О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 111 гр. София, 10.06.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като изслуша докладваното от съдията Първанова ч.гр. дело № 625/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 16489/27.09.2021 г. на С. П. Г. и М. Р. Г., [населено място], срещу въззивно определение № 2187/11.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2153/2021 г. на Апелативен съд - София. Поддържат се оплаквания, че определението е незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Кои са критериите за преценка на допустимостта на главното встъпване и кога е налице правен интерес за встъпващото лице от главно встъпване. Посочва се противоречие с определение № 174/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3477/2017 г. на ВКС, II г.о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори от „Финанс Холд България“ ООД, „Ивтекс Консулт“ ЕООД, „АР ЕС ЕЙЧ СЪЛЮШЪНС“ ЕООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД, в които се твърди, че не е налице основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, като жалбата се оспорва и по същество. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 261284/15.01.2021 г. по гр. д. № 5068/2020 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от С. П. Г. и М. Р. Г. молба по чл. 225 ГПК за главно встъпване в производството по гр. д. № 5068/2020 г. на Софийски градски съд. Въззивният съд е приел за установено, че исковото производство е било образувано по предявен от „АР ЕС ЕЙЧ Сълюшънс“ ЕООД против „Ивтекс Консулт“ ЕООД положителен установителен иск за собственост на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-32/01.04.2016 г. на ИД на АГКК, с адрес: [населено място], район „В.", [улица], етаж 2, разположен в сграда № 14, построена в ПИ с идентификатор № ***, с площ от 96 кв. м. Ищецът твърди, че е придобил имота от „Българо-американска кредитна банка“ АД с договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 189, т. XII, рег. № 21284, нот. д. № 1849/11.09.2017 г. на нотариус М. Г.. От своя страна, праводателят му придобил собствеността в качеството на взискател по изп. д. № 20108600400064 на ЧСИ В. М. с постановление за възлагане от 10.08.2011 г., влязло в сила на 20.08.2011 г. Имотът бил изнесен на публична продан за задължение на неговите предишни собственици - С. П. Г. и М. Р. Г.. При влизането си във владение на имота, ищецът узнал, че ответникът „Ивтекс Консулт“ ЕООД също се легитимира като собственик на същия имот на основание 2 броя възлагателни постановления за по Ѕ ид. ч. от имота, издадени по изп. д. № 20148510401817 на ЧСИ М. П. - с изх. № 38667/17.03.2015 г. и изх. № 76033/28.05.2015 г., влезли в сила съответно на 07.04.2016 г. и на 25.08.2015 г. Длъжници по посоченото изпълнително дело отново били С. П. Г. и М. Р. Г.. Към момента на извършване на публичните продани по изп. д. № 201485104018117 длъжниците вече не са били собственици на процесния недвижим имот, тъй като още през 2011 г. собствеността върху него била придобита от праводателя на ищеца „Българо-американска кредитна банка“ АД. С подадения отговор на исковата молба ответникът „Ивтекс Консулт“ ЕООД е признал предявения установителен иск, като с проекта за доклад съдът е указал на страните, че по исковете за собственост е недопустимо постановяване на решение при признание на иска. В първото по делото заседание на 27.11.2020 г. е депозирана молба от С. П. Г. и М. Р. Г., с която е заявено искане за главно встъпване на основание чл. 225 ГПК. Молителите са поискали съдът да приеме процеса за симулативен и да прекрати производството по делото. В условията на евентуалност са поискали да бъде признато за установено по отношение на първоначалните страни, че процесният имот е бивша тяхна собственост, придобита в режим на СИО, а след продажбата му на публична продан по изп. д. № 20148510401817, е придобит от ответника и този имот е различен от придобитите от ищеца офиси. На 21.12.2020г. е представена искова молба от същите молители, с която се предявява положителен установителен иск срещу ищеца и ответника по делото за установяване симулативност на процеса по предявения иск за собственост относно самостоятелен обект, идентификатор *****, а при условията на евентуалност да се приеме за установено, че ответникът е собственик на процесния имот и да се отхвърли иска на „АР ЕС ЕЙЧ Сълюшънс“ ЕООД против „Ивтекс Консулт“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че жалбоподателите са заявили собствени права върху имота, но съществуващи към минал момент, предхождащ момента на образуване на производството по делото, които не са съвместими със спорното право. Те са формулирали петитум на положителен установителен иск за установяване правото на собственост на ответника върху процесния имот към настоящия момент, като по този начин предявяват чужди права, поради което искът е недопустим. Посочено е, че трето лице може да има правен интерес от атакуване на съдебния процес като симулативен, доколкото постановеният по него съдебен акт му е противопоставим. Това е възможно само в отделно производство, тъй като интересът на третото лице е предпоставен от съществуването на крайния съдебен акт, но не и от висящ симулативен процес. Ето защо този иск е преждевременно предявен, лишен е от правен интерес, поради което е и недопустим. Въззивният съд е приел, че жалбоподателите не са направили искане за встъпване в производството по делото по реда на чл. 218 ГПК, поради което същият не е компетентен да разгледа и да се произнесе по такова искане, инкорпорирано в частната жалба срещу първоинстанционното определение. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Формулираният въпрос относно критериите за преценка на допустимостта на главното встъпване и наличието на правен интерес за встъпващото лице, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от касатора определение № 174/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3477/2017 г. на ВКС, II г.о. Според него, както и според задължителната съдебна практика, обективирана в ТР№1/2013г., ОСГТК, главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск, с искове, които претендиращото встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначалния иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, предмет на първоначалния иск. Чрез предявяването на тези искове главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора.То има правен интерес както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявен иск. За да е налице правен интерес от главно встъпване, третото лице следва да може както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. То следва да предявява самостоятелни права върху предмета на спора, да претендира за себе си спорното право, затова самостоятелността на правото му се състои в несъвместимостта с претендираното от първоначалния ищец право, така че уважаването на иска на главно встъпилото лице да осуети уважаването на първоначалния иск, да обуслови неговото отхвърляне. От значение за допустимостта на главното встъпване е дали третото лице заявява самостоятелни права върху предмета на спора, а не дали например претендира принадлежността на правото на собственост върху целия имот, или на какво основание претендира, че спорното право му принадлежи, както и кога се е осъществило то. В този смисъл е и застъпеното от въззивния съд правно становище, съгласно което претендиращите главно встъпване са заявили собствени права върху имота, но съществуващи към минал момент, предхождащ момента на образуване на производството по делото. Те са предявили иск за установяване правото на собственост на ответника върху процесния имот към настоящия момент, а не на свое самостоятелно право на собственост върху вещта. С оглед изложеното по поставения въпрос не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Въззивното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на определението - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Следователно на това основание не може да бъде допуснато касационно обжалване. Липсва искане от ответниците по частната касационна жалба за присъждане на разноски в настоящото производство, поради което този въпрос не следва да се разглежда. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о. ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2187/11.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2153/2021 г. на Апелативен съд - София. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: