарушения на материалния закон. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна поддържа протеста. Посочва, че всяко едно неподчинение в бойна обстановка може да бъде използвано от противниковата сила и не следва да бъде толерирано, както е направил съдът с оправдаването на подсъдимия. Защитникът (адв. Иванов) моли решението да бъде оставено в сила. Счита, че съдът законосъобразно е извел ниска степен на обществена опасност, а реакцията на подсъдимия е била провокирана от обидите, които е нанесъл един от неговите началници. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С решение № 19 от 24.03.2010 г. по в. н. о. х. д. № 8/2010 г. Военно-апелативният съд на Република България е потвърдил присъда № 108 от 4.06.2009 г. по н. о. х. д. № 108/08 г. на Софийския военен съд, с която подсъдимият П. С. У. е признат за невинен в това, на 15.11.2007 г. при участие в мисия и при условията на продължавано престъпление да не е изпълнил заповеди на началниците си – Д. Д. , Л. К. и А. С. , поради което е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 396, т. 2 вр. чл. 372, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият П. С. У. е признат за невинен и в това, на 15.11.2007 г. при участие в мисия и при условията на продължавано престъпление да е заплашил с телесна повреда и с убийство началника си Г. В. , поради което е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 396, т. 2 вр. чл. 375, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Протестът е НЕОСНОВАТЕЛЕН. В рамките на възприетите фактически положения материалният закон е приложен правилно и не са допуснати изтъкнатите нарушения. Доводът на прокурора, че отделни фактически констатации на съда не отговарят на събраните и проверени доказателства покрива оплакване за необоснованост, което не е касационно основание за отмяна на въззивното решение. Голяма част от съображенията в протеста визират заключението на съда, че последователното неизпълнение от подсъдимия на заповедите на негови началници (Любомир К. и А. С. ) представлява малозначителен случай на престъплението по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. В посочения аспект съдът е приел за доказано, че при появата на св. Д подсъдимият У не е употребявал алкохол в помещението, поради което инкриминираната заповед да преустанови такива действия е била фактически невъзможна за изпълнение, респективно подсъдимият не е могъл да изпълни това, което му е заповядал неговият началник (св. Дамаков). Дали подсъдимият е бил в нетрезво състояние и какъв е доказателственият път, по който употребата на алкохол може да бъде поначало установена, няма определящо значение за решаващия извод на съда, че инкриминираното деяние е несъставомерно. Въззивният съд е приел също, че подсъдимият У, бидейки кадрови военнослужещ от състава на българския военен контингент за мисия в Б. и Х. и на подчинение на своите началници - Л. К. и А. С. действително не е изпълнил отдадените му заповеди, всяка от които е вменявала в задължение да напусне коридора и да се прибере в спалното помещение. Наред с това съдът е взел предвид незначителния период на закъснение, през който е продължило неизпълнението на заповеди, изискващи действие от напълно битов порядък, както и останалите обстоятелства, при които се е зародило и се е развило самото неподчинение – предходни обиди от св. Д, довели до емоционална раздраза на много от кадровите военнослужещи, както и влиянието на съществуващия конфликт между посочения свидетел и командира на взвода (св. Колев). Въз основа на съвкупността от релевантни обстоятелства съдът е достигнал до заключението, че случаят е малозначителен, тъй като липсва онова ниво на обществена опасност без което няма престъпление. Сам по себе си фактът, че подсъдимият У не е изпълнил последователните заповеди на двама от началниците не изключва приложението на чл. 9, ал. 2 НК, затова аргументите в тази насока на прокурора са неприемливи. По отношение на обвинението по чл. 396, т. 2 вр. чл. 375, ал 1 НК съдът не е открил несъмнени доказателства, че подсъдимият У е отправил заплаха за телесна повреда и заплаха за убийство спрямо св. В. Твърденията на св. В, че по времето, когато се е намирал на площадката за аварийно излизане от корпуса заедно със св. Р, той е дочул разговора на подсъдимия У с друг военнослужещ на долния етаж, съдържащ заплаха за убийство, съдът е оценил като недостоверни. Позовал се е на показанията на св. Р, който не е възприел инкриминираните думи, както и на обясненията на подсъдимия, откривайки в тези гласни доказателствени средства еднопосочност, непротиворечивост и логичност, поради което ги е счел за достоверни. Въззивният съд допълнително е изтъкнал в мотивите на решението, че споделената заплаха в частен разговор между подсъдимия У друг военнослужещ не покрива признаците, очертани в престъпния състав по чл. 375, ал. 1 НК, а съставомерността на деянието по този текст от НК изисква заплахата да е била отправена пряко и непосредствено към нейния адресат. Прокурорът се противопоставя на разбирането на съда с довода, че дори ако заплахите не са били отправени непосредствено срещу св. В, щом последният ги е чул и ги е възприел като заплахи, подсъдимият е извършил престъплението. Вярно е, че за съставомерност на деянието от обективна с. не е необходимо заплахите да са осъществени директно (непосредствено) спрямо лицето, което визират. Заплахите могат да бъдат отправени и опосредено, включително чрез трето лице, но трябва да бъдат доведени до знанието на заплашвания. При всички случаи деецът следва да е имал съзнанието, че заплахите, посочени в чл. 375, ал. 1 НК ще достигнат до техния адресат - те ще му бъдат предадени, за да могат да въздействат психологически върху лицето, към което са насочени. При положение, че съдът не е установил подсъдимият У изобщо да е знаел за присъствието на св. В на съответното място (площадката за аварийно излизане), в крайна сметка е изложил съображения и в подкрепа на направената констатация за липсата на пряк умисъл, който законът изисква за самото престъпление - подсъдимият не е действал със съзнанието, че казаното от него при проведения разговор с друг военнослужещ ще достигне до засегнатото лице. С оглед отсъствието на касационното основание, изтъкнато в протеста, решението на Военно-апелативния съд следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19 от 24.03.2010 г. на Военно-апелативния съд на Република България по в. н. о. х. д. № 8/2010 г. Настоящето решение не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: