1 Р Е Ш Е Н И Е № 229 София, 22 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на трети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Лада Паунова Даниел Луков при участието на секретар Ил.Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП П. Долапчиев, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 850/2019 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. В.Д., защитник на подсъдимия А. К., и подсъдимия К., срещу въззивно решение № 97 от 02.07.2019г. на Бургаския апелативен съд, постановено по внохд № 80/2019г. по описа на същия съд. В жалбата се изтъква касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Поддържа се искането, правено и пред въззивния съд, за явна несправедливост на наложеното наказание, намерило израз както по отношение на неговия размер, така и предвид отказа да намери приложение разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. Претендира се изменение на обжалваното решение, като се намали размера на наложеното наказание лишаване от свобода, намаляне на размера на кумулативно наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС и се иска приложение на чл.66, ал.1 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба за претендираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения на закона, като постановената присъда е правилна и законосъобразна. Защитникът на подсъдимия адв. Ст. С. поддържа жалбата, като изразява становище, че съдилищата по фактите не са обсъдили чистото съдебно минало на подсъдимия, направеното от него признание на вината и оказаното съдействие за разкриване на обективната истина по делото от самото начало на разследването, както и неговото семейно положение. Не били отчетени липсата на нарушения по ЗДвП до момента, както и метеорологичните условия към датата на деянието. Подсъдимият се придържа към доводите на защитника си и изразява съжаление за стореното. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 24 от 21.02.2019г., постановена по нохд № 369/2018г., Ямболският окръжен съд е признал подсъдимия А. К. за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал.4, вр. ал.3, б.б, вр..ал.1, б.в вр. чл. 342, ал.1, от НК, като му е наложил наказание от четири години и осем месеца лишаване от свобода в съответствие с разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. На осн.чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е бил определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от шест години. Приспаднато е било времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 01.10.2018г. В тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото, като съдът се разпоредил и с веществените доказателства. По жалби на защитника на подсъдимия, както и на повереника на частните обвинители, с въззивно решение № 97 от 02.07.2019г. на Бургаския апелативен съд, постановено по внохд № 80/2019г. по описа на същия съд, първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. Производството по делото пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Тези факти са рамката на обстоятелствата, които съдилищата са били длъжни да възприемат по делото и при решаване на въпросите, свързани с правната квалификация на деянието, тоест приложението на материалния закон, както и за налагане на наказанието при признаването на дееца за виновен. А виновността му е установена по безспорен начин- изложените фактически обстоятелства в обстоятелствената част на обвинителния акт напълно се подкрепят от събраните по делото доказателства, като по делото не съществува никакво съмнение относно авторството и вината на дееца. Оплакванията на жалбоподателите за явна несправедливост на наказанието са неоснователни, тъй като първоинстанционният и въззивен съд са изследвали въпроса с индивидуализацията на наказанието, при което са отчетени както общите изисквания за това, уредени в общата част на Наказателния кодекс, така и специалните, относно определяне на наказанието при съкратено съдебно следствие пред първата инстанция, по глава двадесет и седма от НПК. Съдилищата изрично са обсъдили и възможността за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК и законосъобразно са я отхвърлили. При определяне на дължимото в случая наказание на подс. К. няма пренебрегнато обстоятелство от значимите за дефиниране на наказателната му отговорност – степента на обществена опасност на деянието и на дееца. От една страна правилно като смегчаващи отговорността му обстоятелства са приети чистото съдебно минало, ниската степен на личната обществена опасност на дееца, обстоятелството, че полага общественополезен труд, че има семейство и три деца-две малолетни и едно непълнолетно, за които полага грижи, обстоятелството, че е изразил критичност и искрено съжаление за извършеното, разкаянието и оказаното от него съдействие на разследващите органи още от самото начало на досъдебното производство, направеното от него самопризнание извън признанието по реда на чл.371, т.2 от НПК. Правилно въззивната инстанция е счела направеното от подсъдимия признание по реда на чл. 371, т.2 от НПК като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител ( в този см. е ТР № 1/2009г. на ВКС-ОСНК, т.7 от същото). Приетите смекчаващи обстоятелства, свързани с личността на дееца, са един от показателите за това доколко същият е вграден в обществото и спазва установения правопорядък и поради това са относими към преценката за неговата личност, която съгласно чл. 54, ал. 1 от НК е задължителен елемент от индивидуализация на наказанието. Обстоятелството, че законосъобразеното поведение и полагането на общественополезен труд са правило, обществена норма, не ги лишава от качеството им на смекчаващи обстоятелства, а само изключва възможността те да бъдат третирани като изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, което е било съобразено от състава на въззивния съд. От друга страна като отегчаващи обстоятелства съдът е съобразил високата степен на обществена опасност на деянието, намерила израз в тежкия вредоносен резултат от престъпното поведение на подсъдимия. Този резултат е далеч над законовия минимум - смърт на две лица и средни телесни повреди на едно малолетно лице - при който е приложима квалификацията по чл. 343, ал. 3, б. "б" във вр. с ал. 4 от НК, и се дължи изцяло на допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за безопасно движение относно режима на скоростта (в мотивите на проверяваното решение на страница 22 от същото е допусната досадна техническа грешка, като цифрово е посочен чл.20 от ЗДвП, вместо чл.21 от същия закон, макар и словесно това да е коректно отразено). Това обстоятелство правилно е било ценено от контролирания съд като отегчаващо в светлината на казаното с ТР № 61/80г. на В(К)С по н.д. № 56/80г.-ОСНК- „ Груби нарушения на правилата за движение са …., нарушение режима на скоростта…“. При това нарушенията, отнасящи се до драстичното пренебрегване на режима за скоростта, каквото е и настоящото, бележат тревожно висок ръст. Това, съчетано и с пренебрегнатите от подсъдимия пет последователни предупредителни и забранителни знаци, част от които с жълт контур и указващи именно концентрация на ПТП в пътния участък, правилно отчетено от инстанциите по фактите, са причина за преобладаващия брой пътно-транспортни произшествия със съставомерен резултат. Не търпи упрек и приемането на причинените от деянието значителни имуществени вреди като едно допълнително утежняващо наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелство, макар те да са погълнати от настъпилия по-тежък резултат. Като такова правилно е било прието от контролирания съд и причинените несъставомерни леки телесни повреди на още едно лице. Законосъобразно е било отчетено като отегчаващо обстоятелство лишаването на едно малолетно тригодишно дете едновременно и от двамата му родители, което обстоятелство завинаги ще остави трайни следи в него, най-малко поради причината, че в тази си възраст още е останало без ежедневните грижи на своите любящи родители. В тази насока са напълно споделими разсъжденията на въззивния съд и не е необходимо отново да бъдат преповтаряни. Отчетено е било и по-високото изискване, което законът поставя към професионалните водачи на товарни автомобили, при спазване на правилата за движение по пътищата. Приетото от първата инстанция смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, свързано с необезопасяването на малолетния пострадал А. К. със съответната система, предвидена в ЗДвП, от страна на неговите родители и оттам наличие на съпричиняване на резултата по отношение на детето, е било изключено от въззивния съд. Аргументите за това не могат да бъдат споделени, тъй като почиват на предположения, а това е недопустимо. Независимо от това, въззивният съд не е влошил наказателното положение на подсъдимия, тъй като не е коригирал размера на наказанието в насока неговото завишаване. Приел е, че това обстоятелство няма решаващо значение за определяне размера на наказанието, което се следва на подсъдимия и този извод е правилен. На предходните съдебни инстанции е убягнало от внимание, че данни за такива фактически обстоятелства не са били отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Предвид процедурата, по която се е развило първоинстанционното производство, признанието на подсъдимия по реда на чл. 371, т.2 от НПК обхваща само отразените от обвинението фактически обстоятелства. В тази процедура подсъдимият е длъжен да понесе и съответните тежести, една от които е липсата на възможност да претендира съпричиняване на резултата от пострадалия, тъй като това не е съвместимо с фактологията по обвинителния акт и внася съществени изменения в нейните очертания ( вж. т. 8 от ТР № 1/2009г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2008г. на ОСНК). Както се посочи, от съществено значение за размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия, са били приетите от въззивния съд смегчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и липсата на несъответствие между тях с извършеното престъпление, както и с наказанието за него. Срокът от извършване на деянието – 30.09.2018 г. до настоящия момент, не може да бъде определен като излизащ извън рамките на разумния за разглеждане на дело с такава фактическа и правна сложност и налагащ корекция на санкцията само на това основание. В светлината на казаното касационния състав намира, че наложеното на подсъдимия наказание не се явява явно несправедливо и не изисква намесата на касационната инстанция. Липсва очевидно несъответствие между извършеното престъпление и наложеното наказание. Това основание за изменение на решението би било налице, когато несъответствието между наложеното наказание и степента на обществената опасност на деянието и дееца, както и на другите отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства е очевидно и това налага то да бъде намалено или увеличено. Следователно наложеното наказание не е явно несправедливо, когато размерът му се отклонява несъществено от съответстващия размер. (вж. и т. 8 от П. 1/1981-Пл. на В (К)С). Всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства са преценявани и им е отдадено съответното значение – наказанието е определено при условията на чл. 58а, ал.1 вр. чл.54 от НК. По делото не се установяват основания за повече снизхождение към подсъдимия. Съдилищата не са пренебрегнали нито едно смекчаващо обстоятелство, нито пък са намалили относителната им тежест. Не е надценено и значението и относителната тежест на приетите отегчаващи обстоятелства. Правилен е извода, че съответното на извършеното престъпление и отговарящо в максимална степен на целите, предвидени в чл. 36 от НК наказание, е именно наложеното - четири години и осем месеца лишаване от свобода. Наказанието е справедливо, когато е съответно на извършеното деяние и данните за личността на дееца и е достатъчно за постигане на целите по чл.36 от НК. Всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Върху подсъдимия е упражнен такъв обем наказателна принуда, който не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването му, а от друга страна не създава в него и останалите членове на обществото чувството за ненаказуемост. Ето защо, не само подсъдимият следва да осмисли стореното от него и отражението му върху бъдещия си живот, при това в относителната изолация на определения му затворнически режим, но и върху тези, на които е известно за инцидента, наложеното на подсъдимия наказание да окаже своя предупредителен и възпиращ ефект. Предвид определения размер на наказанието лишаване от свобода и казаното по-горе относно неговата справедливост, не може да бъде удовлетворена и претенцията на жалбоподателите за приложение разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. При така определеното наказание не са налице и основания за намеса по отношение на наложеното на подсъдимия кумулативно наказание лишаване от правоуправление. Аргументацията в тази насока на въззивния съд е законосъобразна, подробна и в съответствие с всички отчетени индивидуализиращи отговорността на подсъдимия обстоятелства, поради което и не е необходимо да бъде преповтаряна. Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 97 от 02.07.2019г. на Бургаския апелативен съд, постановено по внохд № 80/2019г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: