Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 258
София, 08.04.2022 г.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2461 по описа за 2021 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. М. С., чрез адвокат К. А., срещу въззивно решение № 329/16.02.2021 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2602/2020 г.
Касаторът излага оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели до противоречие с материалния закон.
Насрещната страна, чрез адв. Г. М., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че касационното жалба е неоснователна.
Д. И. М., чрез адвокат Г. М., е подала касационна жалба срещу допълнително решение № 1428/01.09.2021 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2602/2020 г. Излага доводи за неправилност поради необоснованост и противоречие с материални закон.
Насрещната страна по тази жалба Р. С., чрез адв. А., отговаря че касационната жалба против допълнителното решение е недопустима, но по същество излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и по съществото на материалния спор.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Д. И. М. е предявила против Р. М. С. обективно съединени искове при условията на евентуалност за заплащане на сумата от 5 296,69 лв., обезщетение за вреди в имота й, резултат от деликт, евентуално настъпили поради неточно изпълнение на договор.
Първостепенният Варненски районен съд отхвърлил първия от евентуално съединените искове – по чл. 45 ЗЗД, след което разгледал и уважил следващия – по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Ответникът Р. М. С. подал въззивна жалба против първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати исковата сума на ищцата – на договорно основание.
Насрещната страна – ищцата Д. М., след като получила въззивната жалба на С. за отговор, подала насрещна – срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за същата сума, но на заявеното деликтно основание.
С решение № 329/16.02.2021 г. по гр.д. № 2602/2021 г. въззивният съд потвърдил първоинстанционният съдебен акт в частта по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и оставил без разглеждане насрещната въззивна жалба срещу решението на районния съд по първия от евентуално предявените искове – по чл. 45 ЗЗД, като прекратил въззивното производство в тази част.
След отмяната на съдебния акт в прекратителната част от ВКС, въззивният съд постановил допълнително решение № 1428/01.09.2021 г., с което, като потвърдил решението на районния съд, отхвърлил предявения от М. срещу С. иск за дължимост на исковата сума като обезщетение поради деликт.
За да се произнесе, Варненски окръжен съд установил, че Д. М. е собственик на апартамент, находящ се в сграда – етажна собственост. С решение на общото събрание на ЕС от 04.09.2017 г. е прието да се направи ремонт на покрива на сградата по оферта на Р. С. на стойност 5128 лв. Сключен е договор за строително-монтажни дейности от 03.11.2017 г. като етажната собственост, в качеството на възложител, е възложила на С. - в качеството на изпълнител, извършване на строително-монтажни дейности, изразяващи се в полагане на двупластова хидроизолация и монтаж на отдушници. Уговорено е възнаграждение в размер на 5128 лева, от които 2000 лева С. е получил при подписване на договора, а остатъка от 3128 лева е следвало да бъде платен след завършване на строителството. Предвидено е, че срокът за изпълнение на ремонтните дейности е 10 работни дни от стартирането на ремонта. В договора не е конкретизиран срок, в който ремонтът следва да започне, поради което, като се позовал на чл. 69 ал. 1 ЗЗД, съдът приел, че кредиторът може да иска изпълнение веднага, при съобразяване на общото правило за добросъвестност в договорните отношения, както и особеностите на конкретния случай. Съдът приел, че ремонтът на покрива е бил наложителен поради наличието на мухъл и влага в различни самостоятелни обекти, в това число и в апартамента на М.; още с подписването на договора изпълнителят е получил сумата от 2000 лв. и също през месец ноември е закупена хартия, необходима за ремонт на покрива. Съдът посочил, че е житейски нелогично изпълнителят да вземе още с подписването на договора пари и страните да не са посочили датата, на която трябва да започне изпълнението, а изпълнението, според постигнатото съгласие, е да започне в неопределен по-късен момент, още повече, че критични за състоянието на покрива и на обектите в сградата са именно идващите зимни месеци. Съдът установил, че метеорологичните условия през м. ноември 2017 г. са подходящи за извършването на ремонта – дневните температури според справка от НИМ в града са в диапазона 4,6 – 18,6 градуса, а количеството валежи – минимално. Заключил, че изпълнението на ремонтните дейности следва да започне през ноември 2017 г., а представените от С. експертни решения от месец декември 2018 г. и месец април 2019 г. във връзка с твърденията му за влошено здравословно състояние, са нетоносими и не могат да бъдат аргумент за отлагане на изпълнението по процесния договор. Съдът установил, че ремонтът е извършен реално през пролетта на 2018 г., месец март. Съдът, също така установил, че големият теч в апартамента на М. е започнал през м. декември 2017 г., а малки течове в жилището са налице и след ремонта от пролетта на 2018 г. Съдът намерил, че именно в резултат на бездействието на ответника да изпълни договора в апартамента на М. са настъпили щети (не е изяснил в какво се изразяват те). Посочил още, че искът е доказан по размер (в мотивите на въззивното решение какъв е той също не е споменато); той е установен от заключение на съдебно техническа експертиза.
С допълнителното решение по делото съдът се произнесъл по първия по ред евентуално съединен иск – по чл. 45 ЗЗД. Изложил съображения, че ищцата като собственик на апартамент в сграда в режим на етажна собственост и като физическо лице и част от етажната собственост, е активно легитимирана по сключения договор за изработка. Вредите, които е претърпяла по жилището си, са настъпили в резултат на поведението на С., но не от нарушаване на общата забрана да не се вреди другиму, а от неизпълнение/забавено изпълнение на договора за изработка.
По касационната жалба на Р. М. С., чрез адвокат К. А., срещу въззивно решение № 329/16.02.2021 г.:
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да се предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; длъжен ли е съдът да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства – твърди противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Въпросът е неотносим – нито Р. М. С. в своята въззивна жалба е направил оплаквания във връзка с нарушения на първостепенния съд по чл. 146 ГПК, съответно няма и искания за допускане на доказателства поради непълен или неправилен доклад на първостепенния съд, нито пък въззивният съд е приел, че районният съд е допуснал подобно нарушение.
Следващият правен въпрос е трябва ли мотивите на въззивния съд да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните; необсъждането и непроизнасянето на съда във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение, представлява ли съществено процесуално нарушение - твърди противоречие с т. 19 на ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС.
Правните въпроси по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК са включени в предмета на всички искови производства. В случая не се установява поддържаното противоречие с тълкувателния акт. Въззивният съд е разгледал всички релевантни за спора по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД доводи и възражения на страните и е дал отговор. Следва да се изясни, че въззивното решение е по съществото на спора, поради което съдът не дава оценка (правилност/неправилност) на всяко фактически или правно заключение на първостепенния съд, нито на обосноваността им. Въззивният съд само достига до извод по материалноправния спор и само като краен резултат съпоставя своя извод с този на първостепенния съд. Също така, следва да бъде изяснено и това, че при действието на ГПК от 2007 г. въззивното производство е уредено като ограничено, поради което и разясненията, дадени с посоченото от касатора ТР следва да се съобразяват с променените правомощия на въззивната инстанция и уредени преклузии.
Касаторът поставя и въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: при процесен облигационен договор с неопределен начален срок, коя норма се прилага – тази по чл. 69, ал. 1 ЗЗД (с която изпълнението е изискуемо веднага) или тази по чл. 84, ал. 2 ЗЗД (с която длъжникът изпада в забава след покана от кредитора); изискуемостта на задължението винаги ли води след себе си забава на изпълнението; когато по договор няма определена начална и крайна дата за изпълнение кога се приема, че изпълнителят е изпаднал в забава; може ли без да има доказателства за изрично волеизявление и/или конклудентни действия от страна на кредитора, да се приеме, че той иска изпълнението „веднага“, така, както е посочено в чл. 69, ал. 1, ЗЗД; какъв е срокът, който може да се приеме, че влиза в понятието “веднага“, визирано в чл. 69, ал. 1 ЗЗД; следва ли съдът по вътрешна воля и усещане да определя каква е волята на възложител по договор, без да обсъжда събрания доказателствен материал в тази насока и дори в негово противоречие; следва ли да се разпределя доказателствената тежест при наличието на спорни обстоятелства относно започване на неопределен срок по договор; започването на неопределен срок по договор положителен или отрицателен факт е и в чия тежест следва да се разпределя. може ли при основание на иска по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД да се иска заплащане на разходите на предмет, различен от посочения в предмета на договора.
По посочените въпроси също няма основание за допускане на касационно обжалване. Безсъмнено е, че чл. 69, ал. 1 ЗЗД е норма относно падежа на вземането – от кога се дължи изпълнение, докато разпоредбата на чл. 84 ЗЗД урежда момента, откогато длъжникът изпада в забава. Падежът на задължението, изискуемостта на вземането и забавата да се изпълни не са еднозначни понятия, независимо че е възможно, в определени хипотези, моментът на настъпването им да съвпада (така и мотиви към ТР № 5/2017 г. от 21.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно няма място чл. 84, ал. 2 ЗЗД за определяне момента, когато длъжникът по процесния договор е трябвало да изпълни задълженията си. Въпросът дали винаги изискуемостта на задължението води след себе си забава на изпълнението няма еднозначен отговор, а и в случая, предвид разгледания от съда иск, от значение е дали по делото, поради това, че не са предприети действия на изпълнение от датата на изискуемостта, са причинени вредите в имота на ищцата. Въпросът дали може без да има доказателства за изрично волеизявление и/или конклудентни действия от страна на кредитора, да се приеме, че той иска изпълнението „веднага“, така, както е посочено в чл. 69, ал. 1, ЗЗД, е вътрешно противоречив, доколкото винаги щом няма срок, уговорен между страните, тогава падежът се определя по правилата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД и “веднага“ значи в момента на постигане на съглашението. В случая въззивният съд е преценил допълнително, с оглед предмета на договора, необходимостта от подходящи метеорологични условия и, като е намерил, че те са били благоприятни към момента на подписване на договора, а още и наложителността на ремонта, е приел, че и житейски логично е волята на страните по договора е изпълнението по него да започне веднага. Въззивният съд е тълкувал волята на страните относно уговорената дата на започване на изпълнение, като е изследвал обстоятелства, имащи отношение към целта на договора, обичаите и практиката, добросъвестността, както изисква и чл. 20 ЗЗД. Дали изводите му са обосновани или не, няма отношение към поставения въпрос. Съдът преценява доказателствата и доводите на страните по вътрешно убеждение, а не по „вътрешна воля и усещане“, като в случая въззивният съд, при приложението на чл. 69, ал. 1 ЗЗД е обсъдил релевантните доказателства. Тежестта на доказване се разпределя не според това дали подлежащият на установяване факт е положителен или отрицателен; правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК разпорежда, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания /твърдения, от които черпи права. Самото доказване на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти (индиции), които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. (така доктрината, константната съдебна практика и изрично в мотивите към ТР № 6/2013 г. от 15.07.2014 г. на ОСГК). В случая освен това, моментът, от който изпълнителят по договора е следвало да престира, не е отрицателен факт и, както стана ясно вече, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка от страните е следвало да докаже по пътя на главно пълно доказване своето твърдение за уговореното време на изпълнение. Не е ясно и в каква връзка се поставя въпросът „следва ли да се разпределя доказателствената тежест при наличието на спорни обстоятелства относно започване на неопределен срок по договор“. В отговора на исковата молба ищецът твърди, че „при подписване на процесния договор всички бяха предупредени, че наближаващата зима не е времето за започване на ремонт с такава стойност и прецизност“, което не е твърдение обаче за постигнато съгласие със съконтрахента за конкретно определен или определяем срок на изпълнение. След това, в хода на процеса, той поддържа, че дължи изпълнение след изрична покана, което е правен довод, а не фактическо твърдение, подлежащо на доказване, като липсата на покана не се оспорва. Във въззивната жалба Р. С. също няма оплаквания, че датата на изпълнение, уговорена по договора, е определена от първостепенния съд неточно поради неустановени негови фактически твърдения в резултат не грешки в доклада относно разпределението на доказателствената тежест. Това значи, че не може да основава касационните си доводи за първи път на оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводтвените правила от първостепенния съд. Твърденията за възникване на обстоятелства, които са довели до отлагане на изпълнението, нямат отношение към приложението на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, а и релевантни са само тези, заявени в преклузивните срокове по ГПК.
Последният поставен от касатора въпрос - може ли по иск с правно осн. чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД да се иска заплащане на разходите на предмет, различен от посочения в предмета на договора, има връзка с точната правна квалификация на спорното вземане. Той попада в обхвата и на повдигнатите от насрещната страна въпроси по насрещната касационна жалба, поради което съдът ще се произнесе относно този въпрос при разглеждане на обосновката в касационната жалба на Д. И. М..
Нейната жалба е срещу допълнително решение № 1428/01.09.2021 г. Поддържа наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса процесуално легитимиран ли е отделният етажен собственик да упражнява пред съд права по договор за ремонт на обща част, сключен между трето лице и етажната собственост, чийто член е. Поддържа противоречие с решение № 12/11.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1403/2020 г., II г.о. и решение № 326/07.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4010/2013 г. IV г.о.. Евентуално счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото;
Като въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, сочи изрично и този: при причинени в самостоятелен обект (апартамент) в сграда в режим на етажна собственост в резултат на неизпълнение/лошо изпълнение на договор за ремонт на обща част – покрив, сключен между трето лице, като изпълнител и етажната собственост, като възложител, легитимиран ли е увреденият етажен собственик да ангажира договорната отговорност на изпълнителя по договора и причинител на вредата или същият следва да отговаря за непозволено увреждане.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че от значение за постановения резултат и в двете обжалвани въззивни решения – първоначалното, постановено на осн. чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и допълнителното, постановено на осн. чл. 45 ЗЗД, е следният правен въпрос, преформулиран и уточнен: деликтна или договорна е отговорността на изпълнител по договор между него и етажна съсобственост за ремонт на обща част на сградата, когато в резултат на непълно или неточно изпълнение на договора, бъде увреден самостоятелен обект, притежание на отделен етажен съсобственик – ищец по делото. Въпросът е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, което обуславя и наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В заключение, следва да се допусне касационно обжалване и на двете решения, постановени от Варненския окръжен съд по въззивното дело.
Мотивиран от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 329/16.02.2021 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2602/2020 г. и на допълнително решение № 1428/01.09.2021 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2602/2020 г.
УКАЗВА на всяка от страните, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 106 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба на неизпълнената страната ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: