4 Р Е Ш Е Н И Е № 432 гр. София, 03.12.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и дванадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1129 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор Д. П., чрез юрисконсулт Х. Р., против въззивното решение № 286 от 15 март 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1298 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2010 г., с което е отменено решение № 257 от 23 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 4644 по описа на районния съд в гр. Варна за 2007 г. в частта му за отхвърляне на иска за заплащане на сумата от 20 хиляди лева разлика между дължимото обезщетение и платеното от работодателя на основание чл. 222, ал. 3 КТ и вместо него касаторът е осъден да заплати на В. С. В. от [населено място] сумата от 10470,60 лева, представляваща обезщетение при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Касационното обжалване е допуснато с определение № 754 от 25 юни 2012 г. поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса задължителни ли са указанията на ВКС, дадени при условията и действието на чл. 293 ГПК, при повторното разглеждане на делото от въззивния съд. Противоречието се формира между изводите на въззивния съд и разрешението, дадено по реда на чл. 290 и сл. ГПК в решение № 128 по гр.д. № 1356 за 2009 г., ІV г.о. С решение № 490 от 28 юни 2010 г. по гр.д. № 342 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК по настоящия спор, ВКС приема, че според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено; има се предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни; ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно. Със същото решение ВКС констатира допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не е бил изяснен въпросът какъв е размерът на дължимото обезщетение, предвид даденото задължително тълкуване за базата, въз основа на която следва да се извърши съответната преценка. Дадено е указание със счетоводна експертиза съобразно изискванията на ТР № 1 от 4 януари 2001 г., ОСГК, т. 10, да се установи дали има неизплатено обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ и в какъв размер евентуално. При повторното разглеждане на спора въззивният съд приема две заключения на съдебно-счетоводната експертиза. С първото е констатирано само, че има изплатено обезщетение. С второто заключение, представено в съда на 15 ноември 2010 г. е изследвана базата за начисляване на обезщетението, като са взети предвид м. януари 2007 г. и м. септември 2006 г., съобразно указанията на съда. Въззивният съд приема, че последния пълен отработен месец е месец януари 2007 г. Според заключението на експертиза за м. януари 2007 г. ищецът е отработил един ден, бил е 3 дена в платен отпуск и 17 дена е бил в отпуск по болест. Според задължителното за прилагане от съдилищата решение № 128 по гр.д. № 1356 за 2009 г., ІV г.о., съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК (чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм.) указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззивния съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция. Съобразно отменителното решение на ВКС, като база за изчисление на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ следва да се вземе брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, и това е месецът, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Според експертизата това е м. септември 2006 г., когато от 19 работни дни ищецът е отработил 19 дни. За този месец елементите, формиращи брутното трудово възнаграждение, определят размер от 1070,32 лева или за период от шест месеца общият размер на дължимото обезщетение е от 6421,92 лева. Заявената претенция е за заплащане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца, а не за седем месеца по смисъла на чл. 73, пр. последно К.. При изплатени 3529,40 лева остават дължими 2892,52 лева. Ето защо искът е основателен до размера на последната посочена сума, ведно със законната лихва от предявяването на иска, като до присъдения от въззивната инстанция размер от 10470,60 лева, претенцията следва да се отхвърли. На касатора следва да се присъдят сторените разноски по спора съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 160 лева, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС държавна такса за уважената част от иска, която е в размер на 115,70 лева. Предявена е и частна жалба от В. С. В. от [населено място], против определение № 1797 от 6 юни 2011 г., постановена по в.гр.д. № 1298 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което [фирма] е осъдено да заплати на В. сумата от 1000 лева, представляващи направени по делото разноски пред първоинстанционния съд. В частната жалба се сочи, че съдът не е взел предвид заплатеното адвокатско възнаграждение от 250 лева за изготвяне на касационна жалба и съдът не е присъдил полагащата се законна лихва върху обезщетението, което искане е сторено с исковата молба. На първо място, с оглед резултата по касационното обжалване и присъждането на дължимата лихва от предявяването на иска, второто искане няма да бъде разгледано. Първото такова по естеството си представлява искане по реда на чл. 248 ГПК, компетентен да се произнесе по което е въззивният съд. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 286 от 15 март 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1298 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2010 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], пл. „С.” № , представлявано от изпълнителния директор Д. П., да заплати на В. С. В., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], сумата от 2892,52 (две хиляди осемстотин деветдесет и две цяло и петдесет и две стотни) лева обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28 май 2007 г. до окончателното й изплащане, като над този размер до сумата от 10470,60 лева ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен. ОСЪЖДА В. С. В., ЕГН [ЕГН], с посочен адрес, да заплати на [фирма], с посочен адрес, сумата от 360,00 (триста и шестдесет) лева разноски за производството. ОСЪЖДА [фирма], с посочен адрес, да заплати по сметка на ВКС сумата от 115,70 (сто и петнадесет цяло и седемдесет стотни) лева държавна такса съразмерно на уважената част от иска. ИЗПРАЩА делото на въззивния окръжен съд в гр. Варна за произнасяне по молба (частна жалба) вх. № 22621 от 11 юли 2011 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: