1 Р Е Ш Е Н И Е №58 [населено място], 12.05.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 7025 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 25.04.2013г. по гр.д. №3166/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав, с което е отменено решение от 26.04.2010г. по гр.д. № 18084/2006г. на Софийски районен съд, 28 състав в частта по иска по чл. 108 ЗС и вместо това е отхвърлен предявения от А. М. Х. срещу В. М. Ж. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху едноетажна жилищна сграда в [населено място], на [улица], разположена в дъното на дворното място с площ 1064 кв.м., съставляващо имот № 15 от кв.536 по плана на С., м.”Ц.”, състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв.м.; отхвърлено е и искането по чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 24, т.ІІ, н.д. № 268/1991г. по отношение на 9,25/100 ид.ч. от правото на собственост. Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. Х. чрез пълномощника адв. П.. Поддържа се неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят изтъква, че за да уважи възражението на ответника за придобиване по давност съдът се е позовал на документ, който не е приет като доказателство, а данни за съществуването му се черпят от друг представен по делото писмен документ - акт образец 16, който освен това е бил оспорен. На второ място са наведени аргументи срещу извода на съда, че Актът за бетонни и стоманобетонни конструкции установява изграждането на сградата в груб строеж, който момент служи за начало на давностния срок за придобиване на сградата. На трето място се поддържа, че предявеното възражение за придобивна давност е бланкетно - не е уточнен периода на владението, а и в подадената от ответника въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което искът е уважен, не са наведени доводи, свързани с неуважаването на възражението за придобивна давност, т.е. това възражение не е поддържано пред въззивния съд. Ответникът В. М. Ж. чрез пълномощниците си адв. Н. и адв. В. взема становище за неоснователност на жалбата. П. страна В. Ж. Т. не е взела становище. С определение № 10 от 08.01.2014г. е Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката по процесуалните въпроси: 1/може ли съдът да мотивира решението си въз основа на акт, за който е изискуема писмена форма, без той да е приет по делото и страните да са взели становище по него; 2/ длъжен ли е съдът да се произнесе по наведеното възражение в рамките на фактическите твърдения на страните; съотв. налице ли е нарушение на диспозитивното начало когато съдът основава решението на факти, за които липсва твърдение на страната. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е висящо по предявения ревандикационен иск. Ищецът претендира, че притежава 9,25/100 ид. части от правото на собственост върху процесното дворно място и е придобил по приращение в същия обем правото на собственост върху спорната постройка. Ответникът е оспорил иска с твърдение, че ищецът не е съсобственик на сградата, а в последното съдебно заседание пред първата инстанция е предявил възражение за изтекла придобивна давност, без да го конкретизира, като е поискал даване ход на делото по същество. Събраните писмени доказателства установяват, че правото на собственост върху дворното място и изградените в него четириетажна жилищна сграда и едноетажна паянтова къща на 87 кв.м. е придобито през 1928г. от Б. В. Г.. През 1949г. по реда на ЗОЕГПНС от съсобствениците Е., С., Б., Е. и Г. Г. е одържавена по 1/5 ид. част от дворното място и четириетажната сграда, с изключение на първия и втория надпартерен етаж от тази сграда и вътрешната къща, застроена на 30 м2. Наследодателят на ищеца е придобил през 1965г. от Държавата правото на собственост върху апартамента на четвъртия етаж, заедно с 11/100 ид.ч. от общите части и 9,25/100 ид.ч. от земята. По силата на ЗВСОНИ в полза на Е. Т. и С. В. като наследници на лицата, от които е отчуждено дворното място, е възстановено правото на собственост върху земята. Ответникът по иска В. Ж. е придобил с договор от 03.11.1990г. от Е. В. Т. 1/5 ид.ч. от наследството, оставено от Б. Г., но впоследствие договорът е унищожен на основание чл. 28 ЗЗД с влязло в сила съдебно решение. Преди влизане на решението в сила е одобрена съдебна спогодба, по силата на която на ответника Ж. е възложено в изключителен дял правото на собственост върху процесната едноетажна жилищна сграда и той се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Въз основа на строителни книжа, разрешаващи „възстановяване и преустройство на жилищна сграда” на мястото на паянтовата жилищна сграда е била изградена масивна стопанска постройка с площ от 79 кв.м., състояща се от: 1) сутерен, на който са разположени гараж, склад, две помещения за лаборатории и входящо преддверие; 2) приземен етаж, на който са разположени офис, щанд, кафе, два санитарни възли и 3) таванско помещение, на което са разположени зала за делови срещи, офис и входно преддверие. Според приетата техническа експертиза процесната постройка представлява нова сграда с по-голяма застроена площ, на три пълни етажа и с променено предназначение, като не е възможно строителният обем на новата постройка, съответстващ на този от старата сграда, да бъде обособен в самостоятелен обект. Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 108 ЗС и обективно съединения иск за прогласяване нищожност на съдебната спогодба по гр.д. № 3313/1990г. на Пети районен съд, С.. По втория иск решението е влязло в сила. Досежно възражението за давност е приел, че сградата е завършена в груб строеж на 13.12.2006г. когато е съставен акт обр.15 и това е началният момент, от който може да тече придобивна давност, но до предявяване на иска необходимият 10-годишен срок не е изтекъл. В. производство се развива по реда на чл. 196 и сл. ГПК/отм./ по жалба на ответника В. Ж.. В нея липсват съображения свързани с отхвърлянето на възражението му за придобивна давност. В. съд е приел, че след одържавяване на дворното място процесната едноетажна постройка /която не е била отчуждена/ е останала суперфициарна собственост на бившите собственици на терена. Преди реституцията 9,25/100 ид. части от земята са прехвърлени от държавата в полза на наследодателя на ищеца, поради което ищецът се легитимира като притежател на тези идеални части от земята. При извършеното ново строителство в имота, за което от страна на ищеца не е дадено съгласие и не е учредена суперфиция, той е придобил на оригинерно правно основание /по приращение/ 9,25/100 ид.ч. от спорната сграда, съответстващи на притежавания от него дял в собствеността на дворното място. Независимо от този извод съдът е отхвърлил иска за собственост като е намерил за основателно правопрекратителното възражение на ответника - за изтекла в негова полза придобивна давност. Посочил е, че с отпадането на правата на ответника като съсобственик на сградата поради унищожаването на договора за продажба на наследство, той я владее без правно основание, годно да го направи собственик. Затова за придобиване по давност е необходим десетгодишен срок. За да обоснове изтичането на този срок съдът се е позовал на отбелязаното в приложения Акт обр.16, че на 27.06.1996г. е съставен Акт за бетонни и стоманенобетонни конструкции; изтъкнал е че от този момент постройката е била във вид на груб строеж и е била годен обект на правото на собственост. Позовал се е на чл. 14, ал.2, т.12 от действащата към този момент Наредба № 6/15.03.1993г. за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в Република България. Искът е предявен на 25.08.2006г. и към този момент давностния срок, броен от 27.06.1996г., е изтекъл. Касационното обжалване е допуснато по два процесуалноправни въпроса: 1/може ли съдът да мотивира решението си въз основа на акт, за който е изискуема писмена форма, без той да е приет по делото и страните да са взели становище по него; 2/ длъжен ли е съдът да се произнесе по наведеното възражение в рамките на фактическите твърдения на страните; съотв. налице ли е нарушение на диспозитивното начало когато съдът основава решението на факти, за които липсва твърдение на страната. С Решение № 265 от 10.09.2012г. по гр.д. № 703/2011г. на ІVг.о., постановено по чл. 290 ГПК, се приема, че съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото. В Решение № 61 от 30.04.2010г. по т.д. № 741/2009г. на І т.о. се сочи, че съдът трябва да изгради изводите си въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят, а според Решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ІVг.о. съдът не може да обсъжда факт, чийто правни последици не се претендират от страната и да прави от него доказателствени изводи. В Решение №125 от 15.07.2013г. по гр.д. № 14/2013г. на ІІ г.о. е направен извод, че когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало. Предвид тези разрешения, които се възприемат от настоящия състав, следва да се заключи, че е недопустимо съдът да основава решаващите си изводи на документ, който не е представен по делото, а за неговото съществуване се съди от посочването му в друг документ. Освен това, при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото. По основателността на касационната жалба. При съобразяване на посочената по-горе практика по процесуалните въпроси, се налага извод, че възражението за придобивна давност на ответника е разгледано от въззивния съд в нарушение на диспозитивното начало и на съдопроизводствените правила. Възражението е предявено за първи път в последното заседание пред първата инстанция като е заявено: „правя възражение за изтекла придобивна давност” и след това по искане на страната е даден ход по същество. Липсва уточнение на фактическите обстоятелства, обуславящи основателността на това възражение - упражняване на владение в предвидения от закона срок с посочване началото и края му. Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението като е приел, че началото на срока следва да се свърже с построяването на сградата във вид на „груб строеж” и че това обстоятелство е удостоверено с подписването на акт обр. 15. Във въззивната жалба и пред въззивния съд не са развити никакви доводи във връзка с възражението - липсва уточнение откога тече срока, нито е изразено несъгласие с приетото от първата инстанция начало на срока. При това положение и предвид неконкретизирания характер на възражението за придобивна давност въззивният съд не е следвало да определя началото на срока въз основа на факти, на които страната не се е позовала - подписването на Акт за бетонни и стоманобетонни конструкции от 27.06.1996г., нито пък да прави доказателствени изводи за значението на този документ за удостоверяване състоянието на „груб строеж”, след като документът не е представен по делото. По този начин се е стигнало до накърняване правото на защита на ищеца, който не е имал възможност да вземе становище по обстоятелствата, послужили като основание за уважаване на възражението. При бланкетния характер на предявеното възражение за придобивна давност, то не може да бъде уважено въз основа на факти, на които страната не се позовава, установени с доказателство, което не е представено. При преценка на събраните доказателства в рамките на твърденията на страните, възражението за придобивна давност се явява неоснователно. Безспорно е, че за да може новопостроена сграда да е обект на разпоредителна сделка или на придобиване по давност е необходимо да е завършена най-малко до груб строеж, което изискване понастоящем е изрично въведено с нормата на чл. 181, ал.2 ЗУТ, а определението за груб строеж е дадено в §5, т.46 ДР ЗУТ. В този смисъл е константната практика на ВКС, вкл. и по чл. 290 ГПК. Доколкото по време на строителството на процесната сграда Закона за устройство на територията не е бил приет, то за доказване изграждането на грубия строеж, са допустими всякакви доказателствени средства. В случая единствените събрани по делото доказателства, имащи отношение към установяване изграждането на сградата в груб строеж, са: 1/Акт обр.16 за установяване годността за ползване на строежа, съставен на 06.01.1997г. /в него в раздел „Д.Спазване на нормативните изисквания” е посочено, че относно надеждността на конструкциите е представен Акт за бетонни и стоманобетонни конструкции от 27.06.1996г./ и 2/ Акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа, съставен на 13.12.1996г. От последния е видно, че строежът е изпълнен, включително е изградена покривната конструкция и е предаден от строителя на инвеститора. Актът е подписан от ответника В. Ж. като инвеститор. При тези доказателства се налага извод, че сградата е изградена в състояние на груб строеж към 13.12.1996г. - когато изпълнителят я е предал на инвеститора. Липсват както твърдения, така и доказателства за по-ранен момент на завършване на грубия строеж. От посочената дата до завеждане на иска на 25.08.2006г. не е изтекъл изискуемия от закона десетгодишен давностен срок. Следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно легитимацията на ищеца като собственик на 9,25% ид.ч. от спорната сграда по силата на приращението - чл.92 ЗС. Ищецът притежава същия размер идеални части от правото на собственост върху земята в резултат на покупката на жилището в четириетажната сграда. Спорът е съсредоточен върху това дали изградената от ответника сграда, предмет на спора, представлява приращение. Несъстоятелни са доводите на ответника по жалбата, че право на собственост по приращение спрямо собствениците на терена в случая не възниква, тъй като строежът представлява „възстановяване” на старата сграда и ако има приращение то е към сградата, а не към дворното място. Въпросът относно характера на изграденото от ответника е подробно изяснен в приетата техническа експертиза. Установено е, че строежът не представлява „възстановяване и преустройство” на съществуващата стара жилищна сграда, а съставлява изграждане на нова сграда - самостоятелен обект, в рамките на който не може да се отдели старото от новото. Така че, в случая не е налице присъединяване на застроен обем към съществуваща постройка, а изграждане на напълно нов самостоятелен обект. Именно поради това, при липса на учредено право на строеж, новата сграда става собственост по приращение на собствениците на дворното място според притежаваните от тях дялове в съсобствеността. По тази причина е без значение, че в предходно производство по чл. 40 ЗС е определено, че на старата къща се падат 8,83% ид.ч. от дворното място. Приложима е една от хипотезите, разгледани в представеното с писмената защита на ответника Решение № 173 от 26.02.2013г. по гр.д. № 1273/2013г. на І г.о. на ВКС, а именно хипотезата когато изграденото в повече е самостоятелен обект, в която намира приложение чл. 92 ЗС. По изложените съображения обжалваното решение се явява неправилно. Предявеният иск е основателен. Следва да се признае на ищеца правото на собственост върху 9,25% ид.ч. от сградата /както е предявен иска/ и да бъде осъден ответника да предаде владението върху цялата вещ. Относно правото на съсобственика да ревандикира цялата съсобствена вещ, държана от трето лице, следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд, обосновани с цитираната от него задължителна съдебна практика. К. - ищец има право на разноските по водене на делото за трите инстанции, които възлизат на 460,80 лв. в първата инстанция и 1285,40 лв. в касационната инстанция или общо 1746,20лв. Воден от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение от 25.04.2013г. по гр.д. №3166/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав в отменителната му част, както и в частта за разноските и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. М. Ж. от [населено място], [улица], че А. М. Х. от гр. [населено място], [улица] собственик на 9,25/100/девет цяло и двадесет и пет стотни върху сто/ ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в [населено място], на [улица], състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв.м., разположена в дъното на дворното място с площ 1064 кв.м., съставляващо имот № 15 от кв.536 по плана на С., м.”Ц.”. ОСЪЖДА на основание чл. 108 ЗС В. М. Ж. да предаде на А. М. Х. владението върху описаната сграда, както и да му заплати сумата 1746,20 лв. разноски по делото за три инстанции. ОТМЕНЯ на основание чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ констативен нотариален акт № 24, т.ІІ, н.д. № 268/1991г. на нотариус при Софийска нотариална служба за собственост на основание продажба и съдебна делба, издаден на името на В. М. Ж. в частта за 9,25/100 ид.ч. от правото на собственост. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: