7 Р Е Ш Е Н И Е №. 46 гр. София, 31 януари 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ:БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора КРАСИМИРА КОЛОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №774/2010г. Производството е инциирано по искане на задочно осъдения Х. Я. Р. за възобновяване на нохд №540/2007г. на С. градски съд /ГС/ и на внохд №305/2009г. на Апелативен съд /АС/–София, за отмяна на обявената и влязла в сила присъда №35/28.05.2009г. и връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд, на основание чл.423, ал.1 от НПК. В съдебно заседание на 25.01.2011 г. осъденото лице и неговият процесуален представител поддържат заявените претенции. Прокурор при ВКП дава заключение за неоснователност на депозираното искане, като подробно аргументира своята позиция с проявите на недобросъвестност и с некоректното поведение на Х. Р. в рамките на наказателния процес. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №72 от 26.02.2009г., по нохд № 540/2007г., Софийски ГС е признал Х. Я. Р. и Т. М. С. за невиновни в извършено на 22.01.2005 година в град София престъпление по чл.199, ал.2, т.2, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК и на основание чл.304 оправдал подсъдимите лица по повдигнатото им обвинение, с произтичащите от това гражданскоправни последици. Съдебният акт е отменен по протест на прокурора и жалба на гражданския ищец по внохд №305/2009г. от АС-София и ангажирана наказателната и гражданска отговорност на Х. Р. и Т. С. за осъществено на инкриминираната дата престъпно деяние по чл.199, ал.1, т.3, пр.2, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК, като на подсъдимите лица е наложено наказание -ДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода и същите са осъдени да заплатят солидарно сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева на пострадалия П. Г.. Постановената въззивна осъдителна присъда е била предмет на касационна инстанционна проверка и влязла в сила на 03.11.2009г. с обявяването на решение №411/03.11.2009г. на ВКС, по н.д.№433/2009г. Депозираното искане на задочно осъдения Р. възобновяване на нохд №540/2007г. на С. ГС и на внохд №305/2009г. на АС-София, и за връщане на наказателното дело за ново разглеждане от първостепенния съд е допустимо за разглеждане в настоящото производство в съответствие с изискванията на чл.423, ал.1 от НПК, но преценката на приложения доказателствен материал в контекста на действуващото законодателство, сочи на неговата неоснователност. Правото на задочно осъдения да иска отмяна на постановената и влязла в сила присъда по реда на извънредния способ за съдебен контрол, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза и за продължаването му в последващата съдебна фаза, е предоставено от разпоредбата на чл.423 от НПК. Формираната позиция се обосновава категорично при граматическото, логическо и историческо тълкуване на визираната процесуална норма, както поради съзнателно използуваното терминологично понятие наказателно производство, така и предвид въведените допълнителни уточнения в чл.423, ал.1 от НПК със ЗИДНПК /ДВ, бр.109/2008година/. Очертаните процесуални предписания са логическа последица от регламентираните в чл.55 от НПК основни права на обвиняемия /подсъдим/ в наказателния процес, между които и това да участва лично в наказателното разследване във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. Законодателят е отговорил нормативно на изискванията на Е. конвенция за защита правата на човека и основните свободи, /чл.6, пар.3,б.„а”,”b”, ”c” и „d”/ за справедлив процес, свързан с правото на всеки подробно да бъде информиран за характера и причините на обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползува квалифицирана адвокатска помощ, да присъства непосредствено при разпита на свидетели и в извършването на други процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Правната разпоредба на чл.423 от НПК е съобразена и с практиката на съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно да бъде осигурен достъп до съдебна инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила присъда, както относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита, така и досежно приложението на материалния закон. Правото на обвиняемия /подсъдимия/ да участвува лично в наказателния процес и да обективира защитната си позиция има диспозитивен характер и то не следва да бъде упражнявано във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно наказателно правосъдие, и да препятства постигането на целите, посочени в чл.1 НПК. Институтът на задочното производство, регламентиран от процесуалния кодекс несъмнено представлява ограничаване на възможностите за пълноценно реализиране правата в наказателния процес, което обаче е съвместимо с конституционните разпоредби на чл.31, ал.4 и чл.57, ал.2 от Конституцията на Р България и може да бъде законосъобразно прилаган при съблюдаване и разумно тълкуване на предписанията за провеждане на разследване в рамките на очертаната от чл.269, ал.3 от НПК процедура. Внимателният прочит на представената по делото писмена документация предпоставя изводи, че осъденият Р. е участвувал лично в досъдебното разследване и същият е бил надлежно уведомен за съдебното производство по нохд №540/2007г. на Софийски ГС. С постановление от 16.03.2005г., по сл.д.№.161/2005г. на 09 ТО-ССлС, Х. Р. е привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т.3, пр.2 и т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК, като след изменение на обвинението по чл.199, ал.2, т.2, пр.2, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК, на 05.10.2006г. са му предявени материалите от проведеното досъдебно разследване. За инкриминираното деяние е внесен обвинителен акт от Софийска градска прокуратура на 08.02.2007г. в компетентния първостепенен съд, който след упражняване на правомощията си по чл.248 от процесуалния кодекс, насрочил образуваното нохд №540/2007г. за разглеждане в съдебно заседание на 18.04.2007г. Призовката на подсъдимото лице за определената дата, оформена по изискуемия се от закона ред и подписана лично от него е приложена по делото, като от обективираното в нея съдържание е видно, че Х. Р. е получил препис от обвинителния акт, ведно с разпореждане за предаване на съд и същото е потвърдено в рамките на проведеното открито заседание. В последващите съдебни заседания на 28.05.2007г. и 20.09.2007г. подсъдимият Р. е участвал лично и с назначен по негова воля служебен защитник. На 20.11.2007г. същият, редовно уведомен не се е явил пред С. градски съд, което предпоставило изменение на мярката му за неотклонение в „задържане под стража” и предприемане на оперативно-издирвателни мероприятия за установяване местонахождението на подсъдимия. Положените процесуални усилия са обективирани в изискани и предоставени официални справки от МВР-Р.,[населено място] и МВР-[фирма], удостоверяващи, че лицето е обявено за общодържавно издирване с тел.№63703/03.12.2007г. на ГД ”ППООРП” и бюлетин №337/04.12.2007г. на С., не е открито на територията на България и се намира в И.. На 20.03.2008г. след компетентна преценка на първостепенния съд за съществуваща реална възможност за разкриване на обективната истина в настоящия процес в отсъствие на Х. Р., с участието на неговия защитник е даден ход на делото и проведено съдебно следствие, приключило с оправдателна присъда на 26.02.2009г. Изискуемата се процесуална дейност по щателно издирване на Х. Р. по местоживеене в страната и в чужбина, в следствените арести и в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е реализирана и от АС-София, при инициирания инстанционен контрол. Обективната невъзможност да бъде открит подсъдимият, обосновала правоприлагане на задочното въззивно производство, финализирало с осъдителен съдебен акт на 28.05.2009г., оставен в сила от ВКС, след осъществена проверка по жалби на защитата на С. и Р. . На 19.07.2010г. осъденият Р. бил задържан в К. И. въз основа на издадената спрямо него Е. заповед за арест, във връзка с привеждане в изпълнение на придобилата юридически стабилитет присъда и същият бил предаден на българските власти. Инкорпорираните данни, установяващи обективна невъзможност да бъде осигурено присъствието на Х. Р. при съдебното разследване по нохд №540/2007г. на Соийски ГС и на внохд №305/2009г. на АС-София, въпреки извършеното от решаващия орган издирване, преценени във взаимовръзка с приобщената доказателствена съвкупност, значима за изясняване на релевантните за повдигнатото обвинение фактически положения, мотивират юридически изводи за правилно приложение на задочната процедура, и обуславят неоснователност на депозираното искане за възобновяване. Институтът на възобновяване на наказателните дела по реда на чл.423 от НПК цели да възстанови конституционно установеното право на обвиняемия /подсъдим/, изрично регламентирано в разпоредбата на чл.55 от НПК и уредено като стандарт съгласно чл.6, пар.3, б ”с” и „d” от ЕКПЧОС да участва лично в процесуалните действия, предприети срещу него в рамките на досъдебната и съдебна фаза на производството. Същият предпоставя кумулативна даденост на изискванията - задочно осъденото лице да не е знаело за наказателното преследване срещу него и незнанието да се дължи на причини, извън недобросъвестното му процесуално поведение. При констатация, че правото на лично участие на обвиняемия /подсъдим/ е накърнено в резултат на незаконосъобразна процесуална дейност на компетентните органи /липса на надлежно уведомяване, нарушена процедура по призоваване, проведено задочно производство при отсъстващи предпоставки по чл.269, ал.3 от НПК или без осигуряване на процесуален представител, упражняващ адвокатска професия/, несъмнено осъденият основателно би се позовал на допуснати нарушения с негативно отражение върху правото на защита. Процесуален механизъм за тяхното саниране е именно възобновяването на наказателното производство и свързаните с него отмяна на опорочения влязъл в сила съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от стадия, когато е започнала задочната процедура. Когато обаче обвиняемият /подсъдим/ сам се е поставил в такова състояние, било защото е напуснал първоначално посочения адрес без уведомяване на съответните длъжностни лица, или се е укривал в страната и в чужбина, демонстрирайки нежелание да участвува в наказателното производство, той не може да реализира правото си да иска възобновяване на делото. В коментирания смисъл е константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.362 от стария процесуален закон /ДВ, бр.70 от 1999г./ и на чл.423 от сега действащия кодекс /обн. ДВ, бр.86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006г./, и на Европейския съд по правата на човека във връзка с претендираното несъблюдаване на чл.6,т.3,б”с”и „d”от ЕКПЧОС. ВКС и Съдът в Страсбург са категорични, че уведомяването на дадено лице за започналото срещу него наказателно преследване съставлява юридически факт с голяма важност и поради тази причина трябва да отговаря на условията за форма и съдържание, които могат да гарантират ефективното упражняване на правата на обвиняемия /подсъдим/, като недостатъчна е смътната и неофициална информираност. При определени хипотези обаче, дори при липса на уведомяване, когато от съвкупната даденост на фактически данни се доказва, че обвиняемият /подсъдим/ знае за наказателното преследване, за естеството и причината за обвиненията, и няма намерение да вземе участие в наказателния процес или желае да го избегне, се изключва процесуалната му възможност след узнаване на постановената осъдителна присъда да предизвика ново разглеждане на делото при проведена в негово отсъствие процедура. Буквата и духът на чл.6 от ЕКПЧОС не забраняват на едно лице по своя собствена воля да се откаже изрично или мълчаливо от правото си да се ползва от гаранциите на справедливо гледане на делото. Този отказ, за да се счита действителен за преследваните от Конвенцията цели трябва да бъде установен по категоричен начин и да бъде придружен от минимални гаранции, без да влиза в противоречие със значим обществен интерес. 1 Промяна в очертаната позиция не внасят измененията в регламентирания институт, обнародвани с ДВ, бр.109 от 23.12.2008г. Процесуалната норма на чл.423, ал.1 в актуалната й редакция предвижда императивно уважаване на депозираното от задочно осъдения искане за възобновяване на делото, поради неучастието му в наказателното производство, освен ако след изпълнение на процедурата по чл.254, ал.4 от НПК, лицето не се е явило в съдебно заседание без уважителни причини или се е укрило. Предвидената в цитираната разпоредба хипотеза, предпоставяща отказ за възобновяване на делото при осъществено връчване на обвинителния акт ведно с призовката за съдебно заседание, съдържаща указания, че делото ще бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия при условията на чл.269, ал.3 от НПК и последващото безпричинно неявяване на подсъдимия пред съда, е относима само при задочното производство по чл.269, ал.3, т.3 от НПК и неприложима в обсъждания казус. _____________________________________________________________ 1. решение №172/01.03.2007г. по н.д.№913/2006г. на 3-то н.о. на ВКС; решение №258/15.06.2010г. по н.д.№194/2010г. на 3-то н.о. на ВКС; решение от 12.02.1985г. на ЕСПЧ по делото Колоца срещу Италия; решение от 21.02.1990г. по делото Хакансон и и Стюресон срещу Ш.; решение от 24.03.2005г. по делото С. срещу България; решение от 01.03.2006г. по делото Сейдович срещу Италия; решение от 23.05.2006г. по делото К. срещу България; решение от 18.10.2006г. по делото Херми срещу Италия. Формулираното заключение се обосновава от историческото и логическо тълкуване на цитираните разпоредби, при което ясно се визира синхронът на законодателните разрешения, последователно и словно материализирани в нормите на чл.254, ал.4, чл.423, ал.1 и чл.269, ал.3, т.3 от НПК, проследени в хронологията на тяхното приемане. /ДВ, бр.109/2008г. и бр.32/2010г./ Конкретиката по настоящото дело, сочеща на надлежното и своевременно уведомяване на Х. Р. за съдебното производство по нохд №540/2007г., и последвалите промяна в местоживеенето на лицето и напускане пределите на Р. до неговото задържане на територията на И. на 19.07.2010г., се субсумира от визираната в нормата алтернатива-укриване на обвиняемия, препятствало участието му в съдебната фаза на наказателния процес. В подкрепа на предложената аргументация е и фактологията, очертаваща изменената с определение на първостепенния съд от 08.12.2006г. мярка за неотклонение спрямо Х. Р. от задържане под стража в подписка, с чието съдържание и ограниченията, които последната налага по отношение промяната на местопребиваването, същият е запознат. Х. Р. е игнорирал процесуалните си задължения, произтичащи от очертания правен статут на обвиняем и подсъдим в наказателния процес, в обхвата на които се включват и тези предопределени от взетата мярка за неотклонение - подписка, изразяващи се в забрана да напуска местоживеенето си, без разрешение на съответния орган, до финализиране на производството по надлежния процесуален ред, с влязъл в сила съдебен акт по прекратяване на същото или придобиване юридически стабилитет на постановената присъда. Виновното неизпълнение на визираните процесуални тежести, изискващи обвиняемия /подсъдим/ да бъде на разположение на представителите на прокуратурата и съда, свързани с особеното му качество в наказателния процес е довело до състояние на невъзможност, въпреки положените процесуални усилия и предприетите оперативно-издирвателни мероприятия от оторизираните органи и длъжностни лица, Х. Р. да участва в извършените от първоинстанционния и въззивен съд процесуално-следствени действия и да узнае за постановените присъди. Изложените съображения формират вътрешното убеждение на настоящия съдебен състав, че проведеното съдебното следствие и обявяването на окончателния съдебен акт по внохд №305/2009г. на АС-София, в отсъствие на осъдения Х. Р. не индицират на нарушаване на процесуални норми от съдебните инстанции, разгледали делото при условията на задочна процедура по чл.269, ал.3 от НПК, а очертават процесуална дейност, предпоставена от некоректни процесуални изяви на подсъдимото лице. Това категорично мотивира неоснователност на искането за отмяна на атакувания съдебен акт по реда на възобновяването, регламентиран в чл.423, ал.1 от НПК. Воден от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на задочно осъдения Х. Я. Р. за възобновяване на нохд №540/2007г. на С. ГС и на внохд №305/2009г. на АС-София, отмяна на постановената и влязла в сила присъда №35/28.05.2009г. и връщане на делото за ново разглеждане. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.