Р Е Ш Е Н И Е №67 Гр. София, 16.06.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. дело № 3533 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] против Решение № 570/27.04.2016 г. по гр. д. № 366/2016 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 5216/ 22.12.2015 г. по гр.д.№ 6068/2015 г. на Варненския Районен съд, с което e отхвърлен предявеният от Й. Н. К. срещу касатора положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вместо което е постановено уважаване на същия, като е признато за установено по отношение на [община], че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], Вилна зона „Лазур”, с площ 946.56 кв., защрихован с червен цвят, обозначен с т. A, B, C, D, на скицата към СТЕ, находяща се на стр. 162 от гр. дело № 6068/15г., която представлява неразделна част от решението, включващ реална част от УПИ VIII-27, в кв.13 по РП на вилна зона „Лазур” с площ от 470,07 кв.м. разположена в северната част на имота, при граници: УПИ IX-19, VII-26, останалата част от УПИ VIII-27 и път; и реална част от УПИ VII-26 в кв.13 по РП на вилна зона „Лазур” с площ от 476,49 кв.м., разположена в северната част на имота, при граници: УПИ VIII-27, IX -19 и останалата част от УПИ VII-26, УПИ V-20 и VI-24. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат отхвърлени със законните последици. Ответникът по касационната жалба- Й. Н. К. оспорва същата и моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. С Определение № 103/ 09.03.2017 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради несъобразяването му със задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК, по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с възможността за придобиване по давност на реална част от УПИ в хипотезата на чл.200 ЗУТ. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от Й. Н. К. срещу [община] установителен иск за собственост на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], Вилна зона „Лазур”, включващ: реална част от УПИ VIII-27, в кв.13 по РП на вилна зона Лазур” с площ от 470,07 кв.м. разположена в северната част на имота и реална част от УПИ VII-26 в кв.13 по РП на вилна зона Лазур” с площ от 476,49 кв.м., разположена в северната част на имота. Ищцата твърди, че е придобила имота по силата на давностно владение, осъществявано от нейната баба М. Й. Т. от 1934 г. до 1958 г., от нейната майка М. Т. Т. от 1958 г. до 2000 г., и от нея самата от 2000 г. до сега. В същото време на 13.03.2015 г. с АЧОС № 8172 и АЧОС № 8173, съставени на основание чл. 2, ал. 1, т.7 от ЗОС, като частна общинска собственост са актувани УПИ VIII-27 с площ от 1009 кв.м. находящ се в [населено място], Вилна зона Лазур, при граници: УПИ IX-19, път, УПИ VII-26 и път, и УПИ VII-26 с площ от 989 кв.м., находящ се в [населено място], Вилна зона „Лазур”, при граници: УПИ IX-19, УПИ V-20, УПИ VIII-27, УПИ VI-24 и път, включващи реални части от недвижимия имот собствен на ищцата, което е обусловило правния интерес от предявения иск за собственост срещу общината. За да отмени първоинстанционното решение, с което така предявеният иск е отхвърлен, въззивният съд е приел, че е установен фактическият състав на оригинерното придобиване на имота по чл. 79, ал. 1 ЗС, като ищцата е владяла имота, в установените му граници, непрекъснато и необезпокоявано в периода от 2000 г. до датата на предявяване на иска – 05.01.2016г. Установено, че процесните реални части от двата имота – УПИ VIII-27 и УПИ VII-26 не са отразени като отделни имоти или като един цял имот по никой от действащите планове – КП Звездица от 1969г., КП на м.”Лазур” от 1989г. и РП на ВЗ „Лазур” от 1990 г. Не са установени данни за одържавяване на имотите в местност „Лазур” нито за включването им в ТКЗС и ДЗС. Според предвижданията на регулационния план местността „Лазур” в землището на [населено място] е вилна зона. Установено е на място, че теренът е стръмен, като наличието на големия наклон е преодоляно чрез терасиране, а процесните реални части представляват един имот, който се ползва като земеделска земя с трайно насаждение- лозе. Същият е обработван от майката на ищцата, а в последните 15 г. от нея самата. Изложени са решаващи мотиви, че преценката за наличие на придобивния способ следва да се извърши съобразно разпоредбите на действащия устройствен закон към момента на позоваване на придобивната давност и доколкото ищцата твърди, че имотът включва реални части от два съседни имота, то приложение намира разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, според която изискванията по чл. 19 ЗУТ не се прилагат в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 3 ЗУТ, при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, във вилните зони следва да се спазват следните размери - най-малко 18 м. лице и 600 кв. м повърхност. В конкретния случай, процесният имот включва части от два съседни и отговаря на условията на чл. 19 ЗУТ, а в същото време оставащите /южни/ части и от същите два имота отговарят на изискванията на чл. 19, тъй като от тях се обособява друг имот. Взето е предвид, че регулацията, одобрена със Заповед № 452/10.08.1990 г., не е приложена на място, поради което на основание П.. 8 ПРЗ на ЗУТ е загубила действието си. Изложени са съображения, че съгласно задължителните указания на т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г., за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта, а е достатъчно един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Съдът е приел, че границите на имота, владян от Й. Н. К., се установяват както от показанията на разпитаните свидетели, така и от заключението на вещото лице и от скицата към СТЕ. Въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че така идентифицираният недвижим имот е придобит по давност от ищцата и е уважил предявеният срещу общината положителен установителен иск за собственост. С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, следва да се приеме, че въпросът за приложението на чл.200 ЗУТ е от обуславящо значение за правилността на атакувания съдебен акт, макар и отговорът му сам по себе си да не предопределя изхода на спора. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос се явява в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, І г.о., според която реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Съображенията за това са, че при действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в закона ред, какъвто е този по чл. 15 от закона. Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи само ако по реда на чл. 15, ал. 6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл. 15, ал. 9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон /чл. 15, ал. 10 ЗУТ/, едва след което ще може да бъде сключен и окончателен договор. Това означава, че след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само при наличие на определени предпоставки, подлежащи на преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на собственост настъпва след одобряването й по административен ред. Предвид недопустимостта, извън изрично предвидените в закона случаи, да се придобива реална част от УПИ чрез правна сделка, то на същото основание не е допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са налице изискванията на чл. 200, ал. 1 3 ЗУТ. Следователно реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ, само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, атакуваното въззивно решение на Варненския окръжен съд се явява неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, тъй като допуска при действието на ЗУТ придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти, щом отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ и не са налице изключенията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Независимо от това, решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила, доколкото основанието на исковата претенция е и давност, осъществена преди влизане в сила на ЗУТ /31.03.2001 г./, а именно в периода от 1934 г., когато бабата на ищцата- М. Й. Т. придобила процесния имот от Р. Т., като в последващия период имотът бил обект на непрекъснато владение от наследодателите на ищцата, а впоследствие- от самата нея. Събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К. и С., както обосновано е приел въззивния съд, са в състояние да мотивират извода, че в периода от 1958 г. процесният имот е бил владян от майката на ищцата, а впоследствие- за период от около 15 години, владението е било осъществявано от самата ищца. На това основание и като се вземе предвид, че според заключението на изслушаната по делото Съдебно-техническа експертиза имотът е бил урегулиран за първи път с одобряване на регулационния план на Вилна зона „Лазур” със Заповед № 452/ 10.08.1990 г. на председателя на ОНС- [населено място], следва да се приеме, че фактическият състав на придобивната давност, на която се основава исковата претенция, е бил осъществен още в периода, когато имотът е бил извън регулация и като такъв е могъл да се придобива по давност /забраната на чл.59, ал.1 З. се отнася до придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели, а не части от неурегулирани имоти/. В тази връзка следва да се има предвид, че съобразно задължителните указания на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/ 2012 г. на ОСГК, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, т.е. няма пречка да се признае владелецът за собственик по давност на реална част от поземлен имот, който към момента на позоваването на давността вече е урегулиран, щом фактическият състав на чл. 79 ЗС се е осъществил преди урегулирането на територията. Колкото до съставеният в полза на [община] за частна общинска собственост № 8172/ 13.03.2015 г., същият не е пречка ищцата да бъде призната за собственик на процесния имот на основание придобивна давност независимо от забраната на П..1 от Закона за допълнение на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./, тъй като в конкретния случай претендираното от общината право на собственост не е надлежно удостоверено. Според чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на общината, без да я поражда. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. №11 /2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за общинска собственост, до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост /така и Решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/12 г., ІV г.о./. Това обаче е вярно само в случаите, когато в акта за общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай- като основание за актуване на имота е цитиран чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, възпроизвеждащ общата норма на чл. 77 ЗС/, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени. По изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /така и Решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 51/13 г. на ІІ г.о./. По изложените съображения обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд, с което е уважен предявеният от Й. Н. К. против [община] положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в касационното производство, а именно сумата 1 264 лв. за адвокатско възнаграждение и транспортни разходи. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 570/27.04.2016 г. по гр. д. № 366/2016 г. на Варненския окръжен съд. ОСЪЖДА [община] на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Й. Н. К. сумата 1 264 лв. разноски за касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: