Р Е Ш Е Н И Е № 124 София,  09.02.2010 година В   ИМЕТО   НА   НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и десета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ:        ТАНЯ МИТОВА ЧЛЕНОВЕ:                 ЕМИЛ ТОМОВ                                     ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Росица Иванова, разгледа докладваното от съдия Владимир Йорданов гр.дело N 3802 /2008 г.: Производството е по чл.280 и сл. ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни по гр.д. № 463 /2008 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 1 с-в., срещу решение от 05.06.2008 г. по делото, с което е оставено в сила решение от 09.01.2008 г. по гр.д. № 2832 /2006 г. на СГС, г.о., 11 с-в. в отделни части.. Апелативна прокуратура – София обжалва решението в частта, с която искът е уважен за сумата 25,000 лева и законната лихва върху нея с твърдения, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – нарушен е критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД, като определеният размер е силно и необосновано завишен : съдът неправилно е кредитирал свидетелските показания на съпруга на ищцата Н на нейната дългогодишна приятелка М. П. , които не са били обективни при даване на показания за претърпените от ищцата вреди; необоснован е изводът на съда, че прокуратурата на Р. Б. следва да отговаря за публичното оповестяване на обвиненията срещу ищцата в медиите. Л. Д. А. – Н. обжалва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата и срещу частта от първоинстанционното решение, с която е осъдена да заплати държавна такса в размер на 1,000 лева за отхвърлената част от иска (от 25,000 лева до 50,000 лева); тя твърди, че в тази част решението е неправилно поради противоречие с преходната разпоредба на ЗИД на ЗОДОВ, Д. В. бр.43 /29.04.2008 г., с което е изменена разпоредбата на чл.10,ал.2 ЗОДОВ, че съгласно §9 от ПЗР и поради висящността на производството в частта за разноските, въззивният съд е следвало да отмени първоинстанционното решение в частта за разноските; излага съображения за причините за изменението на чл.10,ал.2 ЗОДОВ,. ВКС е допуснал касационно обжалване със свое определение от 10.03.2009 г. и по двете жалби по въпроса дали се дължи държавна такса върху отхвърлената част от иска, тъй като § 9 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (Д. В. бр.43 / 2008 г.) касае приложение на правна норма, по която няма установена съдебна практика – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК и по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при спазване принципа на чл.52 ЗЗД, тъй като е налице противоречива практика при определяне на обезщетението по справедливост, отразена в посочени съдебни решения – основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. По основателността на жалбите и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на установените по делото факти, които е посочил, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл.2,ал.2,предл.1-во ЗОДОВ в лицето на П. на Р. Б. , от чиито действия на ищцата са причинени вредите – прокуратурата е образувала предварителното следствие, упражнявала е надзор върху предварителното следствие, внесла е и поддържала обвинителния акт в съда, наложила е мерките за процесуална принуда – мярка за неотклонение парична гаранция и забрана за напускане пределите на страната, протестирала е оправдателната присъда на СРС. Въззивният съд е определил размера на обезщетението въз основа на преценка на релевантните за спора факти, които е посочил - периода, през който ищцата е била обвинена в 11 броя престъпления, тежестта на обвиненията, наложените мерки за процесуална принуда, обстоятелствата, че признатото за незаконно обвинение е публично оповестено от медиите, както и специфичното отражение на това обвинение върху психиката на ищцата., здравословното и състояние, семейството и близките и. Поради съвпадане на определения размер, с този, определен от СГС, въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната част – относно присъденото обезщетение и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. По искането на ищцата за отмяна на решението на СГС относно определената държавна такса за отхвърлената част от иска – 1,000 лева, представляващи 4 % от (разликата от) 25,000 лева, присъдена на основание чл.10,ал.2 ЗОДОВ (редакция до изм. Д. В. бр.43 /29.04.2008 г., в сила от 30.05.2008 г.), въззивният съд е приел, че съгласно преходната разпоредба на ЗИД Д. В. бр.43 / 2008 г. посочените в чл.10,ал.2 такси като част от съдебните разноските присъждат в края на производството за всяка съдебна инстанция; в случая първоинстанционният съд е присъдил такса при режима на редакцията на чл.10,ал.2 – Д. В. бр.60 /1988 г. и няма основание съгласно цитираната преходна разпоредба на ЗИД на ЗОДОВ решението в тази част да бъде ревизирано, предвид по-късното след постановяване на първоинстанционното решение изменение на чл.10,ал.2 от закона и приемането на новия текст на тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК. По жалбата на П. на Р. България: Настоящият състав намира, че въззивният съд не е допуснал нарушение при кредитиране на свидетелските показания. Независимо, че те са на съпруга и на приятелка на ищцата, те са за непосредствени впечатления, последователни и си съответстват относно приетите за установени от съда обстоятелства, поради което при преценката им не е нарушена разпоредбата на чл.136 ГПК (от 1952 г.). За вредите, които установяват тези показания, непосредствени впечатления имат по-скоро близки хора, каквито са свидетелите, отколкото хора извън този кръг. Насрещно доказване за тези обстоятелства не е провеждано, поради което следва да се приеме за неоснователно твърдението, че показанията не са верни. Обоснован е и изводът на въззивния съд, че публичното оповестяване на обвиненията срещу ищцата в медиите, е обстоятелство, което се е отразило на претърпените от нея вреди и е в причинна връзка с действията на П. на Р. България. При съпоставка на установените от въззивния съд обстоятелства с тези, въведени като основание на иска, се установява, че въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени с т.11 на ППВС № 4 / 1968 г. от ВКС относно приложението на чл.52 ЗЗД : за да определи размера на обезщетението, съдът следва да съобрази всички обстоятелства, свързани с причиняването на непозволеното увреждане, които обуславят тези вреди. В изложението към жалбата си П. на Р. Б. твърди, че е налице противоречива практика по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД – сочи съдебни решения, но не сочи в какво се състои противоречивото разрешаване на правни въпроси от значение за спора. С посоченото в изложението по чл.280 ГПК и в определението на ВКС по чл.288 ГПК решение № 1557 /27.12.2006 г. по гр.д. № 2800 /2005 г. на ВКС, ІV г.о., е потвърден друг определен от въззивен съд размер на обезщетение, а с решение № 82 /08.10.2003 г. по гр.д. № 90 /2003 г. на БАС въззивен съд (по същество) е определил друг размер на обезщетение. В двете решения обезщетенията са определени в различен размер и са по-ниски от определеното в обжалваното решение, но са различни и обстоятелствата, свързани с причиняването на непозволеното увреждане, които са приети за установени от съдилищата по същество. Поради това, че съдилищата в различните случаи са определяли размери на обезщетения при съобразяване на различни обстоятелства, свързани с причиняването на непозволеното увреждане, настоящият състав намира, че не е налице противоречиво разрешаване на едни и същи въпроси, тъй като единственото общо е съответствието на обезщетението на установените по делото претърпени неимуществени вреди. Поради което и тези решения не биха могли да обосноват наличие на противоречива практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК и такава не може да бъде обявена по реда на чл.291 ГПК. Всъщност е налице сходство, защото в двете решения, както и в обжалваното, са отчетени конкретните обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението съгласно чл.52 ЗЗД. Затова настоящият състав намира, че доколкото отразява такова разрешение и съответства на указанията, дадени с т.11 на ППВС № 4 / 1968 г. от ВКС, отразената в обжалваното решение, както и в двете посочени съдебни решения практика, е правилна и не е противоречива. Поради това жалбата е неоснователна. По жалбата на Л. А. – Н. Предмет на жалбата е частен въпрос, който не е от значение за съществото на спора, а е свързан със задължението на съда като орган на съдебната власт – държавен орган и длъжностно лице по чл.6 от ЗДТ да събира определените в нормативните актове държавни такси в съответствие с определения от законодателя ред и размер. Не се твърди, че при постановяване на първоинстанционното решение на 09.01.2008 г. СГС неправилно е приложил действащата разпоредба на чл.10,ал.2 ЗОДОВ, но се иска отмяна в тази част. Новата редакция е в сила от 30.05.2008 г. – след постановяване на решението и след подаване на въззивната жалба от Л. А. – Н. на 05.02.2008 г. Настоящият състав намира, че с правилото на §9 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ законодателят изрично е изключил приложението на новите редакции на чл.9а и чл.10,ал.2 на закона по отношение на приключилите до влизане в сила на този закон (до 30.05.2008 г.) производства в отделни инстанции. Поради което постановеното от апелативния съд е законосъобразно. Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 05.06.2008 г. по гр.д. № 463 /2008 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 1 с-в., в обжалваната част за присъдения размер на обезщетението и държавната такса, за която първоинстанционният съд е осъдил ищцата. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.