Р Е Ш Е Н И Е № 60167 Гр. София, 30.07.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Силвиана Шишкова като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2314/2019 год., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Б., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1494 от 19.06.2019 г. по в.т.д. № 5151/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение № 1196/12.06.2018 г. по т.д.№ 6346/2016 г. по описа на Софийски градски съд, VІ-10 състав, с което са отхвърлени исковете на касатора, предявени в условията на евентуалност, срещу ПРОПЪРТИ КЪМЪРШЪЛ ООД /н/ и синдика на дружеството Я. Н. С., за признаване за установено, че С. А. Б. притежава вземане на основание чл.177 ал.1 ЗЗД за заплащане на увеличената стойност на недвижим имот в размер на 150 000 лв., евентуално – в размер на 80 702.20 лв., представляващи стойността на разходите за подобрения в имота. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по обобщения и значим за изхода на спора правен въпрос, а именно - чия е пасивната материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.177 ал.1 ЗЗД. Оплакванията в подадената касационна жалба са за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, подробно изложени, въз основа на които се моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго по същество, с което исковата претенция да бъде уважена, с присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. По-конкретно, оспорва се изводът на въззивния съд, че нормата на чл.177 ал.1 ЗЗД не урежда отношенията между собственика на имота и длъжника, а само тези между собственика и кредитора. Поддържа се, че искът правилно е предявен срещу длъжника, защото неговото задължение е било обезпечено с ипотека и при реализиране на обезпечението той би се освободил от по-голяма част от дълга си. Ипотекарният кредитор не се обогатява от по-високата в резултат на подобренията цена, защото получава винаги полагащата му се сума. На следващо място се оспорват изводите на съда, че разпоредбата на чл.177 ал.1 ЗЗД се прилага само в случаите на частни изпълнителни производства, но не и във връзка с производството по несъстоятелност, доколкото имотът не принадлежи на длъжника и не попада в масата на несъстоятелността, поради което спорът следва да се разреши извън производството по несъстоятелност, между собственика на имота и ипотекарния кредитор. Неправилността на горните изводи се извежда от разпоредбата на чл.694 ал.8 ТЗ, според която решението по иска по чл.694 ТЗ се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност, вкл. ипотекарния кредитор. Оспорва се и преценката на въззивния съд за неотносимост на нормите на чл. 71 и сл. ЗС към конкретния казус. В съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за нейното уважаване, изразява се и евентуално становище, че ипотекарният кредитор и длъжникът биха могли да бъдат задължителни другари по този иск. В срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от синдика на ПРОПЪРТИ КЪМЪРШЪЛ ООД /н/, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Излага се становище за правилност на изводите на двете инстанции, че вземането по чл.177 ал.1 ЗЗД не може да съществува в полза на собственика на ипотекирания имот срещу длъжник в несъстоятелност; това вземане е противопоставимо само на ипотекарния кредитор; имотът и подобренията в него не са част от масата на несъстоятелността и реализацията на вземането ще се извърши в рамките на индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид материалите по делото и наведените с касационната жалба основания за касиране на решението, намира следното: За да постанови обжалвания краен резултат и при липса на спор относно фактите /че ищецът е придобил недвижим имот, който е бил ипотекиран в полза на ОББ АД за обезпечаване задължения на длъжника ПРОПЪРТИ КЪМЪРШЪЛ ООД и че в качеството си на собственик е извършил разходи и подобрения, които са увеличили стойността на имота/, съставът на въззивния съд е приел, че длъжникът в несъстоятелност не е надлежен ответник по иска с правно основание чл.177 ал.1 ЗЗД, вр. чл.694 ТЗ. Изложени са подробни съображения за характера на разпоредбата на чл.177 ал.1 ЗЗД, в следния смисъл: След като собственикът на ипотекирания имот не е лично задължен по обезпеченото вземане, не е справедливо увеличението на стойността на имота в резултат на направените от него полезни разноски да послужи за удовлетворяване на ипотекарния кредитор – ако собственикът бе изразходвал същите средства за придобиване на други активи, последните не биха послужили за удовлетворяване на кредитора, а ако длъжникът бе сторил тези разходи, придобитото би се обхванало от общата отговорност на длъжника по чл.133 ЗЗД. Доколкото обаче ипотечното право се разпростира върху целия имот, независимо от неговите изменения (по вид и/или стойност), при публичната продан кредиторът би имал право да се удовлетвори и за сметка на тази част от получената по-висока цена. За да изключи този несправедлив резултат, чл.177 ал.1 ЗЗД постановява, че дължащото се на полезните разноски превишение на получената при проданта цена над цената, която би била получена при липсата на подобрения, не може да бъде използвано за удовлетворяване на ипотекарния кредитор. Това важи и за разноските, направени за запазването на имота – ако такива разноски не се извършат, обезпечението би погинало /би се обезценило/; в тези случаи необходимите разноски обслужват интереса и на кредитора, а не само на собственика на имота, но доколкото последният не е лично задължен по обезпеченото вземане, интересът на кредитора следва да отстъпи пред този на собственика. Според въззивния съд, изложеното показва, че нормата на чл.177 ал.1 ЗЗД урежда не отношенията между собственика на имота и длъжника, а отношенията между собственика и ипотекарния кредитор, разрешавайки противоречието в интересите им по повод направените за имота разноски в полза на собственика. Интересът на длъжника не се обхваща от тази хипотеза. В случаите на принудително изпълнение собственикът на имота винаги получава остатъка от получената при проданта цена над размера на сумата, за която е вписана ипотеката и има право да иска обратно от длъжника /по силата на договорните им отношения или при липса на такива - по правилата на неоснователното обогатяване/ сумата, с която се е погасило обезпеченото вземане. Т.е. за отношенията между собственика и длъжника направените за имота разноски са без значение – ако собственикът е пропуснал да противопостави на кредитора правото си на разноски и за удовлетворяване на вземането е била използвана увеличената стойност на имота, то длъжникът ще дължи на собственика пълната стойност на полученото от кредитора, но не на основание извършените от собственика разноски, а на основание вътрешните им отношения или неоснователното обогатяване. С оглед горното съдът е приел, че фактът на извършване на необходими или полезни разноски поражда в полза на собственика на ипотекирания имот вземане съгласно чл.177 ал.1 ЗЗД само по отношение на ипотекарния кредитор, но не и по отношение на длъжника. Последният дължи да възстанови на собственика полученото от кредитора, но само в случай на реализирана публична продан на имота – вземане, което обаче според основанието си е различно от вземанията, предмет на разглежданите искове, тъй като не се твърди да е била приключена публичната продан на имота, нито се претендират суми, с които за сметка на ищеца да са били погасени задължения на длъжника към ипотекарния кредитор. Съдът не е споделил поддържаните в жалбата доводи относно това, че извършването на необходими или полезни разноски по ипотекирания имот е в интерес на длъжника по обезпеченото вземане, поради което същият е легитимиран длъжник и по вземането по чл.177 ал.1 ЗЗД. Доводите по чл. 71-74 ЗС са счетени за неотносими, тъй като е прието, че в случаите по чл.177 ал.1 ЗЗД нормите на чл. 71 и сл. ЗС не намират приложение. Последните уреждат правата на владелеца във връзка със запазването и подобряването на чужда вещ, докато по чл.177 ал.1 ЗЗД се урежда въпросът за разноските, извършени по имот, собствен на извършилия ги, при което добросъвестността е без значение – правата по чл.177 ал.1 ЗЗД има и този, който е знаел, че придобива ипотекиран имот, както и този, който сам е учредил ипотека за чужд дълг върху собствения си имот. В заключение по така предявения иск по чл.694 ТЗ съдът е приел, че за ответника не съществуват задълженията, предмет на предявените искове. По въпроса, по който е допусната касационната проверка, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: Съгласно разпоредбата на чл.177 ал.1 ЗЗД, ако собственикът на продадения ипотекиран имот не е лично задължен, той има право да получи от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите разноски, които е направил за имота, както и увеличението на имота, което се дължи на негови полезни разноски. Следователно, вземането, произтичащо от сторените необходими и/или полезни разноски, се ползва с привилегия и подлежи на удовлетворяване преди това на ипотекарния кредитор. Основанието и размерът на вземането следва да се установят по исков път, тъй като привилегията се реализира след принудителната продажба на имота, а, за да извърши разпределението, съдебният изпълнител има нужда от изпълнителен титул. Тъй като вземането за разноски /увеличена стойност на имота/ винаги рефлектира негативно върху правата на ипотекарния кредитор /освен ако неговото вземане е значително по-малко по размер от реализираната при продажбата цена/, то искът задължително следва да бъде насочен срещу него. За длъжника обаче също не е без значение дали и в какъв размер ще бъде установено вземане на собственика на имота по чл.177 ал.1 ЗЗД. Той има интерес кредиторът да бъде удовлетворен в максимална степен от обезпечението, както и има интерес да оспорва, че увеличената стойност на имота се дължи на полезни разноски, извършени от собственика. В общия случай интересите на ипотекарния кредитор и длъжника би следвало да съвпадат, но това не може да изчерпи вероятните възражения, които длъжникът би могъл да противопостави. В хипотезата на чл.177 ал.1 ЗЗД във всички случаи се касае за лице, което заявява самостоятелни права в изпълнителното производство. Всички други подобни хипотези, уредени в закона, изискват спорът да се разреши чрез предявяване на иск едновременно срещу кредитора и длъжника /чл.440, чл.464 ГПК/. Ето защо и в настоящата хипотеза по аналогия следва да се приеме, че искът по чл.177 ал.1 ЗЗД следва да бъде предявен срещу ипотекарния кредитор и длъжника, чийто дълг е обезпечен с имущество, собственост на ищеца. Горното следва да се приеме и като отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване. Предвид това, че въпросът е поставен в производство по чл.694 ТЗ, по иск на собственика на ипотекирания имот, поради неприемане от синдика и съда по несъстоятелността на вземането му срещу длъжника за увеличената стойност на имота, съгласно чл.177 ал.1 ЗЗД /в размер на 150 000 лв., евентуално – в размер на 80 702.20 лв./, следва да се посочи следното: Според настоящия съдебен състав, ищецът няма вземане срещу длъжника за посочената по-горе сума, което да може да се реализира в производството по несъстоятелност, в какъвто краен смисъл е и решението на въззивния съд. Вземането на ищеца за извършените от него полезни разноски след придобиването на ипотекирания от длъжника недвижим имот възниква при продажбата му в рамките на индивидуалното изпълнително производство за удовлетворяване на ипотекарния кредитор и подлежи на привилегировано удовлетворяване в същото това производство от цената, получена при продажбата на имота. Правата си по чл.177 ал.1 ЗЗД собственикът на ипотекирания имот следва да упражни в отделно исково производство, което би било допустимо, вкл. по аргумент от чл.637 ал.6 т.3 ТЗ – след като спорът за парично вземане, обезпечено с имущество на трети лица, може да се предяви за разрешаване пред съда по общия ред - отделно и независимо от откритото производство по несъстоятелност срещу длъжника, на още по-голямо основание спорът, породен в резултат на осъществено принудително изпълнение по такъв иск върху имущество, което се намира извън масата по несъстоятелността, е допустимо да бъде предявен по същия ред. Целта на исковото производство по чл.694 ал.2 ТЗ е окончателното разрешаване на спора относно неприетото вземане по отношение на всички участници в производството по несъстоятелност, с оглед нуждите на същото – а именно справедливо удовлетворяване на кредиторите в един процес по универсално принудително изпълнение. Затова за вземанията, предмет на исковете по чл.694 ТЗ, задължително се заделят суми в сметката за разпределение. Доколкото вземането по чл.177 ал.1 ЗЗД по закон подлежи на удовлетворяване в производство по индивидуално принудително изпълнение от цената на ипотекирания имот, то същото правилно не е било прието в производството по несъстоятелност. В този смисъл искът по чл.694 ТЗ за установяване на съществуването му с цел да бъде удовлетворено по реда на глава 47 ТЗ законосъобразно е счетен от въззивния съд за неоснователен. По изложените съображения, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като предвид този изход от спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати дължимите държавни такси за касационното производство, възлизащи на 780 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1494/19.06.2019 г. по в.т.д. № 5151/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. ОСЪЖДА С. А. Б. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.5, да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметката на Върховния касационен съд, сумата от 780 лв., представляваща дължимата държавна такса. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: