Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
София, 06.06. 2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 705 от 2022 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№8655/09.12.2021г., подадена от В. С. Н. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.В. В., срещу решение №285, постановено на 28.10.2021г. от Русенския окръжен съд, Гражданска колегия по в.гр.д.№512/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която искът, предявен от И. Г. Ц. против В. С. Н. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, е отхвърлен в размер над 5000лв. за разликата до 7000 лв. и вместо това В. С. Н. е осъден да заплати на И. Г. Ц. сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, при законна лихва върху тази сума считано от 17.02.2018г. до окончателното ѝ изплащане, като целият размер на присъденото обезщетение е 7000лв., а в останалата обжалвана част, с който В. С. Н. е осъден да заплати на И. Г. Ц. сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът счита за очевидно неправилен и противоречащ на установеното с решение №59/28.05.2020г. по НАХД №72/2020г. по описа на РС-Бяла извода на въззивния съд, че на И. Г. Ц. умишлено е била причинена средна телесна повреда. Посочва, че с решението по НАХД №72/2020г. е признат за виновен в това, че на 17.02.2018г. в [населено място] е причинил на И. Г. Ц. средна телесна повреда по непредпазливост, а не умишлено.
Поддържа също така, че мотивите на обжалваното решение не изпълват със съдържание чл. 236, ал. 2 ГПК, като съдът не е отговорил на всички възражения, изложени в подадената въззивна жалба, с оглед на което счита, че е налице липса на мотиви, което определя като абсолютно съществено процесуално нарушение от категорията на отменимите. Поддържа също така, че е налице неправилна оценка и анализ на доказателствата. Позовава се на изискванията за излагане на мотиви към съдебното решение, заложено в чл. 236, ал. 2 ГПК и критериите за неговото спазване и съблюдаване според практиката на ВС и ВКС – ППВС №1/1953г.; ППВС №7/1965г.; ППВС №1/1985г.; решение №432 от 26.10.2010г. по гр.д.№826/2010г. на II г.о. на ВКС; решение №157 от 01.07.2011г. по гр.д.№1125/2010г. на III г.о. на ВКС.
В подкрепа на тезата за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване в касационната жалба поддържа, че във въззивната жалба е навел доводи и оплаквания, касаещи решението на първоинстанционния съд, по които въззивният съд не се е произнесъл: че не е извивал пръстите на лявата ръка на И. Г. Ц. на 17.02.2018г., а действително случилото се е обяснено от неговия баща С. С., като съдът не е кредитирал неговите показания и издал осъдителна присъда по чл. 78а НК, приемайки, че деянието е извършено по непредпазливост; че съдът неправилно е приел, че вината му не е опровергана, доколкото ясно се вижда, че счупването е по непредпазливост, а съдът е приел, че средната телесна повреда е причинена умишлено; че при определяне на размера на обезщетението решението не кореспондира с практиката на ВКС, като не са разгледани и критериите, по които следва да бъде присъдено неимущественото обезщетение (ППВС №4/1968г.; решение №151 от 12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на II т.о. на ВКС; решение №130 от 09.07.2013г. по т.д.№669/2012г. на II т.о. на ВКС; решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на II т.о. на ВКС; решение №198 от 03.10.2014г. по гр.д.№2307/2014г. на III г.о. на ВКС; решение №532 от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на III г.о. на ВКС; решение №377 от 22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009г. на IV г.о. на ВКС; решение №832 от 10.12.2010г. по гр.д.№593/2010г. на III г.о. на ВКС; решение №302 от 04.10.2011г. по гр.д.№78/2011г. на III г.о. на ВКС). Твърди, че забавянето на оперативната интервенция с 15 дни единствено и само е влошило нормалния ход на оздравителните процеси, което се дължи единствено и само на вината на ищеца Ц. и е довело до усложнения в нормалното възстановяване на пръста му, каквото обсъждане на обстоятелствата в обжалваното решение няма, а съдът е приел наличието на противоправно поведение щом е налице влязло в сила решение по наказателно дело; че съдът не е преценил заключението на вещото лице според разясненията, дадени в практиката на ВКС ( решение №117 от 28.10.2020г. по т.д.№1034/2019г. на II т.о. на ВКС и решение №77 от 22.06.2020г. по т.д.№684/2019г. на II т.о. на ВКС), като не е преценил изцяло заключението на вещото лице и конкретните данни, посочени в него, а само е използвал част от заключението; че липсва самостоятелна преценка на всички обстоятелства, доказателства и факти по делото, а съдът бланкетно е мотивирал „изразени болки и страдания“ без да ги конкретизира, позовавайки се при това на съдебна практика, която няма връзка с конкретната телесна повреда. Твърди, че практиката, на която първоинстанционният съд се е позовал (решение №32 от 19.02.2015г. по гр.д.№2269/2014г. на IV г.о. на ВКС; решение №32 от 19.02.2016г. по гр.д.№3335/2015г. на III г.о. на ВКС и решение №175 от 27.06.2017г. по гр.д.№17/2017г. на ОС-Добрич) е неотносима към настоящия случай, тъй като касае различен вид телесни повреди, а именно счупване на стъпални кости, контузия на дясна подбедрица и дясно коляно, счупване на малък пищял на ляв долен крайник. Поддържа, че сходен случай (претърпени болки и страдания от счупване на крайната фаланга на IVпръст на лявата ръка) е бил разгледан в решение от 13.04.2021г. по гр.д.№484/2020г. по описа на РС-Асеноград, по което е било присъдено обезщетение в размер на 1000лв.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба И. Г. Ц., чрез процесуалния си представител адв. Б. М., изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
И. Г. Ц. е предявил срещу В. С. Н. по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания като пряка и непосредствена последица от причинена по непредпазливост на 17.02.2018г. средна телесна повреда, изразяваща се в многофрагментарно неправилно зарастващо счупване на средната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, наложило метална остеосинтеза и алопластика поради оформен костен дефект, контрактура на интерфалангеалната става на четвърти пръст на лявата ръка, като твърди, че и до настоящия момент не е напълно възстановен. Поддържа, че с решение №59 от 28.05.2020г., постановено по НАХД №72/2020г. по описа на РС-Бяла В. С. Н. е бил признат за виновен в това, че по непредпазливост е причинил увреждането.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК В. С. Н. е оспорил така предявения иск, като на първо място оспорва увреждането действително да е настъпило по причина негови действия, позовавайки се на показанията на своя баща С. С., дадени в производството по НАХД №72/2020г., както и на мотивите към решение №63 от 02.04.2018г. по гр.д.№276/2018г., образувано по подадена от Л. Д. молба за налагане на мярка за защита срещу домашно насилие. Твърди, че при постановяване на решението по НАХД №72/2020г. съдът неправилно е кредитирал показанията на част от свидетелите и неоправдано не е кредитирал показанията на неговия баща С. С.. Поддържа, че приетото в решението по НАХД е възможност за причиняване на телесната повреда, но не е категоричен и единствен механизъм на самото причиняване, като той няма как да докаже, дали не се е случило нещо друго. Позовава се и на обстоятелството, че ищецът не е отишъл веднага в болница, както и че не е съобразил с предписанията за оперативна интервенция и такава е била извършена едва на 06.03.2018г., като се позовава на заключението на изслушаната в производството по НАХД №72/2020г. комплексна съдебномедицинска и травматологична експертиза. Твърди, че забавянето на оперативната интервенция с 15 дни единствено и само е нарушило нормалния ход на оздравителния процес, което се дължи единствено и само по вина на ищеца Ц. и е довело до усложнения в нормалното възстановяване на пръста му; че счупването на четвъртия пръст на лявата ръка не е попречило на Ц. да изпълнява служебните си задължения, тъй като е десничар и че не е било до такава степен болезнено, че да наруши нормалния ритъм на ежедневието му.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид, че с решение №59 от 28.05.2020г., постановено по НАХД №72/20г. по описа на Беленския районен съд В. С. Н. от [населено място] е признат за виновен в това, че на 17.02.2018г. в [населено място], обл.Р. причинил на И. Г. Ц. от [населено място] по непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в многофрагментно неправилно зарастващо счупване на средната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, наложило метална остеосинтеза и алопластика поради оформен костен дефект, контрактура на интерфалангеалната става на четвърти пръст на лявата ръка, преценена по медико-биологичния признак - постоянно разстройство на здравето, не опасно за живота, като на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност за извършеното престъпление по чл. 133, вр. чл. 129, ал. 1 НК и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лв.
Изложени са съображения, че съгласно чл. 413, ал. 2 НПК , влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието, а аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Взето е предвид, че постановеното от съда решение има последиците на влязла в сила присъда, тъй като нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете по глава двадесет и осма (каквото е постановеното от Районен съд - Бяла решение по НАХД №72/20г.) и според т. 15 от задължителните за съдилищата постановки на ТР №6/6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т.дело № 6/2012 г. , приравнено по значение на влязла в сила присъда (по см. на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК ) е и решението по чл. 78а НК с което наказателният съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание. С оглед на това и при отчитане на обективните и субективни предели на постановеното от Районен съд - Бяла решение по НАХД № 72/20г., въззивният съд е приел, че следва да зачете силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че В. С. Н. е извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца са причинени вреди, изразяващи се в описаните в решението увреждания: многофрагментно неправилно зарастващо счупване на средната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, наложило метална остеосинтеза и алопластика поради оформен костен дефект, контрактура на интерфалангеалната става на четвърти пръст на лявата ръка, преценена по медико-биологичния признак - постоянно разстройство на здравето, не опасно за живота. И доколкото тези увреждания са елемент от престъпния състав на престъплението "средна телесна повреда", въззивният съд е приел, че силата на присъдено нещо на постановеното решение обхваща и установяването на техния вид и характер, както и пряката причинна връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е задължителна за гражданския съд.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, вкл. на посочената в обжалваното решение – решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/ 2010 г. на ВКС, І т. о. и др. Поради това за изцяло несъстоятелни са приети доводите в жалбата на В. С. Н., че не са безспорно установени извършеното от него деяние, вината и противоправността на поведението му. За ирелевантни са приети твърденията, че изводите в решението по НАХД №72/20г. по описа на Беленския районен съд са необосновани, поради неправилно интерпретиране и неправилна преценка на събраните доказателства, тъй като решението е влязло в сила и е недопустимо да бъде ревизирано в настоящото производство. По тези доводи, съдържащи се както в отговора на исковата молба, така и в подадената от В. С. Н. въззивна жалба следователно въззивният съд се е произнесъл, поради което наведените в тази насока съображения, отнесени от касатора към наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не съответстват на данните по делото.
Въззивният съд е взел предвид, че причинените на И. Ц. от В. Н. увреждания при инцидента на 17.02.2018г. са предмет на диспозитива на решението по чл. 78а НК, като освен това и от приетата в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза се установява, че И. Г. Ц. е получил кръвонасядане на шията, охлузване на лява ръка, многофрагментно неправилно зарастващо счупване на средната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, наложило метална остеосинтеза и алопластика поради оформен костен дефект, контрактура (ограничената подвижност на дадена става) на интерфалангеалната става на четвърти пръст на лявата ръка. Посочено е, че според вещото лице, при такива счупвания, каквото е установено при Ц., обикновено болките са най-силни непосредствено след получаването им и продължават със значителен интензитет при всяко физическо въздействие върху пръста до имобилизацията, след което постепенно намаляват; че болки със значителен интензитет се усещат в следоперативните периоди и в процеса на раздвижване на пръста; че болки с по-слаб интензитет, но с продължителен характер могат да се усещат месеци и години след инцидента, дори и за цял живот, особено при промяна в атмосферните условия и при физически натоварвания; че неправилното зарастване на счупването благоприятства наличието на по-продължителни и по силни болки. Взето е предвид, че според заключението на вещото лице, изготвено въз основа на представената медицински документация и извършения преглед на ищеца, към момента (повече от 3г. от инцидента) е налице деформация на средната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, анатомично увреждане на близката междуфалангеална става на четвърти пръст на лявата ръка и контрактура в междуфалангеалните стави на четвърти пръст на лявата ръка, т.е. и към момента не е настъпило пълно анатомично и функционално възстановяване увреждането на четвърти пръст на лявата ръка. Съобразено е, че при тези данни заключението на експерта е, че не се очаква занапред да настъпи спонтанно анатомично и функционално възстановяване на четвърти пръст на лявата ръка на Ц., като в съдебно заседание вещото лице е разяснило, че ищецът е потърсил медицинска помощ своевременно – инцидентът се е случил на 17.02.2018г. около 9.00ч.; първият медицински преглед е извършен в 10,45ч на същата дата; в 10.42ч е извършено рентгеново изследване; на 19.02.2018г. отново е извършен преглед; на 05.03.2018г. Ц. е приет в УМБАЛ “К.“АД - Р., където на 06.03.2018г. е извършена остеопластика и остеосинтез металика; на 3.04.2018г. ищецът отново е приет в УМБАЛ „К.“АД-Р. и на 05.03.2018г. му е направена нова операция, тъй като е имало неправилно зарастване. Въззивният съд е кредитирал заключението на експертизата, предвид специалните знания на вещото лице и обстоятелството, че констатациите се подкрепят от представените медицински документи - от данните по амбулаторен лист №310/21.04.2021г. за извършен преглед на И. Ц. от д-р А.-специалист травматолог/хирургия на ръка. Посочено е, че според констатациите от прегледа, извършен на 21.04.2021г. е налице контрактура в интерфалангеалните стави и няма подобрение в обема на движение, както и че има остатъчна контрактура, нова графия на ръката с почти заличена става и липса на ставен хрущял, че няма пълна флексия и е с нарушен захват с пръстите на лява ръка, че има постоянна болка в пръста, която нарушава функцията.
Взето е предвид, че според свидетелката Л. Д., която живее на семейни начала с ищеца, ищецът изпитвал силни болки и след инцидента отишли в Спешно отделение; че при рентгеновото изследване било установено, че е счупен безименният пръст на лявата му ръка; че направили операция, а впоследствие имало и втора операция; че след операциите пръстът не се оправил, продължавал да го боли и до момента; че ищецът не може да си свива пръста, което му пречи и в обикновените ежедневни дейности; че пиел обезболяващи; че и към настоящия момент пръстът „стои изпънат“ и ищецът не можел да го свива. Съдът е преценил показанията на свидетелката, предвид разпоредбата на чл. 172 ГПК, и е кредитирал същите по съображения, че изнесените от нея данни за състоянието на счупения пръст на ищеца се подкрепят от данните в медицинската документация и експертизата.
При така установените по делото факти от правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на В. Н. за причиненото на И. Ц. увреждане по реда на чл. 45 ЗЗД. Изложил е съображения, че отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като е прието, че тези елементи са установени в решението, постановено от Районен съд – Бяла решение по НАХД №72/20г.
Досежно размера на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС са изложени съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и има за цел да репарира в относително пълен обем болките и страданията, възникнали вследствие на непозволеното увреждане. Прието е, че в случая следва да се съобрази, че болките и страданията на ищеца не се ограничават само до изживените в момента на счупването на пръста и последвалия период на медицински манипулации и лечение, а макар и с по-нисък интензитет продължават и към момента на настоящото производство - при преглед от специалист травматолог, извършен на 21.04.2021г. е констатирано, че все още няма пълна флексия и е налице нарушен захват на пръстите на лява ръка. Взето е предвид, че причинената от В. Н. средна телесна повреда е причина ищецът да претърпи многократни оперативни интервенции, че вида на причинената фрактура – многофрагментна, по принцип обуславя голяма вероятност да не настъпи правилно срастване и пълно възстановяване на движенията на засегнатата става, независимо от вида оперативна намеса, както и че при липса на подобно противоправно деяние, каквото е било извършено от ответника, няма да има нужда от нито една оперативна намеса и от обсъждане на въпроси за своевременно/несвоевременно потърсена медицинска помощ и за правилно/неправилно зарастване. Ето защо за несъстоятелни са приети твърденията на В. Н., че неправилното зарастване на пръста се дължи на поведението на ищеца, който се забавил с 15 дни с оперативната интервенция и така нарушил нормалния ход на оздравителните процеси.
Предвид изложеното за установените болки, претърпени от ищеца - изключително интензивни при самото счупване и при операциите, както и при раздвижването, които продължават, макар и с нисък интензитет; унизителният начин, по който е причинена травмата, невъзможността ищецът да извършва елементарни битови дейности с лявата ръка, като нарушението на хватателната функция не е възстановено в пълен обем, както и социално – икономическите условия и установения жизнен стандарт, които също се отразяват върху обществените схващания за справедливост, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение е 7000лв. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразява начина и характера на увреждане (умишлено причинена средна телесна повреда), емоционалните страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увреденото лице.
С оглед така изложените в обжалваното решение съображения следва да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл и по наведените от В. Н. доводи за необходимостта да бъде съобразено обстоятелството, че И. Ц. не е потърсил незабавно (своевременно) медицинска помощ, както и че не е съобразил своевременно предписанията за оперативна интервенция. Още повече като се има предвид, че в изслушаната в производството по настоящето дело съдебно-медицинска експертиза липсват констатации забавянето на оперативната интервенция с 15 дни да е нарушило нормалния ход на оздравителния процес, каквато теза поддържа касаторът, позовавайки се на заключението на изслушаната в производството по НАХД №72/2020г. комплексна експертиза, която обаче не представлява доказателство, годно да установи подобни обстоятелства, доколкото в производството по НАХД №72/2020г. И. Ц. не е взел участие като страна, разполагаща с правото да оспорва експертизата. Изслушаната по настоящето дело съдебно-медицинска експертиза е детайлно обсъдена от въззивния съд и всички констатации на експерта са взети предвид при постановяване на обжалваното решение. В този смисъл наведените от касатора доводи за липсата на самостоятелна преценка на всички обстоятелства, доказателства и факти, както и за преценяване на заключението на вещото лице в противоречие с практиката на ВКС не съответстват на данните по делото и не биха могли да обосноват наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване.
Съображенията, изложени от въззивния съд при обосноваване на извода за подлежащите на обезщетяване вреди, както и за имащите значение за определяне на размера на обезщетението факти и обстоятелства, съответстват на практиката на ВКС.
Както е прието в ППВС №4/1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като при телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Към тези критерии се придържа и ВКС в своята практика, вкл. в решение №215 от 03.02.2017г. по т.д.№2908/2015 г. на I т.о. на ВКС, според което тези обективно съществуващи конкретни обстоятелства трябва да бъдат преценени адекватно, а не единствено изброени, както и в решение №232 от 22.01.2018г. по т.д.№60404/2016г. на IV г.о. на ВКС, според което във всички случаи не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В същия смисъл е и сочената в касационната жалба практика на тричленни състави на ТО на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочената в касационната жалба, въззивният съд е посочил конкретните обстоятелства, които са обусловили извода му за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и ги е обсъдил.
Не са обсъдени единствено доводите на В. Н., съдържащи се в подадената от него въззивна жалба, че практиката, на която се е позовал първоинстанционния съд, посочвайки я като такава по сходни случаи, е неотносима към настоящия случай, доколкото касае различен вид телесни повреди. Това оплакване обаче не обосновава наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване, доколкото ВКС в своята практика последователно и непротиворечиво приема, че дейността на въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а същинска правораздавателна дейност, т.е. че въззивният съд следва самостоятелно да обсъди всички релевантни за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства и да изложи собствените си съображения в тази насока. В този смисъл въззивният съд не е длъжен да възприеме, респ. да не възприема критериите, по които първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението, а да изложи свои собствени мотиви. Основанията за допускане на касационното обжалване в подобни случаи следва да бъдат свързани с мотивите към решението, постановено от въззивния съд. В настоящия случай въззивният съд не е основал своите изводи на сходни хипотези в практиката на ВКС и на други съдилища, поради което тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване в този смисъл не може да бъде споделена – съображенията, изложени от първоинстанционния съд, които въззивният не е възприел по реда на чл. 272 ГПК не биха могли да обосноват допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е изложил свои собствени съображения, които съответстват на установените в практиката на ВКС критерии.
Действително при изброяване на имащите значение за размера на дължимото обезщетение факти и обстоятелства въззивният съд е посочил, че съобразява и характера на увреждането (умишлено причинена средна телесна повреда), след като изрично е съобразил установеното с решение №59 от 28.05.2020г. по НАХД №72/2020г. по описа на РС-Бяла, а именно, че В. Н. е признат за виновен за това, че на 17.02.2018г. е причинил на И. Ц. по непредпазливост средна телесна повреда. Така допуснатата грешка би следвало да се определи по-скоро като фактическа и несъзнателна, още повече като се вземе предвид, че обстоятелството дали деянието е извършено умишлено или по непредпазливост не обуславя характера на увреждането, а формата на вината, която пък от своя страна има значение в наказателния процес, но не и в производството по определяне размера на дължимото обезщетение, доколкото според дадените с ППВС №4/1968г. указания понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №285, постановено на 28.10.2021г. от Русенския окръжен съд, Гражданска колегия по в.гр.д.№512/2021г.
ОСЪЖДА В. С. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл.Р., [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на И. Г. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл.Р., [улица] сумата от 870 лв. (осемстотин и седемдесет лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: