Р Е Ш Е Н И Е № 221 Гр.София, 26 май 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети май, 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 421/15 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда, постановена на 10.11.14 г. от ОС-София /СОС/, НО, 2 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.167/14 г., е отменена оправдателна присъда № 1/18.02.14 г., постановена от РС-Елин Пелин по Н.О.Х.Д.317/14 г. и подсъдимият М. Е. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343 Б,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл.343 Г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. Приспаднато е времето, през което М. е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред за периода от 06.11.12 г.до влизане на присъдата в сила. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува пред ВКС чрез своя защитник, релевирайки всички касационни основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Същите са развити в изготвеното към жалбата допълнение. Иска се отмяна на присъдата на СОС и оправдаване на дееца, отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или изменение на присъдата и намаляване на наложеното на жалбоподателя наказание. В съдебно заседание пред ВКС М., редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа жалбата и допълнението към нея и изтъкнатите в тях доводи. Представителят на ВКП моли подсъдимият да бъде оправдан, но поради наличие на предпоставките на чл.9,ал.2 НК. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изтъкнатите в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си според чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Най-напред, в допълнението към жалбата е отразено, че съдът е признал подсъдимия за виновен, въпреки че обвинението не е доказано по несъмнен начин, както и е възприета фактическа обстановка, която не се подкрепя от доказателствата по делото. По-голямата част от жалбата е изпълнена с доказателствен анализ, различен от направения от решаващата втора инстанция. Видно от същия обаче, изключителна част от оплакванията е свързана не с допуснат от СОС порок по отношение на годността на доказателствените материали, оценени от контролирания съд, довел до невярно формиране на съдебната воля, а по отношение на тяхната достоверност. Иначе казано, очевидно в съдържателен план се касае за оплакване за необоснованост, макар и цифрово то да е оформено като такова по чл.348,ал.1,т.2 НПК-съществено нарушение на процесуалните правила. Необосноваността не е касационно основание и не подлежи на преглед. Това е така, тъй като върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото, а необосноваността е относима към съдилищата по фактите, които разполагат със суверенно право на оценяване на процедурно правилно набавен пред тях доказателствен материал. Всъщност, направеното искане за оправдаване на М. ясно установява желанието на защитата ВКС да направи собствен анализ на доказателствата точно по посочения от нея начин и да намери, че подсъдимият не извършил вмененото му деяние, поради което са налице предпоставките на чл.354,ал.1,т.2 вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Без подробно разпростиране по въпроса, следва да се уточни, че прочитът на споменатите процесуални норми с посочената обосновка е несъстоятелен именно предвид ролята на върховната съдебна инстанция по наказателни дела на съд по правото. Оправдаване на коментираното основание е възможно, единствено когато в рамките на приетата от ревизирания съдебен състав фактология се изведе заключение за липса на престъпление. В конкретния случай тези условия са налице, но в съвсем друг контекст, който ще бъде разяснен по-долу в мотивировката. Предвид казаното, настоящата инстанция ще вземе отношение само по онези възражения по жалбата и допълнението към нея, които могат да бъдат субсумирани законосъобразно под разпоредбата на чл.348,ал.1,т.2 НПК. Първо, възразява се, че СОС е игнорирал показанията на свидетели-очевидци на случилото се, дадени на съдебното производство. По този начин се обосновава съществено процесуално нарушение чрез липса на всеобхватен анализ на събраните по делото доказателства, откъдето е последвало и незаконосъобразие на възприетата фактология на престъпната дейност. Казаното не може да бъде споделено не само защото удобно се подминава наличието на експертно заключение, изготвено пред второстепенния съдебен състав, но и изцяло се пренебрегва взаимовръзката, направена от СОС, между експертните изводи и обстоятелствата, съобщени по ценимите гласни доказателствени средства. Те са станали сигурна основа за отхвърляне на обясненията на подсъдимия. Второ, все в този ред на мисли не може да не се възприеме изложеното от решаващата инстанция, че голяма част от свидетелите правят опит в хода на съдебното следствие да „услужат” на подсъдимия. Особено място сред тях заемат неговите дъщери. Тяхното поведение е обяснимо поради роднинското им пристрастие. Обстоятелството обаче, че към момента на направената в болницата проверка, М. е бил с 1,3 промила концентрация на алкохол в кръвта, по никакъв начин не може да бъде следствие от техни действия по свестяването му след нанесени от самия него травми, чрез пръскане с някакъв вид концентрат за пиене. Липсата на изследване на урината не изключва факта на концентрация на алкохол в кръвта 1,3 промила. Действително, наличието на експертно заключение каква би била тази концентрация на жалбоподателя към момента на извършване на деянието, което е няколко часа преди вземане на кръв за изследване, би било зависимо до известна степен от уринно изследване. Но СОС е избрал по-благоприятния за дееца вариант, който е този по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение и за който обсъжданото обстоятелство не се явява решаващо. Затова не може да се говори за нарушено право на защита на дееца. Трето, основно възражение, правено пред решаващите съдебни състави, е свързано с обстоятелството дали М. е управлявал МПС-то по път за обществено ползване според ЗДП или по поляна. СОС е дал отговор, като съобразявайки се с показанията на присъстващите на случилото се лица и приложените към ДП огледен протокол и албум, е разсъждавал по въпроса за доказаност на управлението по път, който е за обществено ползване. ВКС се съгласява с този доказателствен и правен разбор. Уточнението по жалбата за липса на спор, че видимият по делото път е за обществено ползване, а за повдигнат спор за управление на МПС-то по поляна, за която не важат правилата на ЗДП, не е релевантно за съставомерността на деянието. Диспозицията на нормата на чл.343 Б,ал.1 НК визира управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 промила. Констатацията, че М. е привел в движение процесния мотор и е изминал определено разстояние с него, бидейки с концентрация на алкохол в кръвта 1,3 промила, не се преодолява от обстоятелството дали е управлявал по път за обществено ползване в смисъл на пътно платно или на поляна, която също е вид път, по който могат да се движат ППС-та и пешеходци. Водачите са длъжни да управляват ППС-тата по пътищата, като общото определение за тях е дадено в параграф 6 от Допълнителните разпоредби на ЗДП. И ако това е сторено на място, на което не е разрешено, се ангажира административнонаказателна отговорност по специалното законодателство. Четвърто, в касационната жалба се настоява за допуснати две съществени нарушения на процесуалните правила, състоящи се в противоречия между диспозитив и мотиви. Това от своя страна обуславя извод за нарушено право на защита на подсъдимия по силата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. В диспозитива на присъдата е посочено, че лишаването от право на управление на МПС за М. е за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила, а в мотивите този срок тече от датата на постановяване на присъдата. Наистина, такова противоречие е налице, но то не е съществено, защото според заложеното в чл.412,,ал.1 НПК правило наказанието се изпълнява след влизане на съответния съдебен акт в сила. А влизането в сила се пояснява в ал.2 на посочената норма. По-нататък, в диспозитива на присъдата е отразено, че лишаването на подсъдимия от право на управление на МПС по административен ред на основание на чл.59,ал.1 НК, се приспада от 06.11.12 г. до влизане на присъдата в сила, а в мотивите е посочено, че на основание чл.59,ал.4 НК се зачита фактическото лишаване на дееца от възможността да управлява МПС. Отново трябва да се отбележи принципна правилност на възражението за разминаване между диспозитив и мотиви. Но то също не е съществено. И това е така, тъй като видно от съдържанието на разпоредбата на чл.59,ал.1 НК, тя не е относима към наказанието лишаване от права, а само ал.4. В останалата част пък е ясно, че на дееца е приспаднато времето на фактическото му лишаване от право да управлява МПС, което е конкретизирано предвид приложената на л.38 от ДП заповед за прилагане на принудителни административни мерки № 1693/2012 от 06.11.12 г. Пето, заявява се, че в мотивите на атакувания съдебен акт има вътрешно противоречие, което представлява особено съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 НПК, тъй като е равнозначно на липса на мотиви. Излага се, че от една страна се кредитира изцяло заключението на вещото лице, че подсъдимият е управлявал МПС-то 40 м, а от фактическа страна е прието, че е изминал 10 м и се е ударил в дърво. Казаното отговаря на процесуалната действителност,доколкото контролираната инстанция е допуснала посоченото разминаване. Но внимателният прочит на съдебните мотиви установява безусловно възприемане на изводите по експертизата на назначения в хода на въззивното производство автотехнически експерт. Същите са съпоставени и с писмените и гласни доказателствени средства с обосновка на коя част от последните се дава вяра като достоверни доказателствени източници. В този смисъл може да се приеме, че волята на СОС е формирана за изминато от подсъдимия разстояние с мотора от 40, а не от 10 м, както е изписано във фактическата част на мотивите. Тази воля е извлечима от цялостния задълбочен прочит на съдебния акт. Всичко казано дотук обосновава становище за липса на процесуални нарушения от категорията на съществените, които да налагат отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СОС. В касационната жалба е отправена претенция и за наличие на касационното основание по чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК- нарушение на закона, допуснато с осъждане на подсъдимия. Както вече бе разисквано по-горе, твърди се, че М. не е извършил престъпление и следва да бъде оправдан от ВКС на основание чл.354,ал.1,т.2 вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Това искане е състоятелно, макар и не на основа отправената от защитата претенция, а на основа тази на представителя на ВКП. В случая върховната съдебна инстанция по наказателни дела е легитимирана да установи правилния материален закон, удовлетворявайки искането за оправдаване в границите на възприетите от СОС фактически положения по постановената присъда. ВКС е изправен пред възможност за приложение на чл.9,ал.2 НК. Съгласно този законов текст не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Законът предвижда малозначителност на деянието, което означава липса на престъпление, в два варианта- неприсъствие на обществена опасност поради негова малозначителност /на деянието/; или наличие на обществена опасност на деянието, но с нейна явна незначителност. Когато се обмислят характеристиките на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК за отделните казуси, се изследват деянието и обществената опасност- два основни признака на кое да е престъпление. При направен извод за липса на обществена опасност, се извежда и липса на друг признак на престъплението-противоправност. Конкретиката на всеки процесен случай е тази, която обосновава позицията за наличие или не на условията, заложени в коментираната норма. Прегледът на факторите по това дело обуславя обмисляне на предпоставки на втората алтернатива на чл.9,ал.2 НК- явна незначителност на обществената опасност на деянието. Най-напред в тази връзка следва да се направи преценка на личността на подсъдимия, доколкото същата се съдържа в осмислянето на самата обществена опасност. М. е неосъждан и с добри характеристични данни. Той е добър родител, близък със своите дъщери и осъществяващ ползотворни социални контакти с техните връстници. Именно поради тази причина е участвал в събирането на младежите, в присъствието на които е взел спонтанно решение да покара мотора. На второ място, явната незначителност на обществената опасност се формулира от спецификите и на самата престъпна деятелност. Касаторът е управлявал МПС-то на място, където не е имало хора /поради което и СОС е приел, че няма вредни последици за трети лица/, а разстоянието на придвижването му е било изключително кратко, след което сам се е наранил. Поведението на дееца е по-скоро израз на неприсъщо за възрастта му младежко лекомислие, отколкото на явен стремеж да се престъпят правилата на наказателното законодателство. Тази именно аргументация разкрива спецификите на чл.9,ал.2 НК в неговата втора алтернатива- обществена опасност на деянието е явно незначителна. Следователно извършеното от М. не покрива признаците на престъпно деяние и трябва да се приложи разпоредбата на чл.24,ал.1,т.1 НПК. Възприетата от ВКС теза предпоставя ненужност да бъда разглеждано третото касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, лансирано като допуснато според защитата, което само по себе си не е и мотивирано. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че въззивната инстанция е отразила като отегчаващо обстоятелство липсата на критичност у подсъдимия за стореното от него. Такъв подход е недопустим, тъй като упражнявайки правото си на защита, касаторът твърди, че не е управлявал процесния мотор, а е бил повлечен от него. Т.е.,той не признава съставомерен факт. Това от своя страна предпоставя невъзможност да бъде критичен към престъпно поведение, което претендира,че не е реализирал. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.2,пр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА изцяло присъда на ОС-София, НО, 2 въззивен състав, постановена на 10.11.14 г.по В.Н.О.Х.Д.167/14 г.. ОПРАВДАВА подсъдимия М. Е. М. да е извършил престъпление по чл.343 Б,ал.1 НК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/