Р Е Ш Е Н И Е № 212 гр. София, 15 юли 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести април две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 568 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производството пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на ВЧНД № 422/2012 г. на Пловдивския апелативен съд и отмяна на постановеното по него решение № 178/24.10.2012 г. С това въззивно решение Пловдивския апелативен съд е отменил решение № 130/19.09.2012 г. по ЧНД № 2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд за приемане за изпълнение на присъда № 5/27.06.2011 г. на Първоинстанционния съд за тежки престъпления – гр.Торино, Италия по дело № 7382/2005 г. (съобразно която българския гражданин Л. А. Б. е бил осъден на 14 години лишаване от свобода за престъпления по чл. 600 от НК и чл. 3 от Закон 75/58 по отношение на лицата Д. Т. и Г. Н., съответстващи на чл. 159а ал. 2, т. 2 и 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 2 от НК, като същото е било редуцирано на 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип и е приспаднато задържането му под стража за периода 30.10.2008 г. – 30.12.2008 г. и в периода от 29.04.2010 г. до влизане в сила на решението) и вместо това не е приел за изпълнение наложеното наказание по цитираната присъда на Торинския съд. В искането, поддържано и в съдебно заседание пред ВКС, като основание за възобновяване се изтъкват доводи за допуснати нарушения по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, които са съществени. Процесуалният закон се отчита за нарушен поради недопустимо прилагане на отказ за изпълнение на присъдата, предвиден в чл. 464, т. 3 от НПК, който е несъотносим към производството по чл. 457 ал. 2 – 5 НПК, вр. чл. 44 ал. 11 от ЗЕЕЗА. Оспорва се и приетата от въззивния съд правна квалификация на кореспондиращото престъпление, като се твърди, че то се обхваща от нормите по чл. 155 ал. 3 и чл. 159а ал. 2, т. 2 и т. 4 от НК. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт, както и на първоинстанционния в частта, в която е било прието, че Л. Б. не е осъществил състава по чл. 155 ал. 3 от НК, а само този по чл. 159 ал. 2, т. 2 и 4 от НК и връщане на делото за ново разглеждане на Пазарджишкия окръжен съд. Осъденият лично и чрез упълномощения си защитник намира искането за неоснователно и моли да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди искането и доводите на страните намери следното: Искането за възобновяване е допустимо и разгледано по същество е ОСНОВАТЕЛНО. За да отмени решението на Пазарджишкия окръжен съд и откаже да приеме за изпълнение наложеното на българския гражданин Л. Б. наказание по присъдата на Торинския първоинстанционен съд за тежки престъпления, Пловдивският апелативен съд по същество е приел, че деянието по присъдата съответства на извършено престъпление по чл. 155 ал. 3, вр. ал. 1 от НК – склоняване към проституция с користна цел (по отношение на лицата Д. Т. и Г. Н.), което съгласно ТР № 2/2009 г. на ОСНК – т. 3.1, се поглъща от специалната норма на чл. 159а от НК – трафик на хора (конкретно от деянието „набиране”) и за което всъщност той е бил осъден с присъда № 170/23.04.2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд, в сила от 17.03.2010 г. Въззивното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, относими към правомощията на съдебната инстанция в производство по чл. 457 ал. 2-5 от НПК, към което препраща чл. 44 ал. 13, вр. ал. 11 от ЗЕЕЗА, а също и на тези, които гарантират правилно формиране на преценката за съответстващата по българския наказателен закон правна квалификация на извършеното деяние. От материалите по делото е видно, че производството пред Пазарджишкия окръжен съд е образувано и проведено по реда на чл. 457 ал. 2-5 от НПК, вр. чл. 44 ал. 13, вр. ал. 11 от ЗЕЕЗА, като от същия ред е обвързан и Пловдивския апелативен съд при проверката на първоинстанционното решение. Българският гражданин Б. е бил предаден за наказателно преследване в Италия въз основа европейска заповед за арест при условията на чл. 41 ал. 3 от ЗЕЕЗА и трансферът му в България е бил осъществен след осъждане с присъдата на Торинския първоинстанционен съд – за изтърпяване на наложеното му наказание в осъдилата го държава, което следва да бъде адаптирано съобразно действащите правни норми на изпълняващата държава. В това производство съдът решава единствено въпросите по чл. 457 ал. 3-5 от НПК, но не и дали за същото деяние лицето е било осъдено с присъда в България, което следва да бъде съобразявано от чуждестранния съд с оглед забраната за ne bis in idem и това е направено. С решение от 14.10.2010 г. на Торинския съд, отдел „Предварителни производства”, e отказано образуване на дело срещу Б. за набиране и транспортиране от България до Т. на лицата Д. Д. и М. С. с цел използване за проституция и за екплоатирането им като е получавал печалба от тази дейност, както и за транспортирането на Г. Н. от България до Т. през м. февруари 2005 г. със същата цел, независимо от съгласието й (чл. 601 от НК). Допълнително, в присъдата си от 27.06.2011 г. Торинският първоинстанционен съд е констатирал, че и за Д. Т. не може да се води производство по чл. 601 от НК поради осъждането му с българската присъда. Затова обвинението, с което се е занимавал впоследствие и по повод на което е постановена присъдата, е включвало престъпления, извършени в гр.Т. - по чл. 3 от Закон 75/58 (експлоатация на проституция) и по чл. 600 от НК (свеждане до робско подчинение) по отношение на Д. Т. за периода от февруари 2004 г. до април 2005 г. и на Г. Н. за периода от февруари 2005 до септември 2005 г. или поведението на Б. след превеждането на двете жертви на територията на гр.Т. с цел проституция и експлоатацията на проституция, за което не се отнася българската присъда. Затова, като е отказал изпълнение на чуждата присъда на основание идентичност на осъждането по българската присъда, въззивният съд е излязъл извън обхвата на правомощия, разписани в текста по чл. 467 ал. 3-5 от НПК, вр. чл. 44 ал. 12, вр. ал. 13 и 11 от ЗЕЕЗА, което процесуално нарушение е съществено и не може да бъде отстранено от ВКС. Пловдивският апелативен съд е допуснал и друго процесуално нарушение, свързано с правилното формиране на преценката за съответстващата по българския наказателен закон правна квалификация на извършеното деяние по присъдата на Торинския първоинстанционен съд. За да се направи правилна преценка за кореспондиращото престъпление (респ. да се изпълни изискването по чл. 457 ал. 3, пр. 3 от НПК), то е необходимо да се съобразяват и съпоставят не само съответните наказателно правни норми на осъдилата и изпълняващата държава (които могат да не са идентични по отношение на обективните и субективни признаци на престъпните състави, респ. и на квалифициращите обстоятелства). От решаващо значение е да бъдат съобразени фактите, приети в мотивите на осъдилата държава, които са обусловили осъждането по съответната правната квалификация, без те да се подлагат на преоценка или изменения от изпълняващата. Освен това е необходимо съпоставката да се извършва на база действащи правни норми в изпълняващата държава към момента на приемане на чуждата присъда за изпълнение, което по същество изключва прилагането на чл. 2 ал. 2 от НК. С тези задачи не се е справил нито Пазарджишкия окръжен съд, нито въззивния. Фактите по делото, обусловили преценката на Торинския първоинстанционен съд, че Б. е извършил престъпления по чл. 600 от НК и по чл. 3 от Закон 75/58, които се съдържат не само в повдигнатото обвинение (коментирано в мотивите на апелативния съд), но и в заключителните бележки и обсъждането, направено на л. 34-36 от присъдата с препратки към предходните страници и то след като е бил „изчистен терена за всякакви по-нататъшни възможности относно bis in idem”, изобщо не са били коментирани, а още по-малко на тяхна основа е правена съпоставка с приложимия материален закон към момента на приемане на чуждата присъда за изпълнение в България. Вместо това вниманието на въззивния съд е отклонено в посока търсене на идентичност между осъждането по българската и италианската присъди на база текстове, които са посочени най-общо - напр., че чл. 600 от НК съответства на чл. 155 ал. 3, респ. на чл. 159а ал. 1 от НК с оглед поглъщането на користната цел от специалната за сексуална експлоатация, без да се анализира тяхното конкретно съдържание и да се извърши съпоставка на изпълнителната дейност, очертана от фактите. Същевременно, текстът по чл. 3 от Закон 75/58 (по който Б. също е осъден) изобщо не е сравняван – нито като материално правна квалификация, нито като факти, които я предопределят, като дори липсва превод на посочената разпоредба на български език. Всички тези пороци са довели до невъзможност въззивният съд да формира правилна преценка за приложимия материален закон, по който следва да се приравни поведението на Б., за което е бил осъден в чуждата държава и да се разрешат всички останали въпроси с изпълнението по чл. 457 ал. 3-5 от НПК. По същите причини и ВКС не може да упражни правомощията си за проверка относно правилното приложение на материалния закон. За поправяне на констатираните процесуални нарушения, които са съществени, се налага производството по въззивното дело да бъде възобновено, като се отмени постановеното по него решение и делото се върне за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане следва да се извърши превод на български език на чл. 3 от Закон 75/58, по който Б. е бил осъден от Торинския първоинстанционен съд, както и с оглед изпълнение на задълженията му като въззивна инстанция да разреши въпросите по чл. 457 ал. 3-5 от НПК. В тази връзка следва да определи кореспондиращото престъпление по осъждането с присъдата на Торинския първоинстанционен съд след детайлна съпоставка не само на съдържанието на съответните наказателно правни разпоредби, но и на фактите, които са обусловили тяхното приложение, респ. съответствието им с признаците на престъпните състави по българския НК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВЧНД № 422/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, трети наказателен състав, като ОТМЕНЯВА постановеното по него решение № 178/24.10.2012 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.