8 Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 11.11.2011 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 648 по описа за 2010г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, подадена от главен експерт Д. Вакарелска, срещу решение № 337 от 04.03.2010г., постановено по т. дело № 1197/2009г. от Пловдивски апелативен съд, 1 състав, с което е оставено в сила решение № 94 от 26.01.2009г. по т. дело № 21/2009г. на Хасковски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан поради погасяване на вземанията по давност предявеният от Агенция за държавни вземания, [населено място] против [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че в полза на АДВ, [населено място] съществува предявено, но неприето в производството по несъстоятелността по т. дело № 51/2007г. по описа на Окръжен съд Хасково частно държавно вземане срещу [фирма] в общ размер 2 389 697,61 лв., от които: 1/ вземания, установени с актове № 273/23.09.2002г. и № 2/04.01.2007г., както следва: главница 967 800,14 лв., редовна лихва по чл. 2 от договора от 10.01.1995г.- 512 125,52 лв., наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. – 708 664,96 лв.; 2/ вземания за периода от 20.12.2006г. до 29.11.2007г. в размер 155 060,14 лв., представляващи наказателна лихва, начислена върху главница в размер 967 800,14 лв.; 3/ вземания за периода от 29.11.2007г. до 04.01.2008г. в размер 46 046,85 лв. – наказателна лихва върху установените с горепосочените актове главници, както и наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. от 04.01.2008г. върху посочените главници до окончателното им изплащане. Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдът незаконосъобразно е приел, че подписването на анекса от 09.08.1999г. и издаването на актове № 273/23.09.2002г. и № 2/04.01.2007г. не прекъсват погасителната давност, и е стигнал до неправилен извод, че отказът от иска по чл. 87, ал. 3 ЗСДВ /отм./ на основание чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./ от [фирма] срещу АДВ, не представлява признание на вземането. В противоречие със съдопроизводствените правила съдебният състав не е обсъдил писмо вх. № 22-00-312/10.05.2003г., с което се признава дълга към държавата по ЗУНК и се прекъсва погасителната давност. Касаторът сочи, че съдът неправилно е приел, че давността не е прекъсната при предявяване на иска за откриване на производство по несъстоятелност през 2004г., нито с направените плащания. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен и да се признае за установено съществуването на предявените от АДВ, но неприети от синдика вземания. Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] чрез процесуалния си представител адв. М. Ц. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въпросът за давността е разгледан в производството по откриване на несъстоятелността по т. дело № 51/2007г. и по него има произнасяне от ВКС. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Ответникът релевира довод за недопустимост на решенията поради недопустимост на иска по чл. 694 ТЗ, тъй като решението по молба на кредитор по чл. 625 ТЗ се ползва със сила на пресъдено нещо относно наличието на изискуемо вземане и неговия размер. Синдикът на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] Д. В. не изразява становище по касационната жалба. С определение № 338/26.05.2011г. по т. дело № 648/2010г. ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по следните релевантни правни въпроси: прекъсва ли се погасителната давност с подписването на анекс към договора за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужваните кредити към търговските банки, с който анекс се променя погасителният план за изплащане на задълженията; дали отказът от оспорване на дадено вземане представлява признание на съществуване на вземането. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Въззивният съд е приел, че са налице процесуалните предпоставки за упражняване на иска и че няма спор относно основанието, съществуването и размера на неприетата част от дълга общо 2 389 697,61 лв. – вземане за главница и лихви /редовни и наказателни/ по договор от 10.01.1995г. по ЗУНК между Министерство на финансите, Министерство на икономиката и [фирма], образувано от дължими вноски до 02.03.2002г. по отношение на главницата и до 02.03.2004г. за лихвите. Относно спорния между страните въпрос във връзка с възражението за погасяване на вземането по давност решаващият съдебен състав е направил извод, че вземането – предмет на предявения установителен иск е погасено по давност, поради което е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен. Д. на дружеството в несъстоятелност за прекъсване на давността поради признание на дълга от длъжника чрез подписания между страните на 09.08.1999г. анекс, с който се удължава срока на погасителния план на договора, е приет за неоснователен. Изложени са съображения, че признание на дълга е налице, когато се констатира едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, т. е. когато се признава съществуването на задължението, което кореспондира на признатото право. Въззивният съд е направил извод, че анексът към договора и прекратяването на производството по т. дело № 1304/2002г. на СГС поради отказ на [фирма] от предявения против АДВ отрицателен установителен иск за недължимост на сумите по съставен по реда на ЗСДВ /отм./ акт нямат характер на признание на дълг в гореизложения смисъл. Относно справката за дълг към 31.07.2006г. са изложени съображения, че е сборна, съдържа данни за задължения на дружеството на различни основания и няма адресат, а извършеното частично плащане на сумата 256 400 лв. не представлява признание, тъй като не се разпростира върху останалата част от дълга. Според решаващия съдебен състав давността не е прекъсната и с издадените актове по ЗСДВ /отм./ № 273/23.09.2002г. и № 2/04.01.2007г., тъй като тяхното действие е да установят размера на дълга към определен момент и не са начало на принудително изпълнение по смисъла на закона. Инициираното през 2004г. производство по чл. 625 ТЗ не представлява действие, прекъсващо давностния срок, тъй като решението е обезсилено от ВКС. Становището на настоящата инстанция относно релевантните материалноправни въпроси е следното: Давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск. При облигационните правоотношения правото на иск възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо. С погасителния план към договора за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужваните кредити към търговските банки, договорени до 31.12.1994г., задължението се разсрочва, като се уточняват размерите на погасителните вноски и сроковете на тяхното плащане. С анекса, с който се изменят падежът и размерът на отделните погасителни вноски по договора за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужваните кредити към търговските банки, практически се признава задължението, т. е. вземането на кредитора по основание и размер, поради което погасителната давност прекъсва на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД. Прекъсването на давностния срок е такъв юридически факт, с настъпването на който се заличава юридически периодът от време от възникването на правото на иск до осъществяването на самия факт и започва да тече нов давностен срок. Когато с анекса се изменят освен размерът на отделните погасителни вноски, също и техният падеж, уреденото в чл. 117, ал. 1 ЗЗД действие на прекъсването не намира приложение. Всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо. При преуреждане на правоотношението между страните и разсрочване на плащането, какъвто е настоящия случай, по отношение на всяка отделна вноска от главницата започва да тече нова давност, считано от настъпването на съответния падеж. С анекса от 09.08.1999г. към договора за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужваните кредити към търговските банки, подписан на 10.01.1995г. между Министерство на финансите, Министерство на промишлеността и [фирма], е разсрочено погасяването на задължението по договора съгласно първоначално приетия погасителен план до края на 2004г., като срокът за плащане е продължен до края на 2006г. и са изменени падежът и размерът на отделните вноски. При тези фактически данни се налага изводът, че е погасено по давност правото на иск съгласно чл. 110 ЗЗД за задълженията по тези вноски, чийто падеж е настъпил до 02.03.2002г. – пет години преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 625 ТЗ /02.03.2007г./, респективно и за дължимите по тези вноски лихви. По отношение на останалите лихви /редовни и наказателни/ - правото на иск е погасено по давност за тези лихви, чийто падеж е настъпил до 02.03.2004г. – три години преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД. При постановяване на определение № 181/22.01.2009г. по гр. дело № 51/2007г. на Окръжен съд Хасково за одобряване списъка на приетите вземания, съдът по несъстоятелността се е съобразил с погасяването на част от вземанията по давност в горепосочения смисъл, поради което е приел, че в полза на АДВ – С. съществува вземане в общ размер 3 979 555, 31 лв., от които главница 1 779 083,14 лв., редовна лихва 791 888,13 лв. и наказателна лихва 1 408 583,94 лв. В останалата част заявените претенции за разликата до претендираните размери са погасени по давност – главница за сумата 967 800,14 лв., редовна лихва в размер 512 125,52 лв. и наказателна лихва в размер 863 725,10 лв. са погасени по давност, поради което въззивното решение в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Неправилно въззивната инстанция е приела, че вземането за наказателна лихва за периода от 29.11.2007г. до 04.01.2008г. върху дължимата главница в размер 1 779 083,14 лв. е погасено по давност. Претенцията за наказателна лихва, представляваща част от претендираната сума в размер 46 046,85 лв., за посочения период върху дължимата главница, не е погасена по давност, тъй като не е погасена по давност претенцията за главница в посочения размер и не е изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Поради изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 4 ГПК решението на Апелативен съд П. следва да бъде отменено в частта относно сумата 46 046,85 лв. – наказателна лихва върху дължимата главница 1 779 0883,14 лв. за периода от 29.11.2007г. до 04.01.2008г. като неправилно поради нарушение на материалния закон и делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане в отменената част. При новото разглеждане на делото съдебният състав следва да прецени точния размер на наказателната лихва, като при необходимост допусне съдебно-счетоводна експертиза. По въпроса „дали отказът от оспорване на дадено вземане представлява признание за съществуване на вземането”: Отказът от оспорване на дадено вземане не представлява признаване на вземането от длъжника. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че има задължение към кредитора или че кредиторът има право на вземане срещу него. Когато отказът от оспорване на вземането /в случая отказ от иска по чл. 87, ал. 3 отм. ЗСДВ/ съдържа изрично уточняване, че се прави поради дължимост на определената сума на конкретно основание, може да се приеме, че е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД. В настоящия случай ответното дружество не е мотивирало причините за отказ от иска по чл. 87, ал. 3 ЗСДВ /отм./, поради което отказът от иска и прекратяването на производството по т. дело № 1304/2002г. на СГС нямат характер на признание на дълг в гореизложения смисъл. Решението на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта относно претенцията за признаване съществуването на наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 04.01.2008г. до окончателното им изплащане, е неправилно. За периода от 04.01.2008г. до 11.02.2008г. /датата на предявяване на вземанията/ претендираната наказателна лихва следва да бъде уточнена по размер на основание чл. 685, ал. 2 ТЗ и чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК. Дейността на въззивния съд е аналогична на тази на първоинстанционния съд и има за предмет разрешаването на материалноправния спор в обжалваната част. При нередовна искова молба въззивният съд е длъжен да я остави без движение по реда на чл. 129 ГПК със съответните указания и ако същите не бъдат изпълнени, да обезсили първоинстанционното решение изцяло или в съответната част и да прекрати производството. В конкретния случай Пловдивски апелативен съд не е извършил проверка на исковата молба и се е произнесъл по неуточнена по размер искова претенция. Поради изложените съображения решението в частта, с която е отхвърлена претенцията за дължимост на наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 04.01.2008г. до 11.02.2008г. /датата на предявяване на вземанията/, следва да бъде отменено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. В останалата част относно претенцията за установяване съществуването на наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 11.02.2008г. /датата на предявяване на вземанията/ до окончателното им заплащане, решението е неправилно поради това, че въззивният съд не е съобразил, че е недопустимо предявяване на вземане, което не е възникнало и чийто падеж не е настъпил. Не може да се претендира лихва за забава, която не се е акумулирала към момента на предявяване на исковата молба, т. е. за период след исковата молба, а в хипотезата на чл. 685 ТЗ – лихва за забава за период след датата на предявяване на вземанията. С оглед обезщетителния характер на наказателната лихва за забава, недопустимо е да се претендира обезщетение за бъдещи вреди, които не са настъпили към момента на предявяване на иска, респективно към момента на предявяване на вземанията по чл. 685 ТЗ. Поради изложените съображения в посочената част решението на Пловдивски апелативен съд следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което да се обезсили решението на Окръжен съд Хасково в частта за установяване съществуването на наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 11.02.2008г. /датата на предявяване на вземанията/ до окончателното им заплащане. С оглед частичното оставяне в сила на обжалваното решение разноски на касатора за тази част не се дължат. Разноски съобразно отменената част на въззивното решение на касатора не се присъждат, а същите следва да бъдат съобразени при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция с оглед изхода на спора. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 337 от 04.03.2010г., постановено по т. дело № 1197/2009г. от Апелативен съд П., 1 състав в следните части: по отношение на предявения от Агенция за държавни вземания, [населено място], понастоящем Национална агенция за приходите, [населено място] против [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че в полза на АДВ, [населено място], понастоящем Национална агенция за приходите, [населено място] съществува предявено, но неприето в производството по несъстоятелността по т. дело № 51/2007г. по описа на Окръжен съд Хасково частно държавно вземане срещу [фирма] в размер 46 046,85 лв. - наказателна лихва върху дължимата главница за периода от 29.11.2007г. до 04.01.2008г., както и наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 04.01.2008г. до окончателното им изплащане, и вместо това постановява: ОБЕЗСИЛВА решение № 94 от 26.01.2009г. по т. дело № 21/2009г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Агенция за държавни вземания, [населено място] против [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че в полза на АДВ, [населено място] съществува предявено, но неприето в производството по несъстоятелността по т. дело № 51/2007г. по описа на Окръжен съд Хасково вземане срещу [фирма] за наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г. върху главниците, считано от 11.02.2008г. до окончателното им изплащане и прекратява производството по иска в посочената част. ВРЪЩА делото на Апелативен съд П. в останалата отменена част - за сумата в размер 46 046,85 лв. - наказателна лихва върху дължимата главница за периода от 29.11.2007г. до 04.01.2008г., и за наказателна лихва по чл. 6 от договора от 10.01.1995г., считано от 04.01.2008г. до 11.02.2008г., за ново разглеждане от друг състав. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 337 от 04.03.2010г., постановено по т. дело № 1197/2009г. от Апелативен съд П., 1 състав в останалата част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.