Р Е Ш Е Н И Е № 204 София,11.01.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1635/2015 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 438 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 2938/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-6 състав решение № 5307 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 11708/2011 г., допълнено с решение № 7680 от 20.11.2012 г. по същото дело в частта за отхвърляне на предявения от дружеството-касатор срещу Георги Б. М. от [населено място] иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над присъдената сума 2 581.21 лв. до претендираната сума 25 165.17 лв., представляваща заплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Загуби от неплащане на лизингови вноски“. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът изразява несъгласие с извода на съда за недължимост на претендираната сума, тъй като не е доказано наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Финансов риск“ между него и [фирма], като счита същия освен за неверен и противоречащ на доказателствата по делото, но и за направен без изобщо да е било налице спор между страните и без да са дадени указания на ищеца за установяване на този факт. Развива подробни съображения и срещу приетото от първата инстанция, че отговорността на ответника не следва да бъде ангажирана за разликата над присъдената сума 2 581.21 лв. до пълния претендиран размер на заплатеното от него застрахователно обезщетение 25 165.71 лв. С определение № 512 от 28.06.2016 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Може ли въззивната инстанция да промени приетите за установени от първоинстанционния съд факти, без да има изрично посочено оплакване във въззивната жалба и 2. Следва ли въззивният съд, без да има оплакване във въззивната жалба, да достигне до решение, променяйки изводите относно правопораждащия факт и едновременно с това да потвърди въззивното решение. Ответникът по касация – Георги Б. М. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна в писмен отговор от 20.05.2015 г. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е основателна. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната негова част, с която искът на ЗД [фирма] срещу Георги Б. М. е отхвърлен за разликата над 2 581.21 лв. до пълния претендиран размер на заплатеното от дружеството застрахователно обезщетение 25 165.71 лв., въззивният съд е приел, че в случая не е налице първата задължителна предпоставка за уважаване на иск по чл. 213 КЗ (отм.), а именно – сключен договор за имуществено застраховане. Според решаващия състав, по делото липсват каквито и да било доказателства за сключването на такъв договор между ЗД [фирма] и [фирма] по риска „Финансови загуби”, нито дори с третата за процеса страна – собственика на лизинговия автомобил, а представеният договор касае застраховка „Автокаско” и е сключен с дружество, което не е страна по договора, подписан от ответника. Поради това, съдът е преценил претенцията за неоснователна, без изобщо да обсъжда изложените във въззивната жалба оплаквания и заявените от страните становища по спора. Настоящият състав намира, че в въззивното решение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт. В този смисъл именно е задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2103г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК (решение № 14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о. и др.). При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК и задължителната практика по приложението й. Нарушението се изразява в това, че без да е бил сезиран с изрично оплакване от въззивника Застрахователно дружество [фирма], решаващият състав е приел за недоказано съществуването на застрахователно правоотношение по риска „Загуби от неплащане на лизингови вноски” и само на това основание е преценил претенцията за неоснователна. При липса на надлежно заявени с въззивната жалба оплаквания за погрешно установяване на фактите от значение за спора и/или за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд, въззивната инстанция не е разполагала с правомощия да преразглежда тези констатации и да формира извод за недоказаност на правоотношението, прието за установено от първостепенния съд. Още повече, че в случая част от претенцията е уважена с първоинстанционното решение, като срещу тази негова част не е депозирана въззивна жалба от страна на ответника по иска – обстоятелство, което изобщо не е съобразено от въззивния съд. Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че Софийски апелативен съд е излязъл извън допустимия обхват на въззивна проверка, очертан с императивната норма на чл. 269, изр. 2 ГПК. Оттук и изводът, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, с оглед произнасяне по заявените във въззивната жалба конкретни оплаквания. При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящата инстанция. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 и ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 438 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 2938/2014 г. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: