Р Е Ш Е Н И Е № 11 София, 03.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА……………..……. и с участието на прокурора ……………................................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 643 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 434/14.VІІ.2017 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение на първата от атакуваните от И. М. П. от София общо три части /последните две досежно отговорността на страните за разноски/ на решение № 2108 на САС, ГК, 12-и с-в по гр. дело № 2999/2016 г., е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК: предвид констатираното противоречие между тази част от въззивното решение относно „обезщетителната функция на гражданската отговорност на делинквента” и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 2 на ППВС № 2/21.ХІІ.1981 г. по следните два правни въпроса /с номера 2 и 5 от изложението на касатора П. по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната му жалба/: 1. „При присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди и на законната лихва за забава на плащането, кой е моментът, който съдът трябва да определи като начален за възникнало увреждане на пострадалия от ПТП – моментът на плащането на сумите или моментът на телесното увреждане, явяващо се последица от същото ПТП, наложило изразходване на парични средства от увреденото лице?”; 2./ „Длъжен ли е съдът да приеме, че причинителят на вредата /съответно застрахователното д-во/ изпада в забава по отношение на вземането на увредения като обезщетение за претърпени имуществени вреди от момента на настъпване на деликта и от този момент дължи законна лихва за забава върху сумата , която е заплатена от увредения, за да се лекува – без значение, че тази сума е платена в по-скъсен момент от датата на деликта?” Оплакванията на касатора И. М. П. са били за постановяване на атакуваното в тази негова част въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който претенцията му за мораторна лихва /обективно кумулативно съединена с пряк осъдителен иск срещу застрахователя [фирма]/ да се уважи още и за разликата от 19 368.99 лв. – до пълния предявен по делото неин размер, съответно да се уважи искането му по чл. 78, ал. 1 за присъждане на разноски в пълния направен по делото техен размер от 3 121.73 лв. или за още 1 067.25 лв., както и да се отхвърли искането на ответника застраховател „Е.” за присъждане на разноски в размер на сумата от 677.98 лв. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция страните по спора, редовно призовани, не са били представлявани. Ето защо, от значение са оплакванията и доводите на касатора П., изложени в настоящата негова касационна жалба, както и становището на ответното по касация застрахователно д-во, изразено в неговия писмен отговор, депозиран по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. При надлежното им съобразяване Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: Касационната жалба на И. М. П. е основателна. С т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ППВС № 2/21.ХІІ.1981 г. е преодоляна погрешната, основана на неточно тълкуване съдебна практика, според която обезщетението за имуществени вреди от непозволено увреждане, изразили се в намаляване трудоспособността на пострадалото лице за определен срок или окончателно, които резултират в разлики между получаваното преди деликта трудово възнаграждение и обезщетението, получавано от същото лице при болест, следвало да имат периодичен характер. Според изоставеното становище въпросните вреди се изразявали в периодично неполучаване на така посочените разлики, поради което „давностният срок за всяко неполучено обезщетение започва да тече от периодично следващи дати, съответни на датата на неполучаването”. С посоченото ППВС е било утвърдено, като съответстващо точно на разума на закона, другото застъпвано в практиката на съдилищата становище (Р. № 1301/11.V.1957 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 2284/1957 г.; Р. № 2345/1.ХІ.1958 г. на ІІ-ро г.о. по гр. д. № 6315/1958 г.), според което „изискуемостта на вземанията за имуществени вреди в посочените случаи настъпва от датата на непозволеното увреждане, съответно от откриване на причинителя на увреждането”. Главният мотив на тогавашния Върховен съд за възприемане на последното разрешение е досежно това, че „законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите". Друг е въпросът, че по отношение само за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане, законодателят е установил специална погасителна давност. Посочената задължителна съдебна практика, която продължава да е актуална и понастоящем, държи сметка за базисните отлики между договорната и деликтната отговорност и, в частност, че главното съдържание на последната е юридически факт, пораждащ облигационни отношения със санкционен характер. Ноторно е, че ако договорната отговорност има вторично санкционно съдържание (задължение за поправяне на вредите), тъй като страните са кредитор и длъжник по предходно облигационно правоотношение още отпреди възникването й, то деликтната отговорност има първично санкционно съдържание: увреденият става кредитор, а увреденият - длъжник, веднага след проявлението на деликта, понеже липсва предходно облигационно отношение помежду им. Общоизвестно е и обстоятелството, че деликтната отговорност е по-тежка от договорната, защото ако при последната има степенуване съобразно формите на вината и затова при небрежност на поправяне подлежат само предвидимите вреди, то при гражданската отговорност за непозволено увреждане няма такова степенуване и дължимо се явява поправянето на всички преки и непосредствени вреди, в това и число и на непредвидимите, независимо от формата на вината. Ако във всички хипотези на деликтната отговорност наличието на вина е установено с оборима законова презумпция, то причинната връзка между конкретно противоправно поведение и конкретни вреди следва да бъде доказана от увредения /като два отделни обективни елемента на деликта/, за да може със сигурност да се констатира, че същите вреди са резултат от точно онова действие или бездействие, при чиято липса те не биха се проявили. С оглед изложеното не може да бъде споделен решаващия правен извод на двете низови съдилища, че трябвало първо да се установи намаляване на актива на имуществото на увредения и едва от момента на извършване на съответния разход за лечение щяло да възникне /т.е. да стане изискуемо/ съответното вземане за обезвреда на конкретната вреда, „а не от деликта". Това е конструкция на неоснователното обогатяване, а не на непозволеното увреждане. Ето защо постановеното от САС решение ще следва да бъде отменено в атакуваната от П. първа негова част: за отхвърляне на претенцията му с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдената му мораторна лихва от 1 341.01 лв. за периода до завеждане на делото и до пълния размер на този осъдителен иск от 20710 лв. Вместо това ответното „Застрахователно дружество [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати на касатора И. М. П. въпросната разлика, възлизаща на 19 368.99 лв. (деветнадесет хиляди триста шестдесет и осем лева и деветдесет и девет стотинки) като мораторна лихва върху присъдената му главница на обезщетението за понесени от процесното ПТП имуществени вреди от 85 050 лв., считано за периода от датата на настъпване на вредоносното събитие /1.VІІІ.2009 г./ и до датата на подаване на исковата молба /23.ХІ.2011 г./. По въпроса за отговорността на страните за разноски: При този изход на делото в настоящето касационно производство по осъдителния иск на П. срещу застрахователя [фирма] с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, който е бил уважен изцяло /в предявения по делото негов размер от 20 710 лв./, на ответника не се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В имащата характер на определение част от въззивното решение, с която, на основание чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК, такова е било присъдено на дружеството, решението на САС ще следва да бъде отменено. Отделно от горното при този процесуален резултат в полза на касатора /ищеца/ И. М. П. ще следва – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - да бъдат присъдени допълнително разноски за първоинстанционното и за въззивното производство в размер общо на 1 067.54 лв., а също и направените от него за касационното производство разноски в размер на сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯВА решение № 2108 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от 9.ХІ.2016 г., постановено по гр. дело № 2999/2016 г. в атакуваната от И. М. П. ЧАСТ за разликата над присъдената му мораторна лихва от 1 341.01 лв. /хиляда триста четиридесет и един лева и една стотинка/ върху главницата от 85 050 лв. от дължимото му застрахователно обезщетение за имуществени вреди за период до датата на завеждане на делото и до отхвърления пълен предявен размер на тази искова претенция с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от 20 710 лв. – съответно за периода от датата на процесното ПТП /1.VІІІ.2009 г./ и до датата на подаване на исковата молба /23.ХІ.2011г./, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: О С Ъ Ж Д А „Застрахователно дружество [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 86, АЛ. 1 ГПК-във вр. ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ /О../ - да заплати допълнително на И. М. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. V, ап. № 12, ЗАКОННА /МОРАТОРНА/ ЛИХВА върху присъденото му обезщетение от 85 050 лв. за имуществени вреди в размер на СУМАТА 19 368.99 лв. (деветнадесет хиляди триста шестдесет и осем лева и деветдесет и девет стотинки), СЧИТАНО ОТ ДАТАТА НА ДЕЛИКТА /1 август 2009 г./ и до датата на завеждане на делото /23.ХІ.2011 г./. ОТМЕНЯВА решение № 2108 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от 9.ХІ.2016 г., постановено по гр. дело № 2999/2016 г. в атакуваната от И. М. П. ЧАСТ, с която той е бил осъден – на основание чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по преките му искове „Застрахователно дружество [фирма]-София СУМА в размер на 677.98 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение „съобразно отхвърлената част от исковете”, КАТО ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 78, ал. 8 ГПК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на „Застрахователно дружество [фирма]-София. ОСЪЖДА ответното по касация „Застрахователно дружество [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати допълнително на касатора /ищеца/ И. М. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.”Б”, ет. V, ап. № 12, СУМА в размер на 1 067.54 лв. (хиляда шестдесет и седем лева и петдесет и четири стотинки), представляваща равностойността на всички направени от него разноски за първоинстанционното и за въззивното производство. ОСЪЖДА ответното по касация „Застрахователно дружество [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати на касатора /ищеца/ И. М. П., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.”Б”, ет. V, ап. № 12, СУМА в размер на 1 200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща равностойност на направените от него разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 Особено мнение на члена на съдебния състав Ирина Петрова Подписвам настоящото решение с особено мнение като считам, че обезщетението за забава върху сумите, изразходвани за лечение на увредения, е дължимо от делинквента, респ. от застрахователя му по задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, от момента на извършването на имуществения разход, когато се претърпява материалната вреда, а не от датата на деликта. Необходимостта от средства за лечение и възстановяване от увреждането се модифицира в материална вреда в момента на реализирането на разхода, на претърпяването на материалната загуба. При неосъществен в цялост фактически състав, пораждащ правото на обезщетение за материалните вреди от непозволено увреждане, отговорният не е в забава и не дължи обезщетение за забавено плащане. С извършването на необходимия разход за лечение, фактическият състав, от който произтича правото на обезщетение за този вид вреди е завършен и от този момент отговорният за заплащането му изпада в забава без покана - по правилото на чл.84,ал.З ЗЗД. От това произтича и разликата в началната дата на забавата в хипотеза на дължимо обезщетение за материални щети, представляващи сторени разходи за лечение на вреди от деликт и началната дата на забавата при обезщетение за неоснователно обогатяване. Не споделям становището на мнозинството на състава, че в обжалваното в настоящото производство решение е допуснато смесване на института на деликтната отговорност с конструкцията на неоснователното обогатяване. Законът не разграничава според характера на вредите изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди, причинени от деликт - ППВС № 2/81 г. Законната лихва се дължи от момента на увреждането, което увреждане, в хипотезата на разходи за лечение като вид претърпяна загуба, настъпва - реализира се с извършването на разхода и в този момент вредата се проявява. Следва да се има предвид, че част от вредите могат да настъпят още в момента на деликта - лишаване от възможността увреденият да получава трудово възнаграждение, необходимост от лекарства, хранителен режим, медикаменти. В други хипотези самата необходимост от разходи за възстановяване на здравето възниква по-късно, в периода на лечение - самата вреда се проявява по-късно и от този момент е изискуемо вземането за обезщетяването й в действителния обем. Дифинитивно, ако не е настъпила изискуемостта, лихва за забава върху разходите за лечение не би се дължала. В настоящия случай необходимостта от високотехнологична протеза и инвалидна количка е възникнала след проведено лечение и болничен престой, съответно този разход е остойностен с фактура, издадена няколко месеца след пътното произшествие, причинило уврежданията. съдия Ирина Петрова