5 8 Р Е Ш Е Н И Е № 117 София, 08 юни 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 398/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия К. В. П., и по касационна жалба на частните обвинители Д. К. И. и И. П. И. чрез техния повереник против решение № 260015/15.02.2021 г., постановено по ВНОХД № 317/2020 г. от Апелативен съд – Варна. В жалбата на подсъдимия се твърди, че наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо по размер, тъй като са подценени смекчаващите обстоятелства, определящи приложението на чл. 55 от НК. Изтъкват се доводи за съпричиняване на вредоносния резултат от друг участник в движението - свидетеля Н.. Отправеното искане е за изменение на решението и приложение на чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Алтернативно, да се определи наказание от три години лишаване от свобода, което да бъде редуцирано по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК и да се намали размерът на наказанието лишаване от правоуправление. В жалбата, изготвена от повереника на частните обвинители Д. И. и И. И., също се поддържа наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Наложеното наказание се счита несправедливо в контекста на генералната и специална превенция и „войната по пътищата“. В тази връзка се поддържа, че съдебните състави не са отчели настъпилия резултат, многобройните нарушения на ЗДП, допуснати от подсъдимия, както и че той не е изразил съжаление за стореното. В заключение е направено искане касационната инстанция да отмени атакувания съдебен акт и наложи на подсъдимия по-тежко наказание лишаване от свобода, като се увеличи и размерът на наказанието по чл. 37, ал.1,т. 7 от НК. В съдебното заседание подсъдимият К. П. и защитата му поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Изразяват становище за неоснователност на жалбата, подадена от частното обвинение. Касационният жалбоподател – частен обвинител Д. И. лично и чрез повереника си адв. М. М. поддържат аргументите, изложени в жалбата им. Намират възраженията на подсъдимия и неговата защита за неоснователни. Касационният жалбоподател – частен обвинител И. И. не се явява, редовно призован. Представлява се от адв. М. М.. Частните обвинители Велико Н. и И. П. не се явяват, редовно призовани. Представляват се от адв. В. Н., който изразява становище за неоснователност на жалбата на частните обвинители Д. и И. И., считайки я за неотговаряща на стандартите на НПК с оглед направените с нея искания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на подадените жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд - Варна с присъда от 11.08.2020 г., постановена по НОХД № 558/2020 г., признал подсъдимия К. В. П. за виновен в това, че на 02.05.2019 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.2 от ЗДП) и причинил смъртта на повече от едно лице – на М. А. Н. и К. И. И., поради което и на основание чл. 343, ал.3, б. „б“ във вр. с ал.1 б.“в“ и във вр. с чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66 от НК е отложено с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години. С атакуваното сега решение, постановено по жалби на същите страни, присъдата е изменена, като е намален размерът на наложеното на подсъдимия П. наказание лишаване от право да управлява МПС на три години. Касационните жалби срещу така постановения съдебен акт са неоснователни. 1.По жалбата на подсъдимия П.. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Редът, по който подсъдимият е избрал да се разгледа делото, изключва последващи възражения за необходимост от изследване на нови версии на фактическата обстановка. Именно с такива доводи в жалбата се аргументира наличието на принос от страна на свидетеля Н. за настъпване на пътния инцидент (съпричиняване). Сезиран с идентичен довод, въззивният съд е проследил фактите, изложени в обвинителния акт и признати от подсъдимия, между които не присъстват данни за навлизане от страна на свидетеля в пътната лента, заемана от П.. Ето защо, собствената на касатора интерпретация на информацията, съдържаща се в коментираното доказателствено средство, и свързаните с това искания за нови фактически констатации са процесуално недопустими. Въззивният съд е обсъдил претенцията на защитата, че една от причините за настъпилия пътен инцидент е лошото състояние на пътния участък и крайпътните съоръжения. Към казаното в атакуваното решение следва да се добави, че тези факти, на които се акцентира в жалбата, не са достатъчни по своя обхват в контекста на всички обстоятелства на пътното произшествие, за да обусловят по – ниска степен на обществена опасност от типичната за този вид престъпления. Редакцията на мотивите на решението не дава основание за възражението, че съдът е ценил допуснатото нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДП като отегчаващо обстоятелство. Изтъкнатите в жалбата обстоятелства, обсъждани от въззивния съд, са свързани с констатацията, че деянието е извършено при непредпазливост, но в нейната разновидност- самонадеяност, както е било и повдигнато обвинението. Отбелязано е още, че липсата на протест, съответно искане в жалбата на частните обвинители в тази насока, не позволява корекция на мотивите на първостепенната присъда, в които е възприета другата форма на непредпазливост. На следващо място, претендираното смекчаване на отговорността при условията на чл. 55 от НК е лишено от правно основание. Не са останали извън вниманието на предходните инстанции чистото съдебно минало на подсъдимия, позитивните данни за личността му, изразеното съжаление за извършеното деяние, благоприятните данни за поведението му като водач, но те не постигат критериите на чл. 55, ал. 1 от НК за изключителност и многобройност, правещи и най-лекото предвидено в закона наказание несъразмерно тежко. Тяхната относителна тежест е отчетена по най-благоприятния за подсъдимия начин, тъй като са в основата на извода, че санкцията следва да се определи под средния размер, предвиден в закона. След редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК наказанието лишаване от свобода е сведено до законовия минимум от три години, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66 от НК. Въззивният съдебен състав е предприел корекция на наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, като е намалил размера му до минимално възможния. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намери, че не се налага да упражни правомощията си за намаляване размера на наложените на подсъдимия наказания. Определената комплексна санкция е съответна на целите по чл. 36 от НК и не подлежи на промяна в исканата от касатора насока. 2. По жалбата на частните обвинители Д. и И. И.. Оспорва се справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, като се изтъкват доводи за занижен по размер срок на наказанието лишаване от свобода. Преди всичко следва да се отбележи, че отправеното в жалбата искане, поддържано и в съдебното заседание от повереника, Върховният касационен съд да увеличи размера на наказанието и отмени приложението на чл. 66 от НК е процесуално невъзможно. Касационната инстанция не разполага с такова правомощие, извън случаите на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК, в каквато процесуална ситуация не се намира делото. Настоящият състав не намира основание да приеме, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Въззивната инстанция, извършвайки проверка на дейността на първостепенния съд по индивидуализация на наказанието, е обсъдила всички обстоятелства, имащи отношение към решаване на въпроса за конкретния обем от наказателна принуда, която подсъдимият следва да понесе за извършеното деяние. Не се оправдава от данните по делото твърдението за неоснователно разширяване кръга на смекчаващите обстоятелства и за пренебрегване на други, повищаващи обществената опасност на деянието и дееца. Изтъкнатите в тази връзка аргументи за обществената нетърпимост към транспортните престъпления (войната по пътищата) по принцип е вярна, но това не би могло само по себе си да обуслови извод за увеличаване размера на наказанието, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи отношение към неговата индивидуализация. Частните обвинители И. са понесли най-тежкия житейски удар –неочакваната смърт на техния син и загубата им е невъзстановима. Преценката за личната обществена опасност на дееца обаче не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. Възражението, че съдът не е съобразявал допуснатите от подсъдимия многобройни нарушения на правилата за движение и причиняването на смърт на две лица като фактори при индивидуализация на наказанието, е неоснователно. Повдигнатото обвинение по чл. 343 от НК е свързано единствено с нарушаването на чл. 20, ал. 2 от ЗДП. От друга страна, въззивният съд не е пренебрегнал информацията, изводима от приложената справка по делото, за административните наказания, налагани на подсъдимия. Коректно е отбелязал, че последното му санкциониране е през 2019 г. за неизпълнение в срок на задължение за регистрация на новопридобито превозно средство, нямащо отношение към безопасността на движението. Останалите три нарушения, за които той е бил наказан по административен ред, са извършени до 2006 г. Съобразявайки тези данни, обмислени и с оглед на продължителния стаж на подсъдимия като водач на МПС, съдът е достигнал до заключението, че те не разкриват профил на упорит нарушител на правилата за движение. Обстоятелството, че от „деянието е настъпила смърт на повече от едно лице“, на което също се акцентира в жалбата, е взето предвид от закона при определяне на престъпния състав по приложената разпоредба на чл. 343, ал.3, б. „б“, пр. 1 от НК, поради което не може съгласно чл. 56 от НК да бъде преценявано отново като отегчаващо отговорността при индивидуализиране на наказанието. В отговор на доводите, поддържани в жалбата, с които се оспорва значението на изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното, следва да се посочи, че то е демонстрирано недвусмислено, като това, че той в съдебния процес е изтъквал аргументи за смекчаване на наказателната отговорност, съответно е упражнил правото си на жалба, не игнорира неговата искреност. Предходната инстанция е обсъдила необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В мотивите на атакуваното решение се съдържат законосъобразни разсъждения, свързани с предпоставките, визирани в чл. 66, ал. 1 от НК, позволили да се направи изводът, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия П. не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. Този извод е базиран на поредицата от смекчаващи отговорността обстоятелства, относими към личността на подсъдимия, за който деянието се явява изолиран инцидент в живота. Продължителността на изпитателния срок позволява да се реализира предупредителният потенциал на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо другите членове на обществото, защото през този петгодишен период е налице респектиращата угроза да се изтърпи наложеното наказание, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието. Що се отнася до цитираното в жалбата решение на касационната инстанция, то неговото съдържание не оправдава тезата за идентичност на казусите, най-малкото защото в него предмет на обсъждане е било деяние по чл. 343, ал.3 от НК, реализирано при две от посочените там квалифициращи обстоятелства. С оглед на всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260015/15.02.2021г., постановено по ВНОХД № 317/2020 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.