4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №22 Гр.София, 25.01.2013.г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева Костадинка Недкова при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 119 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по т.д.№ 119/12г. по описа на ВКС, ТК, І отд. Е образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1549/13.10.2011г., постановено по т.д.№ 418/10г. от Софийския апелативен съд, само в частта, с която е потвърдено решение № 407/23.04.2010г. по т.д.№ 601/08г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати по сметка на СГС на държавна такса в размер на 120754.50 лв. и на [фирма] /н./ разноски в размер на 31874.12 лв., съобразно отхвърлената, респ. прекратената част на исковете. Касационната жалба следва да се разгледа по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Касаторът поддържа, че решението, което в обжалваната част има характер на определение, е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира, че частната жалба е допустима с оглед на изискванията за редовност и като подадена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да постанови решението в обжалваната част за разноските въззивният съд е приел, че по исковете по чл.694, ал.1 ТЗ държавна такса не се внася предварително и разпоредбата на чл.694, ал.2 ТЗ следва да се тълкува в смисъл, че таксата се дължи както при отхвърляне на иска, така и при прекратяване на производството по делото. По отношение на разноските са изложени аналогични съображения, като съдът се е позовал и на правилата по чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК. Частният жалбоподател поставя въпроса: Дължи ли кредиторът заплащане на разноски по смисъла на чл.694, ал.2, изр.2 ТЗ, ако установителният му иск не бъде разгледан по същество и производството по делото бъде прекратено поради недопустимост на иска? Сочи определение от 21.03.2003г. по ч.гр.д.№ 655/03г. на САС, което не е противоречие с обжалваното решение, но поради липсата на задължителна за съдилищата практика на ВКС, се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос е значим за разпределението на отговорността на разноските по искове, предявени по реда на чл.694 ТЗ, и по същия липсва задължителна за съдилищата практика на ВКС. Становището на състав на ВКС произтича от следното: Съгласно разпоредбата на чл.694, ал.2 ТЗ при предявяване на установителен иск не се внася предварително държавна такса, а ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на ищеца. Законовото правило не определя отговорността на разноски в случаите на прекратяване на производството по делото, образувано по установителен иск, поради недопустимост на заявената по реда на чл.694, ал.1 ТЗ претенция на ищеца. С иска по чл.694, ал.1 ТЗ, предявен от кредитор на дружество в производство по несъстоятелност, се цели установяване на съществуването на неприето вземане или несъществуването на прието вземане. Предпоставка за допустимост на установителния иск е вземането е да е предявено в срока по чл.685 и чл.688 ТЗ в производството по несъстоятелност и по отношение на него да е направено възражение по чл.690, ал.1 ТЗ. Липсата на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск обуславят недопустимост на установителния иск, поради което образуваното съдебно производство подлежи на прекратяване съгласно чл.130 ГПК. В нормата на чл.620 ТЗ са регламентирани правилата за държавните такси и разноските в производството по несъстоятелност. Тази разпоредба е включена в раздел І на част ІV „Несъстоятелност” на ТЗ, който е озаглавен „Общи разпоредби”. В раздела са уредени освен материалноправните предпоставки за откриване на производството по несъстоятелност и процесуални въпроси: компетентен съд, обжалваемост на актовете на съда по несъстоятелността, призоваване и съобщения в производството по несъстоятелност и таксите и разноските. Според правилото на чл.621 ГПК, доколкото в тази част няма особени разпоредби, прилагат се съответните разпоредби на ГПК. Предвид на уредбата с процесуални правила, които са в отклонение от нормите на ГПК, то субсидиарното приложение на кодекса е за неуредените процесуални въпроси. Разпоредбата на чл.694, ал.2 ГПК също е от процесуален характер и въпросът за отговорността за разноски при прекратяване на производството по установителния иск по чл.694, ал.1 ТЗ поради недопустимост на претенцията, не е уреден в ТЗ. На основание чл.621 ГПК по отношение на този въпрос следва да намери приложение правилото на чл.78, ал.4 ГПК, като се признае правото на ответника на разноски и при прекратяване на делото. На следващо място, при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска съгласно чл.130 ГПК, внесената държавна такса не подлежи на връщане. Предварително внесената държавна такса не връща на ищеца и при оттегляне, отказ от иска, както при връщане на исковата молба по чл.129, ал.3 ГПК. Законодателят е предвидил връщане на половината от внесена държавна такса единствено при приключване на делото със спогодба – чл.78, ал.9 ГПК. В този смисъл, отхвърлянето на иска е приравнено по правни последици на десезирането на съда и на сезирането му с недопустим иск. По изложените съображения съставът на ВКС намира по поставения правен въпрос следното: Кредиторът, предявил установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, дължи заплащането на държавна такса и на разноски по смисъла на чл.694, ал.2 ТЗ и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. По същество на частната жалба. С оглед на отговора на поставения правен въпрос частната жалба е неоснователна. Твърдението, че „кредиторът е принуден от обстоятелствата да предяви своите вземания в много кратки срокове, поради което не следва да бъда наказван чрез заплащане на разноски затова, че при заявяването на правата си в производството по несъстоятелност не е бил изряден”, не представлява обстоятелство, което да изключва отговорността за разноски по делото. Нормата на чл.694, ал.2 ТЗ освобождава кредитора от предварително внасяне на държавна такса, но същият дължи заплащането й при отхвърляне на иска. Отхвърлянето на иска е на основание несъществуването на претендираното вземане – по иск относно неприето вземане или на основание, че вземането съществува – по иск за несъществуване на прието вземане. Във втория случай, кредиторът е оспорил неоснователно приетото вземане, поради което процесуалното му действие по предявяване и поддържане на иска има аналогичен резултат с предявяване на иск за вземане, което не е било предявено. Оплакването за необсъждане от въззивния съд на направените доводи относно заплащането на разноските е неоснователно, доколкото във въззивната жалба липсва изложение за обжалване на първоинстанционния акт на това основание. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1549/13.10.2011г., постановено по т.д.№ 418/10г. от Софийския апелативен съд в частта за потвърждаване на решение № 407/23.04.2010г. по т.д.№ 601/08г. на Софийския градски съд за осъждане на [фирма], [населено място] да заплати по сметка на СГС на държавна такса в размер на 120754.50 лв. и на [фирма] /н./ разноски в размер на 31874.12 лв. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.