9 Р Е Ш Е Н И Е № 223 гр.София, 19 март 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми декември през 2017 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1076 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимата А. Т. и жалба на частните обвинители и граждански ищци Л. В. и С. В., чрез повереника им, срещу решение № 216 от 10.07.2017 г. на състав на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 203/2017 г. В жалбата на адв. Н., като защитник на подсъдимата, са изложени доводи в подкрепа на претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и нарушения на материалния закон. Направени са алтернативни искания - за отмяна на решението и за пълно оневиняване на подсъдимата или за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по прилагането на закона. С жалбата на гражданските ищци и частни обвинители е поискано изменяване на въззивното решение с увеличаване на размера на присъденото в полза на всеки от двамата обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението. Изложени са конкретни съображения за невъзможност заложените в чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД критерии за справедливост да бъдат удовлетворени чрез обезщетенията в присъдения размер. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимата поддържа подадената от него касационна жалба, изложените в нея доводи и направените искания. В допълнение прави възражение за липса на мотиви на въззивното решение, настоявайки, че частта от този акт, предназначена да възпроизведе фактическите констатации на въззивния съд е непонятна и неразбираема. Оспорва основателността на касационната жалба на гражданските ищци. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители В. настоява, че присъденото в полза на всеки от тях обезщетение е в несправедливо занижен размер и пледира за коригиране на въззивния акт в посочения в касационната жалба на гражданските ищци смисъл. Потвърждаването на първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част счита, че е правилно и моли жалбата на защитника на подсъдимия да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че жалбата на защитата е неоснователна, а тази на гражданските ищци и частни обвинители следва да се уважи. Подсъдимата Т. заявява съгласие с доводите на защитника си. Настоява да бъде оневинена, като счита, че в конкретно възникналата критична пътна ситуация не е имала възможност ефективно да реагира за избягване на злополуката. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 6 от 10.02.2017 г., постановена по НОХД № 216/2015 г., състав на Ловешкия окръжен съд е признал подсъдимата А. В. Т. за виновна в това, че на 01.04.2012 г., на път І-4 София – Варна , при управление на моторно превозно средство – лек автомобил /марка/ с рег. № /№/, нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на И. Л. В., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК я е осъдил на две години лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наказанието за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК е постановено лишаване на подсъдимата от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 45 ЗЗД подсъдимата е осъдена да заплати в полза на всеки от гражданските ищци и частни обвинители Л. В. и С. В. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението в размер на по 30 000 лева за всеки от двамата, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като в останалата им част и до пълния заявен размер от по 150 000 лева всяка от исковите претенции е отхвърлена като неоснователна и недоказана. С оглед изхода на делото в тежест на подсъдимата е възложено заплащането на направените по воденето на делото разноски – деловодни и от гражданските ищци и частни обвинители. Извършено е и разпореждане с веществените доказателства. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е потвърдена изцяло. По жалбата на адв. Н.: Жалбата е неоснователна. Заявената в нея претенция за съществени процесуални нарушения е обоснована на първо място с твърдението, че с извършеното от прокурора изменение на обвинението относно намиращото се в причинна връзка с престъпния резултат нарушение на правилата за движение по пътищата „необходимите за ефективна защита въпроси към експертите вече биха били различни“. Тези въпроси обаче не са конкретизирани. Не са конкретизирани онези, подлежащи на изясняване проблеми във връзка с нововъзведеното обвинение, които не са получили решение. Възражението практически е лишено от аргументация, годна за съдържателно обсъждане. Единственото, което може да се каже във връзка с него е, че няма същностна разлика между разпоредбите на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като и двете норми въвеждат правила относно режима на скоростта. Задълженията на водачите на моторни превозни средства в единия и в другия случай са в съдържателно отношение едни и същи. Ясно обяснено е в ТР № 28/84 г. по т.д. № 10/84 г. на ОСНК на ВС (т. 4), че в чл. 20, ал. 2 ЗДвП са посочени в най-общ план изискванията към водачите на пътни превозни средства досежно режима на скоростта, които се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение. Правилото на чл. 21, ал. 2 ЗДвП урежда една само от тези пътни обстановки, „представляваща конкретен израз на условия на движение, при които е налице или е възможно да се прояви действието на един отрицателно действащ на безопасността на движението фактор.“ Неоправдано е поради това да се твърди, че съществуват различни по обем и съдържание въпроси, които трябва да се изяснят с оглед преценката за допуснатото нарушение на правилата за движение – управляване на МПС с неразрешена или с несъобразена с пътната обстановка скорост. В случая още в досъдебното производство чрез поредица от автотехнически експертизи са били изследвани причините за автопроизшествието, неговия механизъм, съотв. взаимното разположение на участвалите в него превозни средства в момента на удара, скоростите им на движение непосредствено преди възникването на опасната ситуация и в момента на самия удар; възможностите на двамата водачи за предотвратяването на конфликта при избраните от тях скорости на движение; изследвани са били състоянието на пътя, видимостта, сигнализацията на пътния участък; техническото състояние на автомобилите; изследвани са били и въпросите за професионалната квалификация на подсъдимата и на пострадалия; изследвани са били причините за смъртта на И. В. и връзката на този резултат с транспортното произшествие. В съдебното производство са назначени две допълнителни автотехнически експертизи, ориентирани към прецизиране на фактическите изводи относно причините за автопроизшествието, свързани с поведението на подсъдимата и на пострадалия, респ. относно допуснатите от всеки от двамата нарушения на ЗДвП, намиращи се в причинна връзка със злополуката и със съставомерните последици от нея. При формулирането на въпросите към тези експертизи са били съобразени спецификите на случая, свързани с липсата на обективни данни, позволяващи еднозначно да бъде определена действителната траектория, по която се е движил управлявания от пострадалия автомобил непосредствено преди злополуката в границите на разстоянието от 130 метра от завоя до мястото на удара. Именно с оглед заключенията на допълнителните експертизи, приети с активното участие и със съгласието на всички страни, е било извършено изменение на обвинението. Ясно заявено е било в проведеното на 10.02.2017 г. заседание пред състава на окръжния съд становището на защитника на подсъдимата, че делото е изяснено от фактическа страна, че няма искания за събиране на други доказателства и е съгласен да бъде даден ход на съдебните прения. Преминаването от обвинението за нарушаване на общото правило по чл. 20, ал. 2 ЗДвП към обвинение за допуснато нарушение на специалната спрямо това правило норма на чл. 21 ЗДвП е извършено при стриктно спазване на процесуалния регламент. Не е вярно твърдението, че подсъдимата и адвоката й са били лишени от възможност да организират ефективна защита срещу това обвинение, да осмислят доказателствата в новия контекст, евентуално да поставят допълнителни задачи на автотехническата експертиза, да поискат допълнителен разпит на вещите лица и пр. По искане на защитникът на подсъдимата и в изпълнение на изискването на чл. 287, ал. 3 НПК, след допускане на направеното от прокурора изменение на обвинението, съдът е отложил разглеждането на делото за следваща дата. Същевременно съдът е удовлетворил единствената, поставена на вниманието му от адв. Н. доказателствена претенция, като е изискал от Областно пътно управление – [населено място] и от БАН, Национален институт по метеорология и хидрология, Хидро-метеорологична обсерватория – [населено място] справка за синоптичната обстановка в района на произшествието на 01.04.2012 г. Други доказателствени искания в рамките на предоставената им от съда възможност страните не са направили, като в следващото заседание по делото, състояло се на 10.02.2017 г. общо е било становището им, че делото е изяснено от фактическа страна и съдебното следствие следва да приключи. Доказателствени искания не са правени и пред въззивния съд. Некоректно е при това положение пред ВКС да се възразява, че подсъдимата е била лишена от възможност да се защити по нововъзведеното обвинение. Неоснователен е и доводът за осъждане на подсъдимата по предположения. Той е аргументиран с факта на установените чрез втората допълнителна седморна автотехническа експертиза (експертиза от 19.01.2017 г.) два варианта на развитие на пътната ситуация, при които ударът би бил непредотвратим за подсъдимата и при движение с разрешена скорост. Касае се за разгледаните от тази експертиза варианти, при които от отклоняването му в ляво и до мястото на удара управлявания от пострадалия автомобил е отстоял съответно на 17 метра и на 9 метра. И двата варианта обаче експертите са изключили като технически невъзможни. Разяснения на причините те са дали в съдебното заседание от 03.02.2017 г. пред първостепенния съд (стр. 520, гръб от т. ІІ на съдебното дело). Според неопроверганото по делото тяхно мнение минималното разстояние, което автомобилът на пострадалия е трябвало да измине, за да напусне своята лента за движение и да се завърти в положението, в което е бил към началото на удара, е 47.6 метра. Това разстояние е очевидно значително по-голямо от разстоянието при двата варианта, изключващи възможността на подсъдимата да предотврати злополуката при движение с разрешена скорост. Всъщност извод в тази насока е заложен и в заключението на първата допълнителна седморна автотехническа експертиза (заключение от 15.10.2016г.) При това положение няма причини да се счита, че вътрешното убеждение на съдебните състави не е изградено при спазване на процесуалните императиви за изграждането му и че съдебните изводи за обективна съставомерност на поведението на подсъдимата почиват на предположения. Въззивното решение не е лишено от мотиви, както се твърди от защитника на подсъдимата. Нито погрешното изписване на две места в решението на единицата за измерване на скоростта (в метри вместо в километри в час), нито погрешното изписване на отстоянието на мястото на удара по ширина и дължина на пътното платно спрямо приетия при огледа ориентир (на 51 метра по ширина и на 1,50 метра по дължина, вместо обратно) са способни да лишат решението от мотиви. Тези грешки не препятстват по никакъв начин възможността да се разбере волята на съда относно релевантните факти, в т.ч. относно мястото на удара и относно скоростите на движение на двата процесни автомобила непосредствено преди и в момента на удара. Още по-малко подобен ефект е възможно да постигне възпроизвеждането в съдебното решение на заключението на некредитираната от съдилищата допълнителна единична експертиза. Липса на мотиви е налице или когато такива въобще не са изготвени, или когато в съдържанието им има непълноти и противоречия, правещи съдържанието им неясно, както и когато не са обсъдени съществени противоречия в доказателствата, или не е даден отговор на съществени възражения на страните, като по този начин се създава невъзможност да бъде установена действителната воля на съда и да бъде проследен начина на формиране на вътрешното му убеждение. Констатираните от защитника недостатъци в съдържанието на въззивния акт не е възможно да бъдат отнесени към тази категория нарушения. Не се констатира и нарушение на материалния закон. Възражението за обективна несъставомерност на деянието на подсъдимата е основано на факта, че то е реализирано след настъпването на астрономическата пролет. Според защитника този факт е изключвал действието на забраната, въведена с пътен знак В 26 и табела Т14, още повече, че на пътя и край него не е имало снежна покривка, нито температурите са били с отрицателен знак. Възражението е неоснователно. Знакът В 26 и табелата Т 14 са били част от сигнализацията на пътя в конкретния пътен участък и са изисквали съблюдаване от страна на водачите на моторни превозни средства, в т.ч. и от подсъдимата. Те са се явявали обективни условия, несъобразяването с които съставлява нарушение на правилата за движение. Действието на субективни фактори, като персоналната преценка на водача на МПС за адекватността на сигнализацията е изключено. Дори подсъдимата да е била озадачена или несъгласна с тази сигнализация, персоналната й нагласа не е възможно да се вземе предвид при преценката за наличието на нарушение на обективните условия, от които е зависела величината на скоростта в конкретния участъка от пътя. Табелата Т 14 е указвала времето на действие на ограничението на скоростта, въведено със знак В 26 (арг. от чл. 61, ал. 1 ППЗДвП), като това действие не е било сезонно, както се настоява от страна на защитата. Указанието „При сняг и зимни условия“ в съдържанието на табелата следва да се разбира като указание за особености в пътния участък, породени или от снеговалеж, или от наличие на снежна покривка, или от специфични атмосферни условия, вследствие на които пътната настилка в участъка е мокра, хлъзгава или заледена. Касае се за атмосферни условия, които не са свързани непременно с отрицателни температури и още по-малко с астрономически определените сезони, както вярно е отбелязал и въззивният съд. В случая датата на злополуката е близка до астрономическата зима, както е посочено във въззивното решение. Но по-важно е, че времето се е характеризирало с валежи от дъжд, преминаващ в мокър сняг, а пътната настилка е била мокра, като всичко това е правело напълно адекватна въведената в участъка пътна сигнализация. Неоснователно е и възражението за несъставомерност на деянието на подсъдимата поради липса на причинно-следствена връзка между скоростта, с която се е движел управлявания от нея автомобил и настъпването на удара между него и лекия автомобил /марка/. Неправилно във връзка с това възражение фокусът е ориентиран към възможностите на подсъдимата да предвиди отклонението на лекия автомобил /марка/ към нейната лента и лошото състояние на гумите на този автомобил. Отговорността й не е ангажирана заради това, че е могла и е била длъжна да предвиди и да съобрази движението си с тези обстоятелства, а за това, че е управлявала автомобила си със скорост над разрешената за участъка, което я е лишило от възможността при възникването на опасност на пътя да реагира ефективно за предотвратяване на злополука. Като водач на моторно превозно средство, Т. е имала общото задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП (относима към всички случаи, независимо дали се касае за движение с несъобразена или с неразрешена скорост) да намали скоростта или да спре при възникване на опасност за движението. Такава опасност с отклоняването на насрещно движещият се автомобил /марка/ към заетата от автомобила й пътна лента. Опасността, която това отклоняване е създало, е била достъпна за възприемане и осмисляне от подсъдимата, като независимо от това на какво разстояние от мястото на удара то се е случило, Т. е имала техническа възможност да реагира ефективно за избягване на удара при движение със скорост от 50 км/ч., вместо с избраната от нея скорост от 99,10 км/ч. Налице е поради това причинна връзка между допуснатото от нея нарушение на режима на скоростта и удара с управлявания от пострадалия лек автомобил /марка/, довел до причиняването на съставомерния резултат - смъртта на И. В.. По жалбата на гражданските ищци: Жалбата е основателна. С определения от първостепенния съд и потвърден от въззивната инстанция размер на присъденото в полза на гражданските ищци обезщетение е невъзможно да се постигне справедливо възмездяване на понесените от всеки от тях неимуществени вреди от престъплението. За да откаже увеличаването му, въззивният съд се е основал на приноса на пострадалия за настъпването на произшествието, но не е преценил интензитета на този принос от гледище на действително допуснатите от самия В. нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с автопроизшествието. Несъмнено е, че наличието на съпричиняване на резултата от страна на самия увреден следва да се има предвид при отмерването на дължимата обезвреда. Този подход има своето нормативно основание в чл. 51, ал. 2 ЗЗД, предвиждащ възможност в такава ситуация обезщетението да се намали. Но намаляването не може да е произволно, а трябва да бъде съразмерно с приноса на пострадалия за увреждането. В конкретния случай доказателствено обосновано съдилищата са приели, че И. В. също е нарушил изискването на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, като непосредствено преди възникването на критичната пътна ситуация е управлявал автомобила си със скорост почти два пъти надвишаваща максимално допустимата за конкретния пътен участък. Именно това обстоятелство се е оказало факторът, благоприятствал отклоняването на автомобила му със занасяне към насрещната лента при предприетото от водача внезапно задействане на спирачната система или бързо превключване на по-ниска предавка, или предприемане и на двете действия заедно. Категорично е експертното становище, че при движение с разрешената за участъка скорост от 50 км/ч. това занасяне на л.а. /марка/ не би възникнало. Налице е в този смисъл допуснато от самия пострадал нарушение на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, което (наред с поведението на подсъдимата) е в причинна връзка с произшествието, като без него не би се стигнало до вредоносния резултат. Количественият принос на пострадалия за възникването на злополуката обаче въззивният съд е преценил от гледище и на констатацията си за техническа неизправност на лекия автомобил /марка/, която е свързал с неподходящото за безопасно шофиране състояние на гумите на този автомобил. Като се отмине липсващата връзка между състоянието на гумите и техническото състояние на автомобила (арг. от чл. 139, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗДвП), задължително е да се отбележи отсъствието на причинно-следствена обусловеност между така констатираното от въззивния съд нарушение и настъпилото произшествие. Сам този съд е признал, че се касае за вероятност състоянието на гумите на управлявания от пострадалия автомобил да е допринесло за автозлополуката. Несъмнено налице е било нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 4 ЗДвП, доколкото гумите на предните колела на лекия автомобил /марка/ са били летни, а гумите на задните му колела са били с износен протектор. Но по делото не е установено това обстоятелство да е създало предпоставки или да е улеснило механизма на увреждането, като същото не е изведено от вещите лица по кредитираната седморна експертиза като фактор, който обективно е благоприятствал отклоняването на л.а. /марка/ към насрещната лента. Изискването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е вредите, причинени с деянието да се намират в причинно-следствена връзка с поведението и на самия увреден, за да се приложи възможността за намаляване на дължимото обезщетение. Приносът на това лице за осъществяването на деликта не е необходимо да бъде виновен, но във всички случаи трябва да е установен като конкретно негово действие или бездействие, което е създало предпоставки за увреждането или поне е улеснило механизма му. В случая всичко това не е налице по отношение на нарушението на чл. 139, ал. 1, т. 4 ЗДвП. Ето защо обективният принос на пострадалия за произшествието е наличен, но е ограничен до нарушението на чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Този принос е равностоен на приноса на подсъдимата, като допуснатите от двамата нарушения на правилата за движение по пътищата в еднаква степен са допринесли за настъпването на злополуката и на съставомерния резултат. С основание се възразява от страна на гражданските ищци и на повереника им, че не са оценени по достойнство реално настъпилите за Л. В. и за С. В. неимуществени вреди от престъплението. Действително съдилищата не са били изчерпателни при извеждането на обстоятелствата, които би следвало да се имат предвид при определянето на размера на дължимото обезщетение, а от друга страна не са взели предвид действителното значение на онези обстоятелства, въз основа на чиято оценка са заключили, че справедливият размер на обезвредата възлиза на 30 000 лева за всеки от двамата. Така несъобразени или подценени са останали степента на родствена близост между пострадалия и гражданските ищци, действителното съдържание на съществувалите между тях отношения, цялостното отражение, което смъртта на И. В. е оказала върху психиката и върху живота на двамата. В резултат на извършеното престъпление всеки от свидетелите Л. В. и С. В. не просто е претърпял морални вреди. Всеки от тях е изгубил сина си, като тази загуба е неизбежно свързана с тежки страдания и скръб, които ще ги съпътстват винаги. Съгласно собствените им показания и показанията на свид. Р. В. пострадалият не само е бил високо образован, социално добре интегриран, с добра професионална реализация и с реални перспективи за научна кариера. Той е бил добър, отзивчив, грижовен, като между него и родителите му са съществували силна привързаност и обич. Съдилищата не са отчели данните по делото, че до смъртта си И. В. е живял съвместно с двамата си родители. Този факт сам по себе си е подсилвал взаимната им привързаност. От сина си двамата граждански ищци са получавали не само нормално присъщата за отношенията родител - дете житейска подкрепа, а ежедневно внимание и грижи. Налице са доказателства, че смъртта на В. е предизвикала емоционален срив у двамата родители (показания на Р. В., Л. В., С. В., И. Б., А. Б.). Самата възраст на пострадалия, както и внезапният и нелеп характер на смъртта му също са обстоятелства, които трябва да се отчетат при формирането на изводите относно размера на дължимото обезщетение. Всичко това е от естество да обоснове уважаване на предявените от двамата граждански ищци искови претенции в пълния им размер. Съобразно обаче с установения принос на самия пострадал за възникването на произшествието, равностоен на приноса на подсъдимата, обезщетението, което следва да получи всеки от гражданските ищци за понесените от него неимуществени вреди от престъплението, съобразно с критерия по чл. 52 ЗЗД, следва да се определи на 75 000 лв. Това изисква изменяване на въззивното решение, като размера на присъденото на Л. В. и на С. В. обезщетение следва да се увеличи до посочената сума за всеки от двамата. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 216 от 10.07.2017 г. на състав на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 203/2017 г., като увеличава размера на присъденото в полза на всеки от гражданските ищци Л. И. В. и С. Н. В. обезщетение за неимуществени вреди от по 30 000 лева на по 75 000 /седемдесет и пет хиляди/ лева за всеки от двамата. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимата А. В. Т. да заплати 3 600 лева държавна такса върху допълнително уважената част от гражданските искове. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.