Р Е Ш Е Н И Е № 540 София, 18.01.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 24 ноември, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Даниела Атанасова при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от председателя (съдията) Д. Атанасова наказателно дело № 428/2010 година. Производството пред Върховния касационен съд е образувано по протест на А. прокуратура София и жалба на подс. В. О. М. от [населено място], чрез неговия защитник - адвокат С. Каракушева, против въззивно решение на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 218/2010 [населено място] касационни основания са посочени: нарушение на закона в жалбата и явна несправедливост на наложените на двамата подсъдими наказания, в протеста. Представителят на Върховната касационна прокуратура, не поддържа протеста и е изразил становище, че жалбата е неоснователна. Двамата подсъдими лично и чрез своите защитници, считат протеста за неоснователен и искат да бъде уважена жалбата на подс. В. М.. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 148/16.06.2010 г., Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 8-ми състав, е потвърдил изцяло присъда от 08.12.2009 г., на Софийски градски съд, НО, 10-ти състав, постановена по нохд № 146/2009 г., с която подс. В. О. М. и М. П. Станков, са били признати за виновни в извършено престъпление на 01.08.2005 г., в [населено място], по чл. 244, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 /в ред. на ЗИДНК, ДВ бр. 24/22.03.2005 г./, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК, осъдени на по една година лишаване от свобода условно, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за изпитателен срок от по три години. Зачел е предварителното задържане, произнесъл се е по иззетите материали и направените разноски. Двамата подсъдими са били оправдани по останалите обвинения, по обвинителния акт. По довода в протеста, за явна несправедливост на наложените наказания: Посоченото касационно основание - по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Съдилищата правилно и законосъобразно са приели наличие на превес, на смекчаващите вината обстоятелства, поради което наказанията са в посочения размер. При определянето им са били взети предвид всички данни за извършеното деяние и личността на дейците, и точно са били спазени принципите на индивидуализацията им. Изводите за приложение на чл. 66, ал. 1 НК и за двамата подсъдими са верни, като правилно е посочено, че за постигане целите на наказанието не се налага неговото ефективно изтърпяване. И според състава на Върховния касационен съд, санкциите от по една година лишаване от свобода, с приложение на чл. 66, ал. 1 НК, са напълно справедливи и съобразени с принципите, посочени в чл. 54 НК. Няма никакво основание за увеличаването им. Те са напълно съответни на тежестта на извършеното престъпление и данните за личността на дейците. Ето защо и въззивният съд, правилно не е уважил искането на прокуратурата за увеличаване на наказателната репресия, изхождайки от необходимостта за постигане целите й по чл. 36 НК. По довода в жалбата, за нарушение на материалния закон: Релевираното касационно основание - по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Направените възражения по същество се свеждат до твърденията, че липсват безспорни доказателства, подсъдимият В. М., да е осъществил състава на престъплението, за което е бил признат за виновен и осъден, като в тази връзка съдилищата са извършили неправилна преценка на доказателствата. При установените по несъмнен начин и възприети, и от въззивния съд фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, с оглед ограничителните основания по чл. 348 НПК, възражението, че подсъдимият М., не е извършил престъплението, не се оправдава от фактическа и правна страна. Това е така защото, установените данни от преките доказателствени източници, каквито са показанията на свидетелите И. А. и С. Павлов, които наблюдавали действията на двамата подсъдими и впоследствие ги задържали, както и тези на свидетеля А. Иванов, изобличаващи ги еднозначно като лицата извършили деянието, подкрепени и допълнени от експертните заключения, и приложените писмени доказателства, подробно посочени в мотивите на съда, правилно оценени и от второинстанционния съд, при спазване на процесуалното изискване по чл. 303, ал. 2 НПК, законосъобразно са го мотивирали да приеме, че съставът на престъплението, е осъществен както от обективна така и от субективна страна. Данните от посочените доказателства, са безпротиворечиви и категорични за участието на подсъдимите в извършване на инкриминираното с обвинението престъпление. В случая, вътрешната убеденост на съда за виновността им, е изградена на основа, на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като достоверността на доказателствените средства е била преценявана на базата на вътрешната им логичност, на задълбочено обсъждане и съпоставяне с данните от останалите такива. Посочените по-горе доказателства са последователни, взаимно допълващи се, безпротиворечиви и налагат единствено възможния извод за виновността им в извършване на посоченото престъпление. Показанията на разпитаните свидетели, са били преценени в съответствие с разпоредбите на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 НПК и са изложени убедителни съображения, коя част от тях се кредитира. След като са били спазени всички процесуални гаранции на правото им на защита, няма никакво основание за контролиране по касационен ред, на вътрешното убеждение при вземане на решения по съществото на делото. Точен е направеният извод, че двамата подсъдими, действайки при пряк умисъл, са осъществили от обективна и субективна страна състава на това престъпление. Правилно е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Посочените в касационната жалба възражения, във връзка с този довод, са идентични и с поддържаните пред въззивния съд. Същият в мотивите си – стр. 9 - 10, подробно и задълбочено се е занимал с тях и е изложил убедителни, логични и законосъобразни съображения, подкрепени от разбора на събраните доказателства, защо не ги възприема. Обсъдени са били твърденията касаещи чл. 244, вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 и чл. 249, ал. 1 НК, за характера на иззетата карта, за липсата на доказателства в осъдителната част на присъдата, за наличие на процесуални нарушения и с основание отхвърлени изцяло. По своята същност, тези възражения се свеждат до оспорване обосноваността на второинстанционното решение във връзка с приетата фактическа обстановка. Достоверността на доказателствените материали обаче, не подлежи на преобсъждане в касационното производство. Тази инстанция следи само за правилното приложение на закона и не може да установява нови фактически положения. В случая същественото е, че в хода на събиране, проверка и оценка на доказателствата е спазен регламентираният процесуален ред. Изводите за виновността на подсъдимите, са подкрепени от посочените по-горе доказателства. Следователно, вътрешното убеждение на съдилищата, не се основава на произволно възприети фактически положения, а на сериозния им и задълбочен анализ. В тази насока, въззивният съд не може да търпи упрек, защото при условията на чл. 339, ал. 2, НПК и след анализ на тези доказателства, на които са се позовавали жалбоподателите, е мотивирал обоснован отказ защо ги отхвърля. Съставът на Върховният касационен съд, изцяло възприема изводите и преценката на доказателствата на решаващия и въззивния съд, относно постановяването на осъдителна присъда. Счита, че мотивите им в нейна подкрепа, представляват подробен и изчерпателен анализ на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения, по всеки от инкриминираните факти. Касационната проверка за точното прилагане на наказателния закон, се осъществява в границите на установените от въззивния съд фактически положения. В тези параметри, правилно е било прието, че е установено по несъмнен начин, че двамата подсъдими са извършили престъплението по чл. 244, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 /в ред. ДВ 24/22.03.2005 г./, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Ето защо, няма никакво основание за уважаване искането по касационната жалба на подс. В. М. за отмяна на решението и оправдаването му. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, състав на 2 наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 148/16.06.2010 г., постановено по внохд № 218/2010 г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 8-ми състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: