4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 111 София, 09.03.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 6711/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Н. М. в качеството й на пълномощник на Н. М. Н., против определение № 4304 от 05.03.2013 г. по ч.гр.д. № 16 364/ 2012 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е оставена без уважение подадената от Н. Н. чрез адв. Н. М. частна жалба вх. № 1037067 от 01.10.2012 г. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се твърди, че същото е постановено в нарушение на процесуалния закон, чл. 6, ал.1 от Европейската харта за защита правата на човека и основните свободи, чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз, както и че съставлява отказ от правосъдие. Искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване е обосновано с твърдението, че същото противоречи на практиката на ВКС по въпроса дали държавата е процесуално легитимирана да отговаря за вреди по реда на чл. 49 ЗЗД и допустим ли е такъв иск, с оглед прякото приложение на чл. 7 Конституцията на Република България. За да обоснове твърдяното противоречие, жалбоподателят се позовава на определение № 435 от 11.07.2011 г. по ч.гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, определение № 220 от 20.03.2011 г. по гр.д. № 23/2012 г. и определение № 383 от 12.06.2013 г. по гр.д. № 3266/2013 г. на ВКС. В писмен отговор ответникът държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез ю.к. И., изразява становище, че частната касационна жалба е процесуално недопустима, тъй като определението е постановено по гражданско дело с цена на иска под 5000 лв. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Н. М. Н. е предявил против Прокуратурата на Република България, В. Т. В. и държавата, представлявана от министъра на финансите, иск за сумата 2000 лв., предявен като частичен от иск в размер на 800 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, които ответниците да му заплатят солидарно. С молба от 01.10.2012 г. ищецът е увеличил размера на предявения частичен иск от 2 000 лв. на 5100 лв., като е представил и доказателства за внесена допълнително държавна такса. Посоченото изменение е предприето преди връчване на преписи от исковата молба на ответниците и има характер на поправка на исковата молба относно размера на вземането, предмет на предявения частичен иск, което е процесуално допустимо. Предвид изложеното настоящият състав намира, че въззивно определение е постановено по гражданско дело с цена на иска 5 100 лв., поради което не попада под действието на чл. 274, ал.4 във връзка с чл. 280, ал.2 ГПК. С оглед на това преценява подадената от Н. М. Н. частна касационна жалба като допустима. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение подадената от Н. М. Н. частна жалба против определението от 24.08.2012 г. по гр.д. № 53431/2011 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от него искова молба против държавата и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че по искове за обезщетение за вреди от непозволено увреждане държавата не участва пряко като страна в исковото производство както в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, така и по реда на ЗОДОВ, а отговаря чрез държавния орган, с който съответното длъжностно лице, от чиито действия или бездействия са настъпили вредите, е в трудово или служебно правоотношение. Това становище на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представените с касационната жалба съдебни актове, постановени по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, което съставлява основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения от жалбоподателя правен въпрос- процесуално легитимирана ли е държавата да отговаря самостоятелно по реда на чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от незаконни действия на нейни органи и длъжностни лица. В определение № 383 от 12.06.2013 г. по ч.гр.д. № 3266/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, държавата отговоря пряко за вредите причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Посочено е, че въпросът се свежда до процесуална легитимация, а тя следва от правното твърдение на ищеца. Направен е извод, че предявеният против държавата иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, основан на твърдения, че държавата е длъжник по деликтното вземане, е допустим. Цитираното определение е постановено по идентичен от фактическа и правна страна спор, ищец по който е бил жалбоподателят в настоящото производство. В същия смисъл са и определение № 220 от 20.03.2012 г. по ч.гр.д. № 23/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 435 от 11.07.2011 г. по ч.гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Настоящият съдебен състав намира, че посочената съдебна практика следва да бъде споделена. Надлежната процесуална легитимация на страните се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Надлежен ответник по иск за вреди в хипотезата на чл. 49 ЗЗД е възложителят на работата, при или по повод изпълнението на която са причинени вредите. Твърдението на ищеца, че претендираните за обезщетяване вреди са причинени от противоправните действия на лице, на което държавата е възложила осъществяването на определена работа, определят държавата като легитимиран ответник по този иск. Държавата разполага процесуална правоспособност и доколкото няма процесуална норма, която да изключва типичната процесуална легитимация при реализиране на нейната отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД в зависимост от характера на възложената работа, не може да се отрече възможността искът за вреди да бъде предявен пряко срещу нея. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение е неправилно. Предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу държавата, представлявана от Министъра на финансите, кумулативно съединен с искове по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България и В. В., основан на твърдения за извършен деликт от физическото лице, на което държавата е предоставила да упражнява от нейно име властнически правомощия, е допустим. По тези съображения обжалваното въззивно определение и потвърденото с него прекратително определение на Софийски районен съд следва да бъдат отменени и делото върнато на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по иска, предявен против държавата. Водим от гореизложеното съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4304 от 05.03.2013 г. по ч.гр.д. № 16 364/ 2012 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от Н. М. Н. частна жалба против определението от 24.08.2012 г. по гр.д. № 53431/2011 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от Н. Н. искова молба против държавата и е прекратено производството по делото. ОТМЕНЯ определение № 4304 от 05.03.2013 г. по ч.гр.д. № 16 364/ 2012 г. на Софийски градски съд и потвърденото с него определение от 24.08.2012 г. по гр.д. № 53431/2011 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от Н. М. Н. искова молба против държавата и е прекратено производството по делото. ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: