Р Е Ш Е Н И Е № 141 София, 19 март 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Юлиана Петкова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 339/2013 година Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по жалба на подсъдимия Д. И. В. против въззивно решение № 211/21.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 448/2012 г. от Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд - Хасково. В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия Д. В., се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че не са спазени законовите изисквания за разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма от НПК, тъй като признатите от В. факти не се подкрепяли от доказателствата по делото, а обвинението е изградено изцяло на показанията на пострадалата и нейните близки родственици. Липсвало посочване в обстоятелствената част на обвинителния акт осъжданията на подсъдимия, обусловили квалификацията „опасен рецидив”. Твърди се още, че при въззивната проверка на присъдата е проявен „занижен контрол” на мотивите на проверявания акт. В съдебното заседание подсъдимият В. не се явява, редовно призован. Не се явява и процесуалният му представител, от който е постъпило становище, в което заявява, че е служебно ангажиран, но моли да се даде ход на делото в негово и на подсъдимия отсъствие. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 181/27.09.2012 г., постановена по НОХД № 78/2012 г. от Окръжен съд - Хасково, подсъдимият Д. В. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „б” от НК и на основание чл. 58а, ал.4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият е осъден и за извършено от него престъпление по чл. 249, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и на основание чл. 58а, ал.4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 3 от НК му е наложено наказание десет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК определените наказания са групирани и е наложено най-тежкото от тях като общо – една година лишаване от свобода. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Наказателното производство пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият В. на основани чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. На тази основа окръжният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 373, ал.2 от НПК. Проведената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК е процесуално издържана. Възраженията, че самопризнанието на подсъдимия В. се подкрепяло „само от показанията на пострадалата Петкова” е неубедително. Първо, показанията на пострадалата Петкова не могат да бъдат игнорирани само поради това й качество. Показанията на Петкова са последователни, логични и кореспондират на останалите гласни доказателствени източници, а и по делото липсват каквито и да са данни същата да е проявила пристрастност при депозирането им. Второ, показанията на Петкова не са единствените, които допринасят за уличаването на подсъдимия в извършване на престъпленията. Напротив, в доказателствената съвкупност присъстват почти еднопосочни доказателства, които пряко и косвено утвърждават изводите на съдебните инстанции за авторството на деянията, признато в лицето на В. – виж изводимите данни от показанията на свидетелите Н. П., Ас. А., Д. А., К. П.. Невярно е твърдението, че в обвинителния акт не са посочени онези осъждания на подсъдимия В., които обуславят приетата квалификация за кражбата като „опасен рецидив”. В обстоятелствената част на обвинителния акт (виж, л. 4 от първоинстанционното дело) са посочени наказателните дела, съответно наложените по тях наказания, които според прокурора са достатъчни, за да се приеме, че деянието е осъществено при условията на чл. 29, ал.1, б. „б” от НК. Отделен е въпросът дали именно посочените от прокурора осъждания водят до тази правна квалификация. В тази връзка, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че двете предходни инстанции е следвало да бъдат по – конкретни при извеждането на този квалифициращ признак. Съвсем недостатъчно е отбелязаното в мотивите на първата инстанция, очевидно утвърдено и от въззивния съд, „..че подсъдимият В. е осъждан многократно, търпял е наказания не надвишаващи една година лишаване от свобода, поради което са налице основания за квалифициране на деянието по чл. 29, ал.1, б. „б” от НК..”. Посочването на допусната от съдебните инстанции непрецизност има своето място, доколкото в жалбата е поставен този въпрос, но тя сама по себе си не води до отмяна на въззивното решение, защото квалификацията „опасен рецидив” е законосъобразна. Видно от справката за съдимост, приложена към досъдебното производство, подсъдимият В. е многократно осъждан. С определение по НЧД № 1300/07 г. по описа на Районен съд Кърджали, постановено на основание чл. 25, ал.1 във вр. с чл. 23 от НК, са сформирани четири съвкупности по отношение на престъпления, извършени преди тези по настоящето дело. По повод конкретното обвинение, достатъчно е да се посочи, че на основание чл. 25, ал.1 от НК е определено едно общо наказание измежду наложените на В. с присъда (споразумение) по НОХД № 121/2006 г., влязла в законна сила на 28.06.2006 г. и с присъда (споразумение) по НОХД № 444/2006 г., влязла в законна сила на 19.07.2006 г., а именно шест месеца лишаване от свобода, увеличено на основание чл. 24 от НК с един месец. Осъден е и с влязла в сила на 10.07.2007 г. присъда, постановена по НОХД № 41/ 2007 г., за деяние извършено на 27.09.20006 г. (тоест, след влизане в сила на предходните присъди), за което е осъден на десет месеца лишаване от свобода. Наказанията „лишаване от свобода” по тези присъди са изтърпени в периода от 07.02.2008 г. до 02.10.2008 г. (пак там - справка съдимост), или до извършване на деянието по сегашното дело – 07.08.2011 г. не е изтекъл петгодишния срок по чл. 30, ал.1 от НК. Иначе казано, инкриминираната дейност е осъществена при условията на опасен рецидив, тъй като подсъдимият е осъждан два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер без да е постановено отлагане на наказанието по чл. 66 от НК. Това са съставомерните признаци на възприетата от съда квалификация по чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „б” от НК. В жалбата не е посочено изрично оплакване за явна несправедливост на наложените наказания. Същите са определени при условията на чл. 58а, ал.4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК под законоустановения минимум на предвиденото в закона и не се разкрива явно несъответствие между техния размер и степента на обществена опасност на деянието и дееца. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 211/21.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 448/2012 г. от Апелативен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.