Р Е Ш Е Н И Е № 334 гр. София, 11 юли 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора РУСКО КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 1668/ 2011 година Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите КРАСЕН К. А., С. В. К. и Я. М. Х., тримата от [населено място], депозирани чрез техните защитници- адв. А. М., адв. Ж. Ж., адв. Б. Ж. и адв. Д. Т., срещу въззивно решение № 22 от 16. 03. 2011г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 417/ 2010г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 111 от 25. 10. 2010г., на Варненския окръжен съд, наказателно отделение, по НОХД № 1065/ 2010г., в частите й за правната квалификация на престъпленията, размера на наложените наказания, както и по приложението на чл. 253, ал. 6 НК, и е потвърдена в останалата. В касационните жалби на всички подсъдими по делото се релевират доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложените им наказания - отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Обобщено, исканията са за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, алтернативно- за неговото изменяване, с намаляване размера на наказанията. Подсъдимите, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред настоящата инстанция, като задържаните в ОЗ- [населено място]- Х. и А., изрично са вписали изявленията си, че не желаят да участват лично в производството пред ВКС. Жалбите се поддържат от техните защитници, по съображенията в тях, със заявените искания за уважаването им. Гражданският ищец Ц. Г. Д., редовно призован, не се явява в съдебно заседание, не изпраща процесуален представител, и не взема становище по касационните жалби. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че всички касационни жалби са неоснователни, а въззивното решение- правилно, поради което счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби на подсъдимите Красен К. А. и Я. М. Х. са частично основателни, а тази на С. В. К.- неоснователна. С първоинстанционната присъда Варненският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимите Я. М. Х. и К. К. А., двамата [населено място], за виновни в това, че на 16. 09. 2009г., в [населено място], в съучастие помежду си като извършители, а по отношение на Х.- и при условията на опасен рецидив, заплашили с насилие Ц. Г. Д., с цел да го принудят да поеме имуществено задължение в размер на 100 000 лв., като с деянието му е причинена средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 1- за Х. и т. 7, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и чл. 54 НК, ги е осъдил на по десет години лишаване от свобода, които наказания е постановил да се изтърпят при строг първоначален режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, и глоба от по 7000 лв.- за всеки от тях. На основание чл. 70, ал. 7 НК, е привел в изпълнение неизтърпяната част от наказанието по НОХД № 435/ 2004г., на ОС- гр.Варна, от чието изтърпяване подсъдимият е бил освободен условно предсрочно, а именно- една година и шест месеца лишаване от свобода, при същия режим. Признал е подсъдимия С. В. К., от [населено място], за виновен в това, че на 5. 11. 2009г., в [населено място], извършил сделка с имущество- цедирал (прехвърлил) на [фирма]- [населено място] вземането си от Ц. Д., за сумата 100 000 лв., възникнало на 16. 09. 2009г., което предполагал, че е придобито в негова полза от другите двама подсъдими чрез тежко умишлено престъпление- изнудване, по чл. 213а НК, поради което и на основание чл. 253, ал. 4 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, и глоба в размер на 20 000 лв., а на основание чл. 253, ал. 6 НК е осъдил посочения подсъдим да заплати в полза на държавата сумата 100 000 лв. Оправдал е подсъдимия по обвинението в останалата му част. На основание чл. 59, ал. 1 НК е приспаднал задържането на подсъдимите, по мерки за неотклонение „задържане под стража”. На основание чл. 45 ЗЗД е осъдил подсъдимите Х. и А. да заплатят на Ц. Д. сумата 10 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 16. 09. 2009г. до окончателното й изплащане. Отхвърлил е предявения граждански иск в останалата му част като неоснователен. Осъдил е подсъдимите Х. и А. да заплатят държавна такса върху уважения граждански иск. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение, Варненският апелативен съд, наказателно отделение, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е преквалифицирал престъплението на подсъдимия Я. Х.- в такова по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и е намалил размера на наказанието му- на седем години лишаване от свобода. Преквалифицирал е и престъплението на подсъдимия К. А.- по чл. 213а, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и е намалил наказанието му на пет години лишаване от свобода. Намалил е изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК, по отношение на подсъдимия С. К.- на три години. Намалил е и размера на сумата, присъдена на основание чл. 253, ал. 6 НК- на 1000 лв. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Доколкото изтъкнатите и в трите касационни жалби доводи са идентични, ВКС счете, че при постановяване на решението си, следва да ги обсъди едновременно. Първата група процесуални нарушения, описани в жалбите на подсъдимите и квалифицирани от касаторите като съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, е мотивирана с частичния отказ на втората инстанция да допусне всички допълнителни доказателства, поискани от тях. Прегледът на материалите по въззивното дело показва, че с доказателствените искания на подсъдимите апелативният съд се е занимал неколкократно: първоначално с определението си от закрито заседание, постановено по реда на чл. 327, ал. 1 НПК- на 22. 11. 2010г., впоследствие- с нов съдебен акт от същия вид, на 3. 12. 2010г., и в откритите съдебни заседания от 10. 12. 2010г. и 18. 02. 2011г., в които делото е разгледано, проведено е въззивното съдебно следствие, а в последното и е обявено за решаване. Всички определения на апелативния съд по доказателствените искания на страните са подробно мотивирани, и за да отхвърли част от тях, съдът изчерпателно е изложил съображенията си, които са съобразени с изискванията на процесуалния закон и конкретиката на процесния казус. По дефиниция, въззивният съд е втора, и същевременно последна инстанция по фактите, поради което и в неговите правомощия е да прецени кои от обстоятелствата по делото, относими към предмета, очертан с нормата н чл. 102 НПК, са останали неизяснени след първоинстанционното разглеждане на делото, и съобразно това да се произнесе какви нови доказателства да допусне, или при констатирана необходимост да повтори онези процесуални действия по събиране и проверка на доказателствата, за които е намерил пороци. Процесуалният закон е вменил на въззивната инстанция задължението да прецени необходимостта от събиране на доказателства, съобразно нуждите на конкретния наказателен процес- както по инициатива на страните, така и служебно, но не и за събиране на всички доказателства, за които са заявени искания. С разпоредбите на чл. 327, ал. 1 – 5 НПК са регламентирани основанията и критериите за това, в различните възможни хипотези. Тяхното тълкуване обаче в никакъв случай не обуславя извода на касаторите за нарушаване на техните процесуални права. Обсъжданите възражения биха се оказали основателни, ако съдът безмотивно беше отхвърлил исканията за доказателства, които наистина са били необходими за изясняването на делото от фактическа страна, и при липсата им определени обстоятелства са останали доказателствено необезпечени. Процесният случай очевидно не е такъв. Липсват каквито и да било фактически данни, даващи основание да се заключи, че в конкретния наказателен процес доказателствената тежест е била прехвърлена върху подсъдимите и техните защитници, за да е налице нарушение на принципите, уредени по чл. 103, ал. 1- 3 НПК. Въззивната инстанция е изпълнила в пълен обем задълженията си, произтичащи от принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК. Изложила е съображенията си кои от доказателствата, включени във формираната по делото доказателствена съвкупност кредитира и поставя в основата на фактическите си констатации, и кои отхвърля. Няма данни, въз основа на които да се приеме, че тя да е изградила вътрешното си убеждение по фактите на базата на негодни доказателства, на несъществуваща доказателствена основа, доказателствата да са били интерпретирани изопачено, едностранчиво, или тенденциозно, или да им е придадено съдържание, различно от действителното. На следващо място, доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е развит и в корелация с този за нарушение на закона, а изтъкваните аргументи са в насока атакуване на доказателствената обезпеченост на приетите за установени фактически положения, поставени в основата на осъждането на всеки от жалбоподателите. Всички тези възражения не са нови, те са заявявани и пред апелативния съд, който детайлно се е занимал с тях, а с решението му, съдържащо всички изискуеми реквизити, и изготвено в пълно съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, те са получили изчерпателен, убедителен и съответен на закона отговор. Поради това и преповтарянето им е безпредметно. Материалният закон е приложен правилно, след като в резултат на проведеното въззивно съдебно следствие Варненският апелативен съд е приел за установени нови фактически обстоятелства, при условията на чл. 316 НПК, касаещи вида на инкриминираната телесна повреда. Констатацията му, изведена от заключението на съдебно- медицинската експертиза, изготвено от вещите лица доц. Д. Р. и доц. Б. Б., допуснато, изслушано и прието във второинстанционното производство, че със счупването на две ребра, едното от които с разместване, на пострадалия Д. е била причинена лека, а не средна телесна повреда, е послужила като основание за облекчаване на наказателноправното положение на подсъдимите Х. и А., чрез преквалификацията на деянията им- по чл. 213а, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК- за А., и с отпадането на квалифициращия съставомерен признак по чл. 213а, ал. 3, т. 1 НК- за Х., довело и до намаляване размера на наложените на всеки от тях наказания. Доколкото настоящото касационно производство е инициирано само по жалби на подсъдимите, е безпредметно обсъждането на основанията за практически безкритичното възприемане на цитираното експертно заключение, с оглед законосъобразното упражняване правомощията на съда по чл. 154 НПК, и наличието на други доказателствени материали, съдържащи различни данни. Лишени от основание са и възраженията, че причинената телесна повреда на пострадалия Ц. Д. няма връзка с престъплението изнудване, за което подсъдимите Х. и А. са признати за виновни и осъдени, а с инкриминираната на третия подсъдим- К. цесия, не е изпълнено съставомерното предназначие- за прикриване на престъпния произход на облагата. Същите са правени и пред АС- [населено място], който детайлно ги е обсъдил, и произнасяйки се по тяхната основателност, законосъобразно и аргументирано ги е отхвърлил. Не е вярно също, че подсъдимите са признати за виновни и осъдени на базата на предположения, тъй като и касационната инстанция изцяло споделя изводите на предходните инстанции, че обвиненията, предявени на всеки от тях, са доказани по изисквания от процесуалния закон несъмнен и категоричен начин, в какъвто смисъл нарушение по чл. 303 НПК, не е допуснато. Тук е мястото изрично да се отбележи, че формулировката в диспозитива на въззивното решение не е докрай прецизна от гледна точка на изписването, но тя не е невярна, за да налага корекции при касационната проверка, каквито доводи се изтъкват от жалбоподателите. Няма никакво съмнение каква е волята на решаващия състав на апелативния съд по отношение на правната квалификация на престъплението, извършено от всеки от подсъдимите по делото, тъй като точните му съображения подробно са изложени в мотивите. Очевидно е, че второинстанционният съд е упражнил провомощията си по чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, като е приложил закон за същото и по- леко наказуемо престъпление по отношение на Х. и А. и същевременно е ревизирал наказанията и на тримата подсъдими. Макар, че съобразно стандартите на установената съдебна практика е налице преквалификация на престъпленията, чрез приложението на закон за същото и по- леко наказуемо престъпление, използваната от процесуалния закон терминология е възпроизведена буквално в диспозитива на проверяваното решение: „чл. 337, ал. 1, т. 2 приложи закон за същото, еднакво или по- леко наказуемо престъпление;”. Ето защо, нарушение в поддържания от подсъдимите аспект, не е допуснато. Единственият пропуск на Варненския апелативен съд е да оправдае подсъдимите Х. и А. по обвиненията, в частта им по чл. 213а, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК НК, след като е приел, че точната правна квалификация на извършеното от Х. престъпление е по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, а за А.- по чл. 213а, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Няма пречка това да стори касационната инстанция, упражнявайки собственото си правомощие по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 2 НПК, като измени проверяваното въззивно решение в тези му части. Обжалваното решение е съответно на закона и в гражданско- осъдителната си част. Съдът законосъобразно е ангажирал гражданската отговорност на подсъдимите Х. и А., при констатацията си за присъствието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, а размерът на присъденото в полза на пострадалия Д. обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с действително претърпените от него болки и страдания и обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Няма допуснати нарушения и при индивидуализацията на наказанията на подсъдимите, изтъквани в техните жалби. Предходните инстанции са отчели приноса на всеки един от съучастниците Х. и А., в изпълнението на инкриминираната им съвместна престъпна дейност, съгласно чл. 21, ал. 1 НК. В този смисъл, съобразявайки всички релевантни обстоятелства, при липсата на очевидно несъответствие с критериите по чл. 54 НК и целите на наказанието по чл. 36 НК, второинстанционният съд не е постановил явно несправедливо наказание по отношение на когото и да било от тримата подсъдими по делото. Правилно е преценен целият комплекс от наличните смекчаващи обстоятелства и тяхната относителна тежест, като касационната инстанция не констатира да са налице такива, които не са били взети предвид или да са се оказали подценени. Смекчаващите отговорността на тримата подсъдими обстоятелства, подробно обсъдени в мотивите на въззивното решение, не ги характеризира като многобройни, а и никое от тях няма характера на изключително. В случая не е изпълнена и втората кумулативна предпоставка за приложението на чл. 55 НК- и най- лекото, предвидено по закон наказание, да се оказва несъразмерно тежко. При тези данни ВКС намери, че липсва основание да се удовлетворят исканията за ревизия на наказанията. Обратното би довело като резултат до една немотивирана снизходителност, в контекста на извършените тежки престъпления, което е в сериозна колизия и с принципа за съответствие на наказанието с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Предвид горните съображения, ВКС намери, че извън констатираното основание за изменение на проверявания съдебен акт, в останалата си част жалбите на подсъдимите Я. М. Х., Красен К. А. и С. В. К. са неоснователни, а обжалваното въззивно решение, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, в останалата си част, следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 3, вр. ал. 2, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 22 от 16. 03. 2011г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 417/ 2010г., по описа на съда, В ЧАСТИТЕ, с които подсъдимите Я. М. Х. и К. К. А. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като ги ОПРАВДАВА по обвинението в тази му част. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: